Едва ли друг актьор се е прощавал с публиката с такова изпълнено с жизненост завещание като Марчело Мастрояни. Мемоарите му „Спомням си, да, аз си спомням“ разказват със стоическо чувство за хумор, свенлива ирония и сдържана нежност за своя артистичен живот и за изкуството да живееш.
В паузите по време на снимките на „Пътуване към началото на света“ в Португалия (1996 г.), между планините и морето, Марчело на драго сърце застава пред камерата и дърпа многочислените конци на спомените и размишленията. В смелото му плаване, продължило половин век, сред необятното съзвездие от творци, с които Мастрояни е работил, блестят пътеводните звезди на обожавания Де Сика, на Висконти – безмилостния наставник на сцената, на Фелини – Пигмалионов съучастник, на Ферери – подстрекател към нарушения.
Мемоарите на Мастрояни излизат на български език с логото на изд. „Колибри“.

---

Спомням си алуминиевото тиганче с липсваща дръжка. Майка ми ни пържеше яйца.
Спомням си гласа на Рабаляти от грамофонната плоча, който пееше: „И тик и так– какво ли бие: това часовникът е на сърцето“.
Спомням си Кларк Гейбъл, много млад, в гръб, облечен в черно и бяло, как се обръща и се усмихва. Един неустоимо привлекателен нехранимайко. Кой ли филм беше? Спомням си първия ми ученически лагер. Спомням си първия път, когато видях планините и снега, както и вълнението, което изпитах. Спомням си ужасяващия грохот на „Liberators“, американските самолети от първата бомбардировка на Рим. Спомням си елегантната лекота на Фред Астер.
Спомням си, когато в забавен кадър човек стъпи за пръв път на Луната. Къде ли се намирах тогава? Спомням си, че видях първия си филм в Торино: Бен Хур, с Рамон Новаро. Бях шестгодишен. Спомням си Париж по времето, когато се роди дъщеря ми Киара.
Спомням си първата ми мъжка шапка, беше модел „Саратога“. Спомням си смешките на Шарло. Спомням си за моя брат Руджеро.
Спомням си, че Цицерон е роден през 106 година преди Христа, 2122 години преди мен, но пък на две крачки от моя дом в Арпино.
Спомням си приключенията на Одисей: „Музо, запей ми за този герой многоопитен…“
Спомням си Касиус Клей (наречен „Езикът“) срещу Фрейзър в Ню Йорк.
Спомням си красивата побеляла глава на архитект Ридолфи, професора ми по проектиране.
Спомням си първите рисунки на дъщеря ми Барбара. Спомням си моя проект да повдигна Тибър, прокарвайки път отдолу.
Спомням си Грета Гарбо, която ми гледа обувките, а после ми казва: „Italian shoes?“.
Спомням си първата изпушена цигара. Беше напълнена със свила от царевични кочани.
Спомням си ръцете на чичо ми Умберто– ръце силни като клещи, ръце на скулптор.
Спомням си тишината, която настъпваше в ресторанта „Chez Maxim’s“, когато Гари Купър се появяваше в бял смокинг.
Спомням си една малка гаричка и шума от влаковете. Спомням си касиерката от бара на гаричката. От касата се чуваше: „Длин-длин! Длин-длин!“ „Консумация!“
Спомням си Мерилин Монро.
Спомням си, че първият ми автомобил беше един „Тополино Джардинета“.
Носталгия по бъдещето
Когато сме млади, земите, които не познаваме и за които толкова фантазираме, винаги ни се струват по-красиви и загадъчни, направо по-реални от местата, където живеем. Може би дълбокото очарование на пътешествието остава завинаги свързано с този вид фантастична перспектива, превръщаща далечните краища в нещо едновременно по-мистериозно и по-истинско от това, което е пред очите ни.
Според Пруст „най-добрият рай е изгубеният рай“. Фразата с право е придобила известност. Позволявам си да добавя, че може би съществува още по-привлекателен рай от изгубения: този, в който не сме живели никога, местата и приключенията, които съзираме там някъде – не зад гърба ни, където е изгубеният рай, изпълващ ни с тъга, а пред нас – в едно подобно на сбъднал се сън бъдеще, което може би един ден ще успеем да достигнем и да докоснем.
Кой знае, може би очарованието на пътешествията се крие точно в това вълшебство, в тази парадоксална носталгия. Тя е силата, която ни кара да си представяме бъдещето, за да тръгнем на път и да намерим на някоя затънтена гара нещо, което би променило живота ни.
Наистина може би преставаме да бъдем млади тогава, когато започнем да жалим и копнеем единствено за изгубения рай.
Луксозен туризъм
След сто и седемдесет филма все още съм жаден за нови неща. Например като това тук, сред португалските планини.
Преди време ме водеше идеята за по-сигурни, по-раз­бираеми филми, произведени в онова, което наричам „фабриката“: най-общо казано– студиото, „Чинечита“, където има повече комфорт, всичко е по-спокойно и по-удобно… Не знам, но с възрастта взех да се виждам като чиновник, отиващ всяка сутрин в службата си. Така че вече от доста години избирам филми, които ме отвеждат на различни места.
Още едно предимство на моя занаят: кой би попаднал на място като това? Кой турист би избрал да дойде сред тези прекрасни планини? Киното те отвежда там, къде­то никоя туристическа агенция не би те посъветвала да отидеш. И да си го кажа откровено, осигурява ти „луксозен туризъм“, защото никой турист, колкото и да е богат и известен, не би могъл да се наслади така всеобхватно на природата на една страна, да опознае толкова отвътре да­ден народ. Дори да имаш трудности с разбирането заради езика, в края на краищата пак научаваш нещо. А и да вле­зеш в къщите на хората, да видиш и правиш неща, които не са позволени дори на някой президент на република…

Леглото на Чърчил
Докато участвах в един английски филм, попаднах в замък недалеч от Лондон– в него е бил роден Уинс­тън Чърчил. Както и много други английски замъци, той беше превърнат в музей с входна такса. В стаята, където се е родил, си стоеше леглото на Чърчил, оградено с кла­сическия червен шнур, зад който посетителите не пре­крачват. Но в тези дни замъкът беше „реквизиран“ от на­шия филмов екип. С две думи, след няколко дни аз вече спях в това легло.
Разбира се, това може да изглежда вулгарно (и наис­тина, в киното често се случват скандални неща). Но от друга страна, какви щети бих могъл да нанеса на това лег­ло? В него се е родил Чърчил, а после е спал Мастрояни.
Другият анекдот е отпреди трийсет години, когато – докато снимахме филм, в който играех лекар– прекарах около два месеца в една римска болница. Станах приятел с истинските доктори и веднъж един от тях ме попита дали съм виждал раждане с цезарово сечение. Естестве­но, отговорих с „не“. А той: „Искаш ли да присъстваш?“  – „Защо не?“ Спомням си, че в момента имах цигара в ръ­ката и търсех къде да изгася фаса. „Хайде, идвай– под­кани ме този млад лекар, – няма нищо страшно, не сме на война, нали?“ Така в този ден станах свидетел на ражда­не с цезарово сечение. Наистина впечатляващо.
Мисля си: на кого е позволено да влиза даже в опера­ционната зала?
Големият музей
Снимал съм в Конго, Бразилия, Алжир, Мароко, Ун­гария – Будапеща, прекрасен град, филмът не се получи, но какво от това? Лошите филми никой не ги гледа, а Бу­дапеща е много красива– как иначе бих могъл да остана два месеца там?
В Аржентина участвах във филм, режисиран от Мария Луиса Бемберг– в него се оженвам за джудже, истинска жена джудже! Направих го и заради удоволствието да разруша глупавия образ на латински любовник.
Три филма в Лондон, режисьор на единия беше Джон Бурман, голям майстор: „Лъв Последни“, хубав филм, кой­то нямаше успех, въпреки че на фестивала в Кан Бурман спечели наградата за режисура. (По този повод, като се замисля, в „Лъв Последни“ изричам една реплика, която до­някъде се отнася и за мен: „Аз обичам от разстояние“ – все едно водя междуградски разговор по телефона. Раз­бира се, и това е начин да останеш в контакт, но по-скоро абстрактен.) Лондон е красив град, но ми се стори малко монотонен: сградите всички еднакви, с две колони, вход­ните врати, балконите на първия етаж… Работил съм също и в Берлин, разбира се, и във Франция, и то доста. В Русия снимах два филма и хубаво се намръзнахме…
Винаги изживявах тези приключения все едно са раз­кази, приказки, в които се оказвах герой, следователно привилегирован.
От друга страна– със съжаление трябва да го призная, – извън моя занаят нямам кой знае какви интереси. Огра­ничавам се с ролите си. Не съм духовно богат, не прите­жавам широка култура. Не обичам да ходя на кино или театър– където единственият, който се забавлява, е актьорът, задоволяващ желанието си да се прави на шут. Питам се дали на този, който седи там с часове, не му се доспива? Да не говорим за музеите– не ми харесват, отегчител­ни са ми. Моят огромен музей се намира там, където по­падам заради киното. Ето защо се стремя повече от вся­кога да участвам във филми, осигуряващи ми пътуване.
Все едно в яйце
И не само в чужбина, а и в Италия. Между снимки в Чивитавекия и снимки в Рим избирам да отида в Чи­витавекия. Защо? Защото познавам добре Рим, докато Чивитавекия вече ми се струва бягство от ежедневието. Промяна.
Аз съм ленив за много неща, дори малко малодушен, когато трябва да се справя с трудна ситуация или да взе­ма определено решение. И винаги ми е било приятно да изглеждам мързелив, струвало ми се е, че така ще бъда оставян на спокойствие. От друга страна, имам нещо като „двигателно безпокойство“, което ме кара непрекъс­нато да пътувам.
Ето, сред тези планини съм щастлив. Вчера валеше, също и онзи ден. И ние чакаме, затворени във фургона, в някоя кола или в бара. Мирише на приключение– малко детинско е, разбира се, но да си измисляш приказки въпреки грубата реалност, която ни заобикаля…
В днешния свят да можеш да живееш в непристъпна крепост, е голяма привилегия. Докато отвън се избиват, изнасилват, бомбардират, ние зад стените продължаваме да разказваме приказки, понякога сантиментални, поня­кога трагични, винаги измислени. Помислете си какво чувство за сигурност: все едно си вътре в яйце.