Иван Гранитски

Инициативен комитет ще отбележи с културни прояви в София и в страната 80-годишнината на писателя акад. Антон Дончев. Това съобщи Васил Василев - член на комитета и председател на фондация "Братя Василеви".
В София честването на годишнината ще се състои на рождения ден на писателя - 14 септември, в зала 6 на НДК от 18.00 ч. Патрон на празника и почетен председател на инициативния комитет е генералният директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова. Целта ни е да отбележим с необходимата почит и признание годишнината на един от големите български творци, чийто роман "Време разделно" е втората най-четена книга у нас след "Под игото", отбеляза Васил Василев.
В инициативния комитет участват интелектуалци, културни дейци, кметове. Сред членовете на комитета са генералните директори на БТА, БНТ и БНР - Максим Минчев, Вяра Анкова и Валери Тодоров, президентът Желю Желев (1990-1997 г.), свещеникът Боян Саръев, председателят на Съюза на българските писатели Николай Петев, председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев.
Държавният глава е издал указ за награждаването на писателя с орден "Св. св. Кирил и Методий" с огърлие. Очаква се Столичният общински съвет да обяви Антон Дончев за почетен гражданин на София.
Антон Дончев е роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Завършва право в Софийския университет. Първият му роман „Сказание за времето на Самуила” излиза през 1961 г., а втората си книга „Време разделно” Дончев пише 3 години по-късно. Романът е екранизиран през 1987 г. от реж. Людмил Стайков. Преведен е на 25 езика в тираж над 2 млн. екземпляра. Книгата се превръща в бестселър, а миналата година бе класиран от българските читатели на второ място след Иван Вазов в кампанията „Голямото четене”. Акад. Антон Дончев е носител на множество български и чуждестранни награди. През 1999 г. получава наградата за балканска литература  „Балканика”, а през 2004 г. ректорът на Софийския университет Боян Биолчев му връчва голямата награда за литература.

Голямата тема винаги намира своя подходящ автор. В случая това е младият белетрист Антон Дончев, който пристига в Родопите в един невероятен майски ден на 1962 година. Всичко е много странно. Слънцето вае невидими образи, причудливи сенки и отблясъци играят в кристалния въздух, цветовете са ярки и същевременно меки и нежни. Криволичещите пътеки, заоблените хълмове, здрачните урви, всичко е някак нереално, уж релефно очертано и същевременно призрачно замъглено. Вечерта водят младия писател да нощува в стара къща. Посреща го чудно красива девица в дълга бяла роба и руси коси, разпилени до кръста. Тя безмълвно носи запалена свещ и сякаш не върви, а бавно се рее, отвеждайки Дончев в отредената му стая. Сетне внезапно изчезва. Рано на другия ден вижда симпатична бабичка в двора пред къщата.
- Бабо, къде е момичето, което снощи ме посрещна? - пита той.
- Какво момиче? - отвръща учудено бабата. - Няма никакво момиче.
Това е действителен случай, разказан от самия Антон Дончев. Ето как се ражда възвишеният и сияещ образ на Елица. Може би нейният дух прелита през няколко столетия и се материализира пред писателя, за да заплени и взриви неговото вдъхновение. След тази почти фантастична случка един от великите романи в новата българска литература - „Време разделно“, е написан за малко повече от месец.
Писателят си води дневник, който документира магията на създаването на романа. А може би по-точно е да го наречем поема. Поема за силата на българския национален дух, за неунищожимата енергия на народностното самосъзнание. В новата българска литература няма книга, която да пресъздава така ярко невероятното богатство на отечествената природа, да чува и да усеща всеки глас на дървета, растения, камъни, птици, животни и хора. Поразително е, че една тъй трагична история, като насилствената смяна на вярата, е показана от писателя като апотеоз на вярата.
Величието на героите на Антон Дончев е в това, че те са разбрали най-важната тайна за човека през всички времена – когато душата осъзнае вътрешната си светлина и слуша гласа на своето сърце, тя е безсмъртна и неподчинима, свободна и непоробима. Свободата е Светлина, Отечеството е Любов, Човекът е Храм на достойнството, нравствеността и честната воля – убеден е писателят Антон Дончев. Затова и неговите герои – особено Манол и неговите сто братя и Елица, имат почти легендарно, митично излъчване и ореол.
Неслучайно тъкмо Антон Дончев е автор на редица емблематични за новата българска литература романи: „Пробуждане“, „Сказание за времето на Самуила“, „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“, „Странният рицар на Свещената книга“. Този автор притежава епично съзнание, въображението му сътворява магическо-реалната действителност на възникването на българската държава. Той има таланта да фокусира своя поглед върху преломни периоди и епохи в родната история. Бихме могли да направим в по-голяма скоба своеобразен паралел между фундаменталния труд на Арнълд Тойнби „Изследване на историята“ и романите на Антон Дончев, особено романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“. Тойнби изследва възхода, развитието и залеза на велики цивилизации, дава отговор на най-трудните въпроси, свързани с философията на историческото развитие. Нашият автор в своята гигантска 4-томна сага, която обхваща повече от 1500 страници, ни предлага художествена интерпретация на философията на създаването на българската държава.
Би могло да се каже, че и този роман на Антон Дончев звучи като поема. Той не се пише, а се разказва, нарежда, пее. Повествованието е построено в много случаи на принципите на изграждането на една музикална творба. С романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“ Антон Дончев показва, че е от най-могъщите епически таланти от Възраждането насам...
Магическият ефект на романа „Време разделно“ се дължи на факта, че самата творба е изградена като народна песен – действието е ту проточено и протяжно, ту взривно концентрирано в едно състояние, едно настроение, една представа. Това е творба, която следва ритъма на народното сърце, пулсациите на националния организъм. Тук долавяме невероятните ритми на народните песни и танци, любуваме се на изумителното багрено многообразие на народните носии, побрали цялото великолепие на отечествената природа, чуваме шепота на стародавни поверия, виждаме как оживяват неунищожими обреди, как обичаите прехвърлят невидими мостове между вековете и хилядолетията...
От бездните на народното творчество извира приказното, баладичното, елегичното и формира белетристичния хемоглобин на Антон Дончев. Само така можем да си обясним не само възторга от романа „Време разделно“ в България, но и изключителното впечатление, което прави той на световни критици и литературни изследователи. Те ту го оприличават на епоса за крал Артур и рицарите на кръглата маса, ту виждат в него „Песента на Ролан“ за българското мъченичество, ту го сравняват с Яшар Кемал, Жан Жионо, Мика Валтари, Исмаил Кадаре, Иво Андрич или Никос Казандзакис. За малко български книги е говорено и писано така емоционално и ликуващо. Ето как в. „Гардиън“ оценява романа:
„Време разделно“ е като голяма грубо обработена меча кожа, просната пред огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от позорна жестокост и пламтяща смелост, от лай на кучета и грандиозни пейзажи, в която се преплитат народни митове и суеверия с история. Анатомията на една легенда се оформя така, както се е оформила в сърцата и преданията на непросветените, самотни планинци.“
Или да вземем публикацията в „Ню Йорк таймс“ (САЩ):
„Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство, толкова изтънчено, като това на Джойс или на Томас Ман.“
Чуждите наблюдатели са поразени от неизчерпаемата актуалност на тази творба: „Описанията на пейзажите и битките са грандиозни... книгата успява да пресъздаде една епоха и едно място на действие, които би трябвало да бъдат далечни и мъчноразбираеми за средния читател. Антон Дончев създава чувство за близост с неспокойната левантийска история, от която и до днес, три века по-късно, светът продължава да се интересува“ („Ню Стейтсмън“). Балканските народи най-добре могат да усетят драмата на описваните събития. За жалост няколко века по-късно историята отново им поднася зловещите си шеги...
Романът на Антон Дончев „Трите живота на Кракра“ ни връща към една величава епоха, епоха на трагизъм и героика. Нищо нямаше да остане от нас като държава, нация и етнос, ако Провидението не ни беше изпратило онези величави фигури. Кракра е не само историческа личност за нас, българите, той е митологически образ. Това е нашият Одисей, това е нашият Аякс, това е нашият Ахил! Антон Дончев говори с езика на великите сенки, те му се явяват като възвишени и драматични нощни процесии, те са нощната стража на съдбата, българската трагическа съдба.
Ето човека, ecce homo – би възкликнал великият дух Фридрих Ницше. И ние възкликваме с думите на философа – ето Човека, ето романиста, ето въплътеното величаво българско Слово, ето Логоса, ето другото име на Отечеството!