Брилянтният криминолог е по петите на убиец с уникално оръжие. Невидимо, смъртоносно, ефикасно. И без него съвременното общество е обречено...
Интелигентният престъпник манипулира електропреносната мрежа и насочва високоволтови дъги, които разтопяват стомана и възпламеняват всичко по пътя си. Ню Йорк е парализиран от страх. Инцидентите могат да се случат навсякъде, по всяко време и никой не е защитен. Дали тези атаки са дело на екотерористи, на някой недоволен служител или на психопат? Линкълн Райм, криминолог от световна величина с репутация, че може да открие и най-неуловимите престъпници, веднага е включен в разследването.
„Сенчеста зона” е поредният динамичен, оригинален и непредвидим роман на Джефри Дивър - царя на криминалния жанр. Почитателите му отдавна са разбрали, че да четеш неговите романи е като да играеш срещу гросмайстор – тъкмо си мислиш, че си отгатнал следващия ход, и авторът те хвърля в шах. Едно от нещата, които поддържат интереса към романите му, е умението всеки път да сътворява различни истории и да изненадва с неочаквани сюжети. Книгите на Дивър са преведени на 35 езика. Дивър е избран да бъде автор на следващата книга за Джеймс Бонд, която е планирана за 2011 г.

---

Сградата на подстанция МХ-10 на електрическа компания „Алгонкуин консолидейтед пауър“ беше разположена в тих квартал на юг от центъра „Линкълн“ и приличаше на миниатюрен средновековен замък. Беше построена от неодялан пясъчник, потъмнял от трупаната с десетилетия мръсотия по нюйоркските улици. Ъглите бяха изронени, но на един от камъните до входа все още можеше да се прочете ясно - 1928 година.
Малко преди два часа следобед Амелия Сакс намали скоростта и спря мощния форд до тротоара пред подстанцията, точно зад разбития автобус. Автомобилът и гъргорещият му ауспух предизвикаха любопитството и възхищението на стеклите се в района полицаи и пожарникари. Тя излезе от колата, постави полицейската табела на таблото, сложи ръце на кръста и огледа местопрестъплението. Рон Пуласки излезе през другата врата и я затръшна със сила.
Сакс веднага забеляза несъответствието. Наоколо имаше само модерни сгради, високи най-малко двайсет етажа, но архитектът на подстанцията по незнайни причини бе решил да добави на върха на сградата няколко бойни кули за красота. Благодарение на градските гълъби, завърнали се веднага след експлозията, камъкът беше нашарен с разтекли се надолу бели ивици. Прозорците бяха от гладко стъкло с боядисани в черно решетки.
Масивната метална врата зееше отворена и вътре беше тъмно.
Чу се сирена и след малко се появи полицейска бронирана кола. Спря отпред и от нея слязоха трима техници от главната лаборатория в Куинс. Сакс бе работила вече няколко пъти с тях и сега кимна на един латиноамериканец, жена с азиатски черти и техния шеф, детектив Гретхен Сахлоф, която й махна с ръка за поздрав, после заобиколи зад големия микробус и заедно с колегите си започна да облича защитния екип за оглед на местопрестъплението.
Сакс насочи вниманието си към заградената с жълта лента част от тротоара и улицата, където се бяха струпали петдесетина зяпачи. Автобусът – обект на атаката, беше изоставен пред входа на подстанцията, наклонен на една страна, празен, със спукани предни гуми. Боята отпред беше обгорена. Прозорците – опушени до черно и матирани.
Една ниска набита афроамериканка от медицинската служба се приближи. Сакс я поздрави.
Жената кимна в отговор. Медиците от спешното бяха виждали какво ли не, но този път бяха потресени.
– Детектив, елате да видите.
Сакс я последва до линейката. В носилката имаше труп, готов да бъде откаран в „Съдебна медицина“. Тялото беше покрито с тъмнозелен брезент.
– Явно се е качил последен. Опитахме се да го спасим, но... само удължихме мъките му.
– Токов удар?
– По-добре вижте сама – прошепна жената и повдигна зеления плат.
Сакс потръпна от зловещата миризма на изгоряла кожа и коса, въпреки това се наведе и огледа внимателно жертвата – латиноамериканец в делови костюм, ако се съдеше по останалите по него парцали. Гърбът и дясната му страна бяха покрити с ужасна смес от изгорял плат и кожа. Изгаряния от втора и трета степен, прецени тя. Но не това я шокира. В работата си беше виждала много жертви на пожар, случаен и умишлен, и гледката не беше нова за нея. Ужасът я обзе, когато медиците срязаха останалия плат и разкриха плътта, нашарена с безброй еднакви по размер пробивни рани, които покриваха цялото тяло. Сякаш беше улучен от сачми на огромна ловна пушка.
– Повечето от тях имат вход и изход – обясни жената.
И са преминали през тялото като през масло?
– От какво са причинени?
– Не знам. През цялата си практика не съм виждала подобно нещо.
Сакс се вгледа внимателно. Всички рани се виждаха ясно.
– По тях няма кръв.
– Каквото и да ги е причинило, то е обгорило раните – каза жената. – Ето защо... – гласът й се пречупи. – Ето защо не изпадна в безсъзнание.
Амелия си представи каква нечовешката болка е бил принуден да изтърпи този човек.
– Как е станало? – запита, но скоро сама откри отговора.
– Амелия – извика я Рон Пуласки.
Тя го потърси с поглед.
– Виж автобусния знак. Боже...
– Мой – измърмори тя и се приближи до жълтата лента.
На шест стъпки от земята на металния пилон се виждаше голяма дупка, около дванайсет сантиметра в диаме­тър. Металът беше разтопен, сякаш е нагряван с горелка. Сакс вдигна поглед към прозорците на автобуса и на спрелия наблизо микробус за доставки. Бе решила, че стъклото е матирано от пламъците. Грешка. И по двете превозни средства имаше малки точковидни следи от шрапнел, като онези по тялото на жертвата. Броните им също бяха надупчени.
– Виж – прошепна тя, сочейки към тротоара и фасадата на подстанцията. По камъка се виждаха стотици малки кратерчета.
– Дали не е бомба? – попита Пуласки. – Може да са ги пропуснали при началния оглед.
Сакс отвори едно найлоново пликче и извади оттам сини ръкавици. Сложи ги, наведе се и вдигна от основата на пилона малък метален диск с формата на сълза. Беше толкова горещ, че ръкавицата омекна. Когато осъзна какво държи в ръцете си, потръпна.
– Какво е това? – попита Пуласки.
– Електрическата дъга го е стопила.
Тя се огледа и съзря стотици, може би хиляди капчици по земята, по бронята на автобуса и по камъните на сградата.
Ето какво бе убило младия пътник. Дъжд от разтопен метал. Капките се бяха забили в него със скорост от хиляди метри в секунда.
Младият полицай изпъшка.
– Да те удари нещо такова... и да прогори всичко, докато преминава през теб.
При мисълта за разкъсващата болка Сакс отново потръпна. Едва сега осъзна колко опустошителни можеха да бъдат последствията от тази атака при други обстоятелства. Тази част на улицата беше сравнително пуста. Ако подстанцията се намираше в центъра на Манхатън, най-малко десет-петнайсет души щяха да са мъртви.
Тя вдигна поглед и се взря в полюшващото се „оръжие“ на престъплението. Кабелът висеше на около две стъпки от земята през един от прозорците на подстанцията с изглед към Петдесет и седма улица. По него имаше черна изолация, но краят му беше оголен и жиците бяха прикрепени към малка обгорена месингова пластина. Беше най-обикновен кабел, поставен там от професионалист, и човек никога не би си помислил, че може да предизвика такава ужасна експлозия.
Сакс и Пуласки се присъединиха към хората от Агенцията за национална сигурност, ФБР и федералната полиция, както и нещатните сътрудници на ФБР – общо около двайсетина души. Някои бяха с бойни екипи, други – с работни гащеризони. Трети носеха обикновени костюми или униформи. Работата вече беше разпределена между тях. Една част получиха задача да намерят свидетели, други щяха да проверят района за взривни устройства.
Един висок и много слаб мъж около петдесетте бе застанал със скръстени ръце пред входа и оглеждаше подстанцията. На врата му имаше окачен на верижка бадж с логото на „Алгонкуин консолидейтед пауър“. Очевидно беше представител на електрическата компания. Вероятно отговарящият за тази част от мрежата диспечер. Сакс му се представи, помоли го да й даде подробностите по инцидента и той я запозна с всички детайли, които тя записа прилежно в бележника си.
– Имате ли охранителни камери?
– Съжалявам, но нямаме – отвърна мършавият. – Нямаме нужда от тях. Вратите са снабдени с няколко вида ключалки. Но вътре няма нищо за крадене. А и високото напрежение само по себе си е охрана, нали? Като голямо и зло куче.
– Тогава как извършителят е проникнал вътре според вас? – попита Сакс.
– Когато дойдохме, вратата беше заключена – вдигна рамене той. – Ключалките бяха непокътнати.
– Колко души знаят кодовете им?
– Всичките ни служители. Но той не е влязъл през вратата. Вратите ни са снабдени с чип и всяко отваряне се записва. Проверихме и се оказа, че не са отваряни от два дни. А при предишната проверка онова – той посочи към поклащащия се кабел – не е било там. Не, проникнали са по друг начин.
Сакс извика на Пуласки:
– Когато свършиш тук, огледай наоколо. Провери прозорците и покрива. – После отново се обърна към служителя на компанията: – Има ли подземен вход?
– На мен поне не ми е известно – отвърна той. – Електрическите линии влизат и излизат от подстанцията по тесни канали и никой не би могъл да се промъкне оттам. Но може да има и други тунели, не знам.
– Въпреки това провери, Рон.
После разпита шофьора на автобуса. Човекът имаше десетки порезни рани и сътресение на мозъка. Зрението и слухът му бяха извън строя за момента, но той настояваше да остане и да помогне с каквото може. Не че беше много. Каза им, че висящият от прозореца кабел е привлякъл вниманието му; не го бил виждал досега. Изведнъж усетил дим и чул гърмежите отвътре. После видял онази ужасяваща дъга.
– Стана толкова бързо – прошепна закръгленият мъж. – Досега не съм виждал нещо да пламва толкова бързо.
Ударната вълна го запратила в стъклото, загубил съзнание и дошъл на себе си след десет минути. Мъжът замлъкна и се загледа в разбития автобус. Беше силно разстроен и по израза на лицето му се виждаше, че приема станалото като предателство.
Сакс отиде към скупчилите се цивилни и униформени служители на реда и им каза, че тя и Пуласки ще проведат огледа. Запита се дали Тъкър Макданиъл е информирал хората си за уговорката им. Не беше рядкост шефовете на Бюрото привидно да се съгласят с условията ти и после съвсем случайно да забравят напълно за уговорката. Но този път федералните бяха информирани навреме. Някои изглеждаха ядосани, че полицията поема огледа и разследването, но други – най-вече отрядът за събиране на доказателствен материал – нямаха нищо против и посрещнаха Сакс с възторжени и любопитни погледи. Все пак тя беше част от екипа на легендарния Линкълн Райм.