Петър ПЛАМЕНОВ
Да обичаш красотата е загубено усилие. В последна сметка тя нито може да бъде разбрана, нито може да бъде притежавана или пък съхранена – винаги се изплъзва неуловима между пръститите, между две премигвания. Щом помислиш, че си се доближил до нея, че си я докоснал и ето вече нищо не е тук, нищо не е същото. Сякаш единственият възможен подход е възхитата – тя нито пита, нито разбира, а просто живее истината...
Днес всички се срамуват от краостата, а на мен ми е необходима като обещание, като надежда и утеха и като че ли винаги е било така. Вече няма истории има само описания на поражения. И без друго няма истиниски събития, а само промоции на пусототата. Но за какво друго можеш да разказваш освен за постоянните си загуби, за изгубените битки със съществуванието. Въпреки това вярвам, че красотата е нещо повече от маска, от упойка, която прикрива жестоката истина на битието. След като нищо не мога да разкажа за света, мога да разкажа всичко за себе си, за живота така както протича в мен самия и това е моят опит са се опълча на безсмислието на собственото си време, на безумието да живее без надежда и без красота.
Като всеки син съм силно привързан към своята майка. Тя притежава един необикновен талант – умее да преподава изкуството как да обичаш. Считам, че това е най-великия талант, с който човек изобщо може да се роди. Затова и до днес тя работи като преподавател по литература в едно училище и учи и другите деца как да отворят душите си за живота, а не оковани в собствената си враждебност да преминат през дните озлобени, без да усетят, че изобщо са живели. Но кога се долавя, че наистина си бил – сякаш само в озарените мигове на щастието, когато си обичан и обичаш. Защото на човек като че ли му е останала една единствена пролука – малка, малка, колкото иглено ухо, през която да намери своето спасение. Спасение от огорчението, студенината и самотата и тази пролука, колкото и да е тясна е направена по собствената ни мяра и можем да я намерим.
Ето защо искам да разкажа как научих за нея и как никога не забравям, че тя съществува.
Като млада майка носеше дълга до раменете коса, тъмно кафява с рубинени отенъци, гъста и пищна, косата й падаше на едри тежки къдрици. Слънчевите лъчи се спираха в мрака на буклите й и там се пречупваха в стотици отблясъци. Винаги преди да тръгне на работа тя ме прегръщаше, целуваше ме топло, а аз усещах дъха на косите й, нежността на страните й и бях най-щастливото дете... Защото тя бе толкова необикновена, толкова красива... Майка ми тогава носеше един изключителен пръстен с рубин. Разказвала ми е, че е го е купила от една рускиня, която и казала да го вземе не само защото ще й подхожда много, а защото рубинът помагал на хората, които го носят, да познават най-ценното.
Страшно харесвах този пръстен, неговият камък пречупваше светлината в безброй отблясъци, а под преки слънчеви лъчи искреше и създаваше малки ромбоидни дъгички по стената. Нямах търпение да го везема в ръце и да гледам тази чудновата игра на лъчите. Най-странното е, че майка ми се доверяваше и ме оставяше често да се забавлявам с него, макар че аз знаех колко е ценен и не си позволявах да се разсейвам. Изобщо игрите ми бяха чудновати – страшно обичах да се захласвам по отражения и светлинки. С часове създавах по тавана слънчеви зайчета, уловени от малки огледалца. Помня, че майка ми ни беше купила с брат ми по едно от гостуващ панаир, на гърба бяха със снимка на любимия ми футбулен отбор и едно топченце, което влизаше в малка дупчица. От другата страна пък беше огледалцето. С брат ми имахме много любопитна игра. Воювахме по тавана със слънчевите зайчета, създадени от тези огледалца. Губеше онзи, които в бързината на гонитбата се удари в сянката на полилея или излезе от сянката и се плъзне по стената вън от обширното бойно поле на тавана.
Спомням си как майка ни научи да ловим лъчите като слънчеви зайчета. Тъкмо ни беше купила огледалцата - на батко синьо като неговия отбор, а на мене червено като цвета на моя. Седяхме на пейка в парка. Ярък слънчев зимен ден. Странно като дете никога не усещах студ, можех с часове да тичам на вън без да се досетя, че вали или че са ми мокри обувките. Та седим на пейката, майка си играе с едно от огледалцата и ни казва, че ще ни научи на една тайна – как да улавяме душата на лъчите и как да я превръщаме в пъргаво слънчево зайче, което да тича нетърпеливо напред-назад. Само за няколко минути ние бързо усвоихме това изкуство и създадохме безброй игри с него. Фокус ли беше това или магия?! Всеки случай работеше само по слънчево време, но се нуждаеше и от сянка. Особено бе приятно, когато лъчи влизат в стаята, а тя е някак и здрачна - тогава лесно се създават слънчеви зайчета. Аз изобретих и нощно забавление – когато легеш на пода и в едната стая свети, а в другата е тъмно може да се открадне някой сноп и да се играе. Дори е още по-интересно, защото и сенките са по-дълги и зайчетата по-ярки.
На батко купиха колело – синьо, а аз понеже бях по-малък се возех само отзад или на триколката – това ми се струваше доста несправедливо и се ядосвах и цупех не на шега, но майка тогава ми подари един пръстен – с рубин и изумителни инкрустации, почти същия като нейния, но по-хубав. Тогава не знаех, че моят рубин е стъкълце – това изобщо не ме интересуваше, нито пък, че златото му е излъскан месинг, той си беше съкровище и най-скъпа вещ.
Моят пръстен беше в почти същата форма и големина като другия, но имаше царствени драскулки в златото – тях майка нарече инкрустации и аз запомних моментално тази красива дума за цял живот. Колко достолепно звучи само – инкрустации – рисунки в злато. Не мога да скрия като дете исках да бъда цар и бях. Цар на необозрими владения. Даже съм носил и корона. В първи клас учихме азбуката и като стигнахме до Я се направи открит урок пред родителите и всяко дете от класа носеше корона на главата си, обичайно с буквата на своето име. Да бях цар, а царството ми беше каквото си поискам. Можех да си създам десетки царства с многолюден народ. Притежавах и пръстен – рубинен пръстен, с който да повелявам, да давам закони, но най-важното, които беше събрал в себе си страхотна сила, защото създаваше не едно, а няколко при това пъстри слънчеви зайчета. Чувствах се толкова горд и всемогъщ като никой друг. Можех с часове да гладам как светлината се разсипва в рубина... От приказките знаех, че като си намисля нещо и като завъртя пръстена три пъти и намисленото ще се случи непременно. Естествено изпробвах веднага. Веднъж много силно бях пожелал една рядка книга – огромен тежък албум с руски рисунки – репродукции на миниатюрите върху дървени кутийки и вещи от селцето Палех. Завъртях пръстена три пъти и майка вечерта ми го донесе. Не знам как го е намерила и колко трудно е склонила да й го продадат в книжарницата. Книгата тежеше доста, облечена във виночервено кадифе, заглавието изписано с големи златни букви и със странна гланцирана черна супер обложка показваща хвърковат кон, ездач, а над тях усмихнато слънце. Цялата книга пък затворена в голяма кутия от твърд картон. Обичам тази книга, защото с рисунки се разказват най-удивителни приказки за Жар птица, Аленото цвете, Касчей Безсмертний, Цар Салтан, Конче Вихрогонче, Княгинята Лебед, Снежанка, Иванушка Глупака и какви ли не още истории, населени с чудновати герои – толкова се бях прехласнал. А и всички принцове носеха рубинени пръстени, досущ като моя. Така можех да отида къде ли не, да бродя из най-далечните крайща на земята, извън всяко време...
Един ден играехме в градината, на къщата в село, с брат ми. И аз разбира се, носех своя царски пръстен. Докато той често бягаше да кара колелото си, а и не ме взимаше със себе си и тогава просто го наклаветвах на баба си, която определено притежава изумителен талант да измисля разнообразни и силно възпитателни наказания, а не такива прости като „Горе ръцете!” и „Застани в ъгъла!”. Нейната изобретателност винаги ме е удивлявала, дава много строг пример за това как трябва да се държи един Владетел и аз макар и да бях цар на безчет поданници и неизброими земи, й бях, по някаква неразрушима и неведома причина, и подчинен и поданник. Всъщност тя беше Императрица на крълство с няколко поданника, но най-вече властваше над мен и брат ми. Той беше с по-добър статут от моя, може да се каже, че беше велик везир, докато аз си бях прост поданник. Ние от своя страна обаче често крояхме тайни заговори, устройвахме революции и не рядко мечтаехме за бурни преврати на властта. Добре, че дядо ми укротяваше Императрицата да не ни наказва така строго и да не помни за дълго прегрешенията ни, а тя има удивителна памает за такива неща и зорки малахитови очи, които те пронизват и принуждават да си кажеш и майчиното мляко... Та веднъж докато тичахме из градината, докато се боричкахме и събирахме майски бръмбари съм изгубил единственото си скъпоценно притежание – рубинения пръстен. Плаках дълго, с майка и татко го тъсихме навред в тревите, даже с фенерче щом се мръкна. Дядо окоси тревата на следващия ден, но никъде не го открихме. Така изгубих пъврото си царство - още не мога да забравя горчивия вкус... Нищо не беше същото, сакаш беше хлопнала една тежка врата, която нямах сили да отместя...
Когато осем години по-късно брат ми почина внезапно, при нелеп инцидент, само три месеца след като дядо си беше отишъл от този свят, и всички бяхме толкова неимоверно тъжни, че не знаехме къде да се денем от мъка, майка ми подари нейния пръстен с рубин, каза да го нося, за да ме пази. Носих го дълго през цялата гимназия, вече не бях цар, бях изгубил много, много... Царството си, любимият дядо, който ми четеше приказки, когато пожелая, и по-големия си брат, без когото вече не знаех как да си играя, а този пръстен ми напомняше за онези безмерно щастливи мигове и аз искрено го обичах. Колко неизличима е тъгата и все пак колко е сладко да си припоняш безгрижните часове.
Татко почна само осем години след брат ми. Същата пролет докато копаех в градината на село нещо подскочи беше моят детски пръстен – рубинената ми драгоценност, магическата ми сила на владетел. Сакаш този свят никога не беше съществувал, сякаш нямаше никаква следа от всичко това... Истината за света е голкова горчива. Спомените понякога дават утеха, но носят и болка. Кой съм бил, било ли е всичко това – само аз го помня и то ще е живо само докато мен ме има, къде е радостта сега? Още пазя смачкания рубинен пръсен, намерен години по-късно в градината. Сега той беше изгубил магическата си мощ, вече бе неспособен да сътворява царства, безгрижни земи, но все пак... Крия го в една кутийка, заключена в секретния сейф в гардероба. Много рядко го поглеждам, защото ме натъжава, просто нямам сили да забравя. Пазя го при всички скъпоценности - стария часовник на дядо, медала на татко, кутията с моливи от моето детство и фалшивите перли на баба, стъклените й гердани, порцелановите украшения на майка и няколко от сребърните й гривни, които крадците не задигнаха...
Ще попитате какво се случи с истинския рубинен пръстен, бих искал да ви излъжа, че и досега е на кутрето ми – само там ми ставаше, но и него изгубих. Бях студент втори курс, за пъви път идваха изпълнители от Болшой. Облякох се с най-официалните си дрехи, сложих си и пръстена, бях си купил страшно скъп билет. Когато изпълнението започна изведнъж осъзнах, че пръстенът е изчезнал, просто се е изхързулил от ръката ми... Едвам признах на майка, а тя дори не ми се скара само каза, че нейната обич ми стига и че тя ще ме пази винаги. Понякога си мисля за това...
Понякога си мисля и за моите царства...
И имам страното чувство, че сега сякаш съм цар единствено на тъгата си, на безмерната скръб и самота - господарят на спомените. Сякаш загубите са единственото ми приежание и аз се уча да живея с тях. Но не съм напълно искрен, въпреки това аз съм щастлив човек. Майка ми ме е научила да обичам и аз обичам всичко красиво и добро и не се страхувам от него, имам подкрепата на любовта й, а това е безмерна сила и истинско царство и съм обичан... А тези рубини не могат да се изгубят, те не се изплъзват между пръстите...
04. II. 2010г. Четвъртък
София
P. P. Този разказ участва в седмичното съревнование на "Блогатство" BLOG CHALLENGE №2 за лично творчество по предварително зададена тема - в случая "Червеният пръстен", зададена от победителя в пъвото изание от последната седмица на месец януари Бисер Валов с неговия текст "Луди, луди баби", пуликуван в блога му "Отвъд ириса" , ето защо този разказ се нуждае от Вашия коментар.
Ако историята ви е допаднала, моля подкрепете я със свой коментар или дайте гласа си в Svejo. Net, това ще се отрази в листата на класацията.
София
P. P. Този разказ участва в седмичното съревнование на "Блогатство" BLOG CHALLENGE №2 за лично творчество по предварително зададена тема - в случая "Червеният пръстен", зададена от победителя в пъвото изание от последната седмица на месец януари Бисер Валов с неговия текст "Луди, луди баби", пуликуван в блога му "Отвъд ириса" , ето защо този разказ се нуждае от Вашия коментар.
Ако историята ви е допаднала, моля подкрепете я със свой коментар или дайте гласа си в Svejo. Net, това ще се отрази в листата на класацията.
