Но в края на миналата година се появи светлина в мрака. Най-накрая аудиторията можа да види една разтърсваща и емоционална продукция, която докосва зрителя и го кара да се замисли.
Става въпрос за „Източни пиеси” на Камен Калев. Не случайно през октомври 2009-та българският филм спечели голямата награда на 22-рия Международен кинофестивал в Токио. Тогава стана ясно, че дори с ограничени средства може да се получи нещо достойно и качествено.
Цялостната организация на филма е изпипана до последния детайл – личната (обществена) драма, музиката, подбрана за филма, картините от мръсните софийски улици и самата „типично българска” атмосфера, навяваща едновременно останките от социализма и „модерните” фундаменти на една европейска столица.
Според повечето кино критици това е историята на сложните взаимоотношения между двама братя, но има нещо по-дълбоко в цялата драма. Това са сложните взаимоотношения между един режим и обикновения човек, между предразсъдъците на историята и настоящето, между песимизма и оптимизма, между това дали да продължаваш да се бориш или да се предадеш.
Минали са 131 години от робството и каква е равносметката? България изглежда по-закостеняла и по-ориенталска от колкото самата Турция. Турция, макар да не е в ЕС, е по-напреднала и „по-европейска” – в мирогледа и излъчването си; за разлика от нас-европейците, турците владеят отлично „европейския” език – английския. Филмът е едно огледало на живота днес, на реалността в държавата. Една социална обстановка, която не дава възможност на младите да се реализират, да катализират енергията и потенциала си, обстановка, която води до агресия и наркомания.
Новият, съвременният човек търси любов и разбиране, търси пътища, търси „доброто”, но остава отхвърлен и неразбран.
И семейството отсъства като единица, няма го домът, където може да се намери покой и топлина.
Така индивидът попада на улицата, в грозната и вулгарна действителност – сам с разбитите си надежди. Колкото и да се бори със себе си, той не може да победи делника, „колкото и да търси, няма на какво да се опре”. От сюжета на филма осъзнаваме още – липсата на потребност от изкуство, невъзможността му да се реализира като такова, както и неспособността на масовата аудитория да го разбере.
В откровението на главния герой Ицо „Аз душата си май си я оставих в хладилника” прозира грозната истина, повтаряща се от векове. Докъде сме стигнали в развитието си, като все още основната цел на обикновения човек е да си осигури насъщния. Колко модерно и колко европейско е това и как артистът може да твори и да има потребността да храни душата си, след като едва успява да се справи с прехраната на тялото си.
Погледнато на пръв поглед сценарият не представлява нищо особено – двама братя – единият побойник, а другият наркоман. Нещо съвсем „нормално” в днешната действителност. Ужасяващият натурализъм, фактът, че виждаме същите улици, подобни лица и сюжети всеки ден, и че действителността е точно толкова грозна, колкото ни я представят във филма, ни идва като шамар, който ни кара да се замислим.
Проблемите отдавна са поставени, но вече толкова години търсят и не намират решение. Любим и разлюбваме различни политически сили, псуваме и обвиняваме държавата за несгодите си.
А всъщност България – това сме ние. И ние, единствено ние, можем да създаваме и да рушим, да възпитаваме морала и ценностите на съвременното общество.
Българинът е цар в това да се оплаква, да обвинява друг за несгодите си и същевременно го мързи да си мръдне пръста за да направи промяна. Най-лошото е, че непукизмът до такава степен се е утвърдил като национална черта, че са се загубили добродетелите, с които народът ни се е гордеел – майчината загриженост и бащината отговорност. Вместо по-добро бъдеще, старите поколения завещават на младите предразсъдъците, негативизмът и проблемите си. Така още в зародиш се унищожава идеята за прогрес, за осъществяване на нещо по-добро. Губи се надеждата, губят се добродетелите.
Колкото и смешно да звучи – българите има какво да научат от така нашумелите напоследък турски сериали. И това е в утвърждаването на културните ценности, на манталитета, на морала и добродетелите, които старите възпитават и завещават на младите. Това води до национално самочувствие, това води до прогрес.
Ирена Лазарова
