Петър ПЛАМЕНОВ

В рубриката МЕЖДУ-РЕЧИЕ, ви представяме произведения от новата българска литература  и различен ракурс към известни фигури на българската култура. Това е простраство за другото лице на творците.

  Тази седмица в центъра на вниманието е един от най-големите български изпълнители на виолончело Венцислав Николов, който е заменил обичайното си изразно средство – виолончелото и е обърнал свойственото си жизнено любопиство към сложното изкуство на думите. Той очевидно успява да превърне словото в друг компонент на своето майсторство и красноречиво да разкрие и чрез него своя сложен вътрешен свят. Сенки от спомени, любопитни истории, медитативни импресии и „невчесани”, своенравни мисли се превръщат в провокативни партитури от думи. 

Венцеслав Николов е роден през 1943 г. в красивия крайдунавски град Русе. Музиката е неговата естествена среда, защото почти всички в семейството му се занимават с нея. Всъщност първите си уроци на чело получава от своя баща - известния русенски виолончелист, диригент и педагог Мишо Николов. По-късно завършва Музикалната академия в София, след което спечелва стипендия и специализира в Московската консерватория при Мстислав Ростропович и Н. Шаховская, както и при Янош Щакер в Швейцария. Гастролира в големите музикални центрове на Европа и САЩ, от Мексико и Куба до страните от бившия Съветски съюз и Монголия, където до този момент е изнесъл над 1500 концерта.
 
Творческата му биография включва над 200 записа в Радио София, БНТ, в музикални центрове в Кьолн, Франкфурт, Баден-Баден, Бремен, Карлсруе; за Балкантон, "Мега", "Гега", МДФ - Лайпциг. Репертоарът му обхваща повече от 400 творби от барока до съвременността и новата българска музика. Създава си име като популяризатор на български произведения и нова музика. В. Николов е дългогодишен професор по камерна музика в ДМА "Панчо Владигеров" в София. В последните години създава Лятната академия на остров Фьор в Северно море, също така води курсове и семинари в Баден-Баден, в Швейцария, Италия, САЩ, както и майсторски класове в България. Венцеслав Николов свири с инструмент на М. Гофрилер от 1726 г.

Автор е на книгите: "Едно учителско семейство" (2003), "Пътуване с Venzicello" (2005), "Капричии" (2006), "Острови" (2007), "Пътека от звуци" (2008) и последната „Крадци на сенки” (2009). Произведенията му се отличават с афористичност, медитативност, остроумие, финно умение за взиране в детайлите и красотата на обичайното. Не рядко размисълът е превърнат в естетическо питане, социална реплика или горчиво обобщение за участта на инакомислещите. Предлагаме ви няколко негови произведения, в които можете да доловите винаги свободния дух на твореца, които търси из думи и звуци, пролуки, през които да разкрие своята страст и житейска умъдреност.

---

 ПРИ КРАЛЯ СЛЪНЦЕ

Представям си младия човек, около 20-годишен, с перука, къдрите на която красиво падат на раменете му, в модните по това време панталони до коленете. Опрял се с едната ръка на празното кресло на току-що починалия кардинал Мазарини, прав, така, както обикновено е стоял зад стария човек, управлявал вместо него, а с другата любезно кани министрите да влязат. Те още по-учтиво свалят шапките с пера, галантно поздравяват, защото пред тях е именно той - Кралят-слънце Луи XIV. Само на неговата глава продължава да стои шапката. По това ще го познаем, както и по високомерно-вежливата усмивка. Министрите са вече в залата, капитанът на мускетарите с поклон притваря двете крила на вратата. Сега те са сами, най-могъщите управници на страната, от чиито решения зависят съдбините на милионите поданици на най-християнския крал. Почти съм сигурен, че Негово Величество не ги е поканил да поседнат. Или са застанали мирно в една редица, както войниците на плаца, или пък в полукръг са наобиколили владетеля, очаквайки, както винаги, да открие заседанието на министерския съвет и да поиска съвет по някой от текущите въпроси... Дали зад краля стои приведена в поклон фигурата на някой безличен секретар, който пише речите му? Историята мълчи и за това. На мен обаче не ми се вярва, даже ми се струва съвсем невероятно някой смъртен да подсказва следващите думи на краля, толкова поразителни са те. Така ги възприемат и министрите.
- Ваши превъзходителства - представям си как леко нехайно, но все пак възпитано съобщава на своите досегашни ментори, - заседанието ни ще бъде кратко, затова няма нужда да сядаме. Исках само да ви съобщя, че...
Тук кралят прави малка пауза, като опитен оратор, който иска да засили въздействието на следващото изречение. Може би заради майсторския похват или заради изумителната категоричност, с която е произнесена, фразата се помни и до днес.
- ...Че реших сам да управлявам страната - продължава Негово величество и добавя, като нещо, което се разбира от само себе си: "Държавата - това съм аз!"
След което може и да е споделил някои свои планове за бъдещето, или да ги е премълчал, смятайки, че като му дойде времето, те ще ги научат. Във всеки случай сбогуването не е траело много време. Министрите, назначени от покойния кардинал, едва ли са били глупави хора, според мен са направили единственото възможно нещо: Впечатлени от тази решителност, тихичко са развяли шапките с перата, както изисква етикета, и заднешком са напуснали залата. Под бдителния поглед на мускетарите, стоящи на пост пред вратите.
А младият човек, останал сам в залата, замислен сяда в креслото на покойния кардинал. Какво му казваше той за кражбите на финансовия министър?... Представям си гневната бръчка на лицето: "Този Фуке - наистина няма срам, всякаква мярка е загубил! - клати глава кралят. - Мястото му е само в Бастилията." Той посяга към звънчето да повика капитана на мускетарите. Но... вместо заповед за арест, обсъжда с него подробностите на предстоящия лов - въпреки младостта, Луи притежава удивително самообладание. Пък и векът е такъв, перуката прикрива не само цвета или липсата на собствена коса, но и тревожно свъсеното чело на монарха. Ще минат още доста дни в лов и забавления, без някой да разбере намеренията на величеството. Както винаги галантен в обществото, мил с дамите, особено с някои, насаме кралят започва да се среща с кой знае откъде появил се не особено атрактивен субект. След много години учителите по история ще назовават името му с многозначително вдигнат пръст: "Колбер - един от първите ревизори." - "А бившият министър? - ще попитаме ние." Младият крал си позволява една дискретна съучастническа усмивка и кима: "Познахте, мястото на крадците наистина е зад дебелите стени на Бастилията." Там и умира смятащият себе си за щастливец и финансов гений Фуке, все пак спечелил световна слава, като един от най-наглите и безскрупулни крадци на държавни средства...
"Ех, мисля си, няма ли наследници този Колбер, та да ги поканим уж на гости, на скара и шопска салата... Какво ще кажете? - поглеждам към Величеството." Портретът е от по-късни години, младежът, танцуващ в балетите на Люли, е останал в миналото. Перуката наистина скрива челото, но не и очите, голямата сполука на художника. Те излъчват сила и проницателност:
- Не е толкова трудно - проблясва ризницата на раменете му. - Крадците винаги оставят следи. После - съд. И в затвора, както вече видяхме, с конфискация на имуществото.
- Е, Ваше величество - промълвявам, - лесно Ви е на Вас, нали сте абсолютен монарх. А какво да кажат гражданите.
- Гражданите ли, че кой ги пита тях? - учудва се кралят.
- Вие още не знаете - обяснявам, - но след стотина години това съсловие ще играе важна роля.
- Че какво разбират те от управление? - гледа недоверчиво Луи - сигурно големи безредици и хаос ще настъпят в страната.
- И това се е случвало... Даже Бастилията са съборили по едно време.
- А къде затварят тези ваши... граждани тогава крадците? - любезно се осведомява Величеството, - защото, съгласете се, щом има престъпление, трябва да има и наказание.
Очите на краля изпитателно и строго гледат. Смутен отбягвам погледа му. Зад мен капитанът на мускетарите дискретно напомня, че времето на аудиенцията ми изтича...

Ах, да, днес Лувърът затваря по-рано. Почти не са останали посетители, бързам към гардероба. Пред вратата обличам шлифера, навън започва да ръми, вдигам и яката. Късна есен е. Продавачът на кестени напълва една кесийка и ми я подава: "Ето, господине, вземете, ще се стоплите.

---

СЯНКАТА

Имам си мой, личен дявол. Собствено това е малко дяволче, не е кой знае какво - проскубано, едното му рогче е леко отчупено. Но пак върши работа. Щом нещо го сгафя - и хоп, цъфва. Явявал ми се е на най-неочаквани места. Този път бях седнал на казана. Баш-майсторите отидоха да занесат тубите с готовата ракия, а мен оставиха да го наглеждам:
- Не е трудно - вика комшията, - ще притуряш по някое дръвце, огънят трябва да гори равномерно... То и да сбъркаш нещо, не е страшно, сега патоките текат - добави той снизходително.
По-добре това последното хич да не беше го казвал. Тъкмо се бях преизпълнил със съзнанието за "важна мисия" и с чувство на отговорност оглеждах полето на бъдещите си действия. Комшията и приятелят му излязоха, а аз останах с мислите си. Седях на дървеното одърче в ъгъла, гледах в огнището как примигват и припукват току-що сложените дърва. В къщичката е уютно, чува се струйката, която изтича в котела. Сенките играят по стените. Това, ето там - не е ли дяволчето ми? Рогчето му се вижда и ми се смее... я, пръста си клати: "Знам аз какво си мислиш."
"Прав си, братко, няма какво да крия от теб, ти знаеш греховете ми... Как мислиш, самосъжалението дали е грях?"
Сянката на стената климна два пъти.
"Да, казваш? А признат грях нали не е грях, или?"
Мен много не ме бива в споровете, защото се паля и ядосвам, но с дяволчето мога и да похитрувам. Погледнах, то търпеливо слушаше, обърнало едното си око към мен.
"В профил - помислих си аз, - значи, мога да продължа... Защото, братко, искам да ти призная, макар че не пия и не пуша..."
Сянката рязко се обърна гърбом. Дяволчето никак не обича да казвам, че съм различен от другите.
"Чакай де, чуй първо... - продължих недоволно, - исках да кажа, че понякога ми се доисква да се напия. Представям си как ще кажат съселяните ми:
"Пък Венци се натряскал като свиня. Видях го, въргаляше се до казана - и като поклатят глава, дълбокомислено ще добавят, - щото то и да пиеш, чалъм се иска. Трябва да си хапнеш сланинка, салатка. А той какво - вегетарианец!" Ще ме гледат отвисоко тия, дето пò го могат това, пиенето, но някак със симпатия: "От нашите е."
На стената профилът ясно се очертаваше.
"Или да кажем, с никого не съм споделял - продължих аз, - още от казармата си мечтая: да се приближа до някого и да помоля пресипнало:
- Брат'чед, дай да запаля бе, че изгорях.
А, как ти се струва, братко, на такъв симпатяга даже две ще дадеш, нали? Едната ще си я сложа зад ухото, а с другата ще се наведа към колегата за огънче. След това ще изтръскам пепелта артистично или направо ще смачкам с тока цигарата на пода, както правеха истинските мъже в казармата."
Профилът заигра и скочи радостно над тръбите. Сега изглеждаше, като че ли моето дяволче ми се хили точно насреща.
"При такъв един истински мъж никога няма да заподозреш разни там вегетарианства. Той може и да плюе като хората. Пък и ще те напсува, но така, все едно "добър ден" ти казва. И в това поприще не ме бива, нали знаеш? - разказвах аз, а дяволчето внимателно слушаше. - Когато бях войник, често ме псуваха, кога с добро, кога с лошо чувство. Веднъж един колега, пардон, тогава му казвахме "стара служба", на майтап, значи, взе, че ме цапардоса. Ама не нещо сериозно, ами така, пошегува се човекът. Та удари ме той, а мен ме заболя. И тъй като съм възприемчив и аз - на шега - взех, че влязох в тон - много артикулирано и ясно произнесох изречението, с което той ставаше и лягаше."
От възторг дяволчето подскочи два пъти. Като че ли казваше: "Давай, давай..."
"Леле, как стреснато ме погледна колегата, па като започна да се гняви, както казваше старшината: "Ти какво бе, моята ли...?" Ей, пишман станах, че и аз като мъжете се изказах - само обидих човека! Примирих се, че не го мога, оттогава не съм се държал толкова мъжки с никого."
Сянката печално изви глава. Притурих едно дръвце и като че ли дяволчето се съживи и с любопитство зачака:
"Затова пък по магазините започнаха да ме гледат с подозрение, даже един път искаха да ме пребъркат, да не съм откраднал нещо. То беше още одеве, при социализма - спомнях си по-нататък. - Какво да ти кажа, и езикът ми не е като при хората. Сигурно гузност някаква излъчвам. Нали често живея по няколко седмици в Германия и съм възприемчив, май казах вече. Та свиквам оттам, като вляза в магазин, взема, че се усмихна на продавачката. Тя, не германката, а нашенката ме гледа с недоумение: "Тоя пък, ще ме ухажва; или да не сме нещо роднини с него? - усъмнява се тя и ме разглежда по-внимателно." А аз даже поздравявам. Е, кажи сега, не е ли подозрително? Затова и в магазините все гледат под око да ме държат:
"Абе на този не му е чиста работата, я виж какъв е любезен."
Това, последното изречение не съм го измислил, ами е заимствано от един високопоставен чиновник. Ти помниш, нали?"
Дявочето кимна доволно.
Обаждах се един ден в Концертната ни дирекция, поздравих:
- Извинявайте, че Ви безпокоя, мога ли да Ви помоля да извикате другарката...
- Абе, тук един, много галантен, май не му е чиста... - чувам аз гласa му, как да не ме заподозре човекът.
"Не е, не е, не ти е чиста, наистина" - заклати се цялата фигура възторжено.
Ръчнах малко с дългия ръжен и рогчето пак се изправи. Седнах отново на одъра и продължих:
"Но нали се стремя и аз да съм като хората, извинявай, че за трети път ще изтъкна моята схватливост - пригаждам се аз, пригаждам се...
Вече почти месец не бях излизал в чужбина. Един ден жена ми казва: "Искаш ли да отидеш до магазина отсреща. Ще трябва кисело мляко за таратора." Казано-сторено, след десетина минути тръсвам покупките на масата и доволен казвам:
- Ама ха, да видят, че и аз мога! Влязох, без да поздравя; един човек пазаруваше, но аз през главата му враждебно измърморих "един хляб и кисело мляко"; оставих парите на тезгяха и си тръгнах, без "добър ден и довиждане", без да погледна никого."
Сянката скочи чак до тавана и оттам ме загледаха и двете горящи очи.
"Радваш ли се? Пак се разбъбрих. Покрай другите си недостатъци имам и този, чисто женски такъв. Нещо ми щукне в главата, пък то друго води..."
Рогчето се заклати, очите примигнаха, стори ми се, че едното ми смигна радостно:
"Не ти е чиста работата, братко. Но нали знаеш, дреболии са това, ехе-е, какви още ги имаш!"
По пътеката се чуха гласове. Побързах да стана и излязох.
"Как е, оправи се, нали? - каза комшията. - Видя ли, че не е страшно?... Чакай, ще ти налея едно шишенце - наведе се той с дамаджаната."
Погледнах над гърба му. Сянката се метна на стената и като че ли изпълни цялата къщичка. Той се изправи:
"Ето, може пък да ти се услади по-късно... Или ще почерпиш, като свършим нашата. Хайде, довиждане и благодаря."
Със скъпоценното шишенце поех към къщи. Пред мен по пътеката се клатушкаше сянката ми.