Гледачката
- Бабини-деветини – доказваше пренебрежително по-младият, – суеверия, на хората им се иска да вярват, затова…
Бай Марин сложи настрана вносната кутия с бонбони, която гостенинът беше донесъл, извади сланина, малко маслинки, туршийка… Сипаха в чашките, чукнаха се. Младежът похвали домашната ракия. Разговорът тръгна още отначало леко, въпреки разликата във възрастта. Във вестника тази сутрин имаше статия за ясновидството:
- Глупости са това – снизходително обясняваше момчето, - врачки, муски, леене на куршум. Не вярвам аз...
- Ти знаеш ли какво е кьошк? – прекъсна чичото дългата тирада.
- Кьошк ли? Ами-и – неуверено проточи гостенинът – не е ли нещо като чардак?
- Точно така, само че с капаци – кимна бай Марин. – Нека да ти разкажа: Ей такъв кьошк имаше преди няколко години от другата страна на улицата, където е сега музеят. Там стоеше стара дървена къща на два ката, а в нея живееше баба Яна… Отпред, както се полага, имаше дворче, с грамаден орех, клоните му се надвесваха над плочите на покрива, кажи-речи, цялата къща засенчваха. Слънцето огряваше сутрин кьошка, после се скриваше зад шумата. Ставах рано, нашите ме пращаха с кравата, а от винаги разтворените капаци надничаше главата на баба Яна: “Къде, бе Маринчо, що не те оставят да си играеш, после нали цял живот все ще работиш? – съжаляваше ме тя.”
Бях на шест-седем години, дребничък и остриган, тръгвах вече на училище – усмихна се бай Марин. - Много смешен съм бил сигурно с тояжката до грамадната крава, правех се на истински пастир… Никой не знаеше на колко години е баба Яна. Все на миндерчето горе седеше, понякога дремваше за малко, но щом нещо се случеше на улицата, даже съседската котка да извие гръбнак и се протегне на слънцето, непременно ще се надвеси и ще каже нещо. Гласът й беше висок и напевен, чуваше се през няколко улици. Обичах да я слушам как говори, като че ли приказка разказва, особено ми харесваха историите за Старата циганка. Минавала тя напролет през селото, винаги сама, с един вързоп, метнат на рамо - от нещата, които й давали. Гледала на ръка, на боб, врачувала. Започвали да я чакат още от март, питали я за всичко: дали ще се излекуват, момите - кога ще се оженят, за уроки… И винаги ставало каквото рече.
- Кажи за съкровището – молех със светнали очи
- Какво да ти разправям – изпъшкваше баба Яна - На другите каквото гледаше Старата, все се сбъдваше Само на мен не можа да познае… – Спираше ето там, под ореха, никога не влизаше по-навътре, сядаше на пейката да си почине и току се огледа, ама така, като в унес: “ Булка, да знаеш, около теб много злато има, богатство – ще рече. - Късметлия си ти, голямо имане е заровено тук!” Всеки път ми го казваше, година след година.
Всички в селото знаеха за историята – продължи да разказва домакинът, - като видеха баба Яна в градината, се подсмиваха, поспираха край оградата и я закачаха:
- Е, и какво, намери ли съкровището?
- Де да беше– подпираше се на мотичката тя и махваше с ръка – колко години копая, ама нищо, излъга ме пустата му циганка!”

От улицата се чуха гласове, забоботи кола. Бай Марин стана да погледне:
- Уредничката, ама с кого ли е? – каза той повече на себе си. – Не съм го виждал досега.
После седна отново, взе чашката в ръка:
- Хайде, наздраве, още един път добре си ми дошъл… Ходи ли вече в музея?
- Още не съм - поклати глава гостенинът. - Чух, чух за разкопките…
- Цял некропол разкриха – с тежест изрече бай Марин. От София и от целия свят хора пристигат, доктори и професори… Иди непременно!
- Ще се отбия утре – кимна момчето. – А какво стана с Баба Яна?
- Умря си тихо и кротко, както си седеше на кьошка. Много остаря, един следобед затворила очи и повече не ги отвори. Ей там е погребана, при семейството на мъжа й. Те деца нямаха, та после племенници някакви се явиха, почнаха да делят имота…

Бай Марин стана да допълни чинията с мезето, отряза внимателно няколко резенчета от сланината, сложи червен пипер, добави бучица сирене, извади краставички…
“Те, роднините, са така – изпъшка той, докато се настаняваше отново на миндерчето, – започнаха веднага да се карат кой да вземе къщата. Стара беше, ама всеки я искаше, точно вилите излизаха на мода… Накрая разделиха двора на парцели и я бутнаха, че по средата се падаше. Орехът отрязаха, започнаха да копаят. Багер докараха, през портата не можа да мине, разрушиха и нея. Голям зид имаше, разбутаха го и струпаха камъните в онзи край, за основите, казваха. Хубав, четвъртит дялан камък беше, то срамота да го заровиш в земята, точно за дувар си беше, ама нейсе… като дойдат нови хора, всичко друго става.”

В сградата на музея отсреща отвориха прозорец. Слънчевият лъч палаво се разходи по лицата на двамата, надникна в шишенцето с ракия, любопитно затича по стената и отново се скри. Бай Марин се умълча за момент. Някъде подвикна жена, затръшна се врата. После пак настана тишина. Домакинът отпи от чашката и продължи да разказва:
“Изкопаха, значи, дупката, точно под старата къща. Но много по-дълбоко отидоха. По едно време грънци започнаха да вадят, тухлички някакви, части от делва се появиха, после цял зид се показа. Собствениците тогава ги нямаше, а работниците много не обръщаха внимание, но като видяха статуетката, най-сетне загряха каква е работата. Ако зависеше от тях, сигурно щяха да продължат тайно да копаят, в нашия край всички са иманяри. Но някой се беше обадил, та дойдоха от града. Оградиха мястото, пазач сложиха. Студенти пристигнаха, професори… бавно работеха, земята през сито прекарваха. После…”
Бай Марин бодна замислено една краставичка, след това протегна ръка. Двете чаши звъннаха:
- Наздраве – каза момчето и любопитно попита. – А статуетката каква беше?
- Бронзова, на конник с копие в ръка, нещо като нашия Свети Георги, но много, много по-стара. На техен бог била, Херос са го наричали. Сега е в София, в музея, изключително ценна, казват. Имало само стотина такива по света… Но да ти кажа нататък: Копаха момчетата, цялото лято се трудиха, от сутрин до вечер. И все по нещо намираха - украшения, халки, железни шини от колелета… части от колесница били, само че дървото отдавна е изтляло, повече от две хиляди години са минали оттогава…
- Значи, ето какво било имането – засмя се момчето, – наистина много по-ценно от злато…
- А ти не бързай – прекъсна го бай Марин и хитро присви очи. – Та какво викаше за предсказанията - не вярваш, суеверия били, а?
После замълча, взе си парченце сланинка и внимателно я задъвка:
- Зъби нямам – обясни, - а пък я обичам, пустата. Сам си я правя, по мерак… И ракията е моя. Виждаш ли цвета? Черница и печени сливи й слагам.
Вдигна чашата на светлината, чукнаха се и отпиха.
“А златото се намери… по-настрани го изкопаха, точно където орехът беше – небрежно, все едно между другото добави бай Марин. След това не се сдържа, заразправя с блеснали очи. - Там бях, като го откриха: Съдове за ядене, бокали и амфори с глави на животни, украшения… истинско злато, масивно… Красота! А и от толкова хиляди години, за първи път излизаха на бял свят. Ей, да ти кажа, направо ми се разтрепераха колената, като ги вадеха. Късмет имах, че не заминах, канех се него ден за града да ходя…
Оттогава се запалих, книги си купих, исторически. Сумата неща за траките изчетох… После музея построиха, уредничката е специалистка, в София е завършила, с нея се съветвам, питам я туй-онуй… Разказвах й скоро за Старата циганка, а тя се смее:
“Е, бай Марине, много тайни има скрити още от нас хората. И под земята, и над нея. Знае ли човек… ”
Домакинът се пресегна и заотваря кутията с бонбони:
“Я да видим какво си донесъл да се подсладим? Навремето разправяха, че Старата циганка много обичала сладко да яде. Може пък от това да е познавала толкова... М-м-м, вкусно – усмихна се той на момчето и продължи с пълна уста, - нека си хапнем, пък дал господ и ние ясновидци да станем, да помагаме на хората. Току виж и някое имане сме открили… Какво да ти река – замисли се той, - с годинките все по-често се сещам за тази история. Скоро ще тръгна и аз да си отивам, може да се случи да се видим с баба Яна на небето. Как смяташ, дали ще се зарадва, като й обадя за съкровището? На нея там за какво й е, а тук хората се радват и я споменават… А ако срещна и Старата циганка – вдигна бай Марин чашката и смигна на момчето, - ще я поразпитам за тези, както ги нарече ти, глупости и бабини деветини, за следващия живот може да ми потрябват… Хайде, за твое здраве! Добре стана, че мина да си поприказваме…”

Венцеслав Николов