Някак си съмнително и странно започна политическата ни есен. Още хората бяха по селата или в Гърция, а дежурните медийни мисирки започнаха обилно да ни убеждават колко стабилно е управлението в България. Втълпяваха го толкова нахално и глупаво, че човек неволно си казва: „Опа, тука има нещо.“ Явно скритата социология, достъпна само за партийните централи, е доловила определени обществени тенденции, които, меко казано, не импонират на Борисов и Пеевски. Та се наложи отрано да започнат действията за тяхното унищожаване в зародиш.

Политическото напрежение видимо нараства и ако този процес не бъде пресечен, скоро общественият гняв може да избие на повърхността по начин крайно неизгоден за лидерите на ГЕРБ и „Новото начало“. И двамата имат травматичен спомен, че най-опасен за тях е моментът, когато се намират само на ръка разстояние от заветната си политическа цел. Точно тогава започва пропадането им.

Пеевски успя за един ден да стане шеф на ДАНС, но оттогава ДПС няма и един ден официално участие в управлението на страната. През 2020 г. Борисов също си въобразяваше, че с помощта на Гешев е достигнал до своята Нирвана, а само за няколко дни положението така се преобърна, че той с месеци не се прибираше в столицата и беше принуден да се снима по села и градчета, промотирайки всяка току-що асфалтирана пътна отсечка.

На пръв поглед изглежда, че и сега всички предпоставки за безметежно властване са налице – опозицията е разделена, хората отказват да се включват в политическите протести, мнозинството е хомогенно, а алтернатива на хоризонта няма. Но всички тези характеристики на една видима политическа летаргия при нашите условия представляват съставките на рецепта за забъркване на идеалната обществена буря. Появата на царя и Борисов на политическата сцена, падането на първия кабинет на Борисов, издигането на Радев и крахът на втория кабинет на Борисов, както и протестите през 2020 г., се случиха именно в условия на липса на индикации за недоволство сред хората.

Съвременната ни история показва, че точно политическото безвремие кара българите по-активно да се оглеждат за алтернатива. Това търсене завихря все по-нарастваща спирала на противопоставяне и отхвърляне на демонстрираното от управляващите самодоволство, самочувствие и безпардонност. Въпрос на време е кога ескалацията ще прескочи прага, отвъд който обществото ще бъде готово на всичко, за да разчисти сметките си с властта.

Когато лично Пеевски заеме позата на главен дразнител, усещането е като за приближаващ взрив. Подобно на националния ни футболен отбор, и на лидера на ДПС не му пука доколко ще стигне дъното в омаскаряването на собствения си образ и как това ще повлияе на цялата система. Тази безпардонност е най-ясното доказателство колко е откъснат от реалността – до степен да се налага Борисов да го „приземява“. Последният няма нищо против Пеевски да дискредитира собствения си публичен образ, но се страхува, че това може да погълне и самия Борисов и да провали генералния му план за президентските избори.

В основата на този план е заложено запазването на политическото спокойствие. Само в условия на апатия комбинацията между ГЕРБ и ДПС спокойно може да докара 1–1,2 млн. гласа, което е достатъчно за победа на президентските избори. Техният евентуален опонент трудно би надхвърлил тази цифра, защото няма как да консолидира около себе си целия опозиционен вот. Който и да е съперникът на кандидата на ГЕРБ, за една част от опозицията ще е по-приемливо или да не гласува, или дори да подкрепи ГЕРБ.

Но ако страстите се нажежат, ще нарасне и броят на гласуващите, а общият повик ще стане: „Който и да е, но не и ГЕРБ.“ Тогава Борисов няма да загуби просто изборите за президент, а ще бъде наново дамгосан, както през 2021 г.

Затова той е принуден да балансира в две плоскости: хем да не дразни избирателите (особено пасивните), хем да не дразни Пеевски. А това не е лесна задача. Лидерът на ДПС прилича на онези герои от криминалните филми, които заради алчност, арогантност или глупост провалят и най-съвършените планове за обир.

А до президентските избори има цяла година. През това време върху сегашната власт ще се стоварят негативите от въвеждането на еврото, притесненията, свързани с все по-силното ни обвързване с руско-украинския конфликт, както и неизбежните текущи скандали, които сегашната коалиция непрестанно произвежда. Изцепките на Пеевски в този смисъл се превръщат в критичен товар, способен да прекърши гръбнака на правителството.

Нещо повече – този товар рано или късно ще стане непосилен и за Борисов. Засега избирателите на ГЕРБ са склонни да търпят колаборацията с „Новото начало“, но ако останалият електорат започне да става все по-критичен към това партньорство, нещата може да се обърнат мигновено. Приказката, че Пеевски е подчинил Борисов, е наратив, удобен за последния. Чрез него се замъглява суровата реалност, според която ДПС може да взаимодейства явно само с ГЕРБ, докато пред ГЕРБ има и други възможности.

Това, заедно с международните санкции, кара Пеевски да се чувства като в обкръжение и го вади от равновесие. Неспособността му да трансформира скритата си власт в явна е слабост, от която Борисов се възползва максимално, фактически водейки партньора за носа. А за да се запази приличие, на „Новото начало“ се отпускат заместник-министерски постове, подкрепят се кандидатите му за регулаторните органи и се леят елейни слова за „подчинението“ на Борисов от Пеевски.

Скритите и явните коалиционни отношения, провалите на управлението и арогантността на управляващите правят мисията за запазване на стабилност до президентските избори крайно нереална. Да не говорим за края на мандата на Народното събрание. Ако сегашните управляващи издържат до този срок, те ще бъдат възприемани от хората като обществени врагове. Затова за самите ГЕРБ ще бъде по-изгодно да влязат в президентските избори в условия на нова политическа криза, предизвикана от падането на кабинета на Желязков и невъзможността да се състави ново парламентарно мнозинство. В такава ситуация цената на Борисов и партията му нараства както пред останалите политически сили, така и пред избирателите, а президентските избори могат да се превърнат в част от по-голям пакет на политическо договаряне. Само тогава Борисов може да изтъргува подкрепа за друг кандидат срещу обещание да се върне като министър-председател. Или обратното.

Всичко друго ще работи в полза на Радев. Приказките за това как президентът е „изпуснал момента“ да оглави политически проект са плитки лакардии за наивници. Истината е, че и сегашната власт, и сегашната опозиция „работят“ неволно в негова полза – първите със своята некадърност и нелицеприятност, вторите със своята безпомощност.

Колкото повече се бавят предсрочните избори, толкова по-силен резултат може да очаква бъдещият проект на Радев. И никакви „Боташ“-и и подобни истории няма да го спрат. Защото желанието на обществото да накаже сегашната власт ще бъде толкова голямо, че ще прости всичкоa prioriна бъдещия „наказател“.

Но има и по-тежък сценарий за сегашната власт – реакцията срещу нея да надхвърли многократно вредата от нейното съществуване. Усещането за безнаказаност и пълното обезличаване на институциите навежда все повече хора на мисълта, че са нужни далеч по-радикални действия, за да настъпи истинска промяна. Че ще се наложи излизане извън рамките на конституционните процедури, за да се прекъснат скритите зависимости в политиката и съдебната власт.

Да бъдеш над закона носи много предимства, но крие и огромен риск. Който е над закона, всъщност е извън закона.

Автор: Георги Георгиев