Нямам никакво намерение да ви чета лекция за панславянския, великоруски национализъм и за унижението да се радваме на някакъв договор между две изостанали и кървави империи. Актуалният генезис на Трети март като национален празник ми е предостатъчен. Датата на обявяването му е 27 януари 1990 г., а баща - указ на алкохолика от видинското село Тошевци Петър Младенов. Какво друго може да роди късният болшевик Пешо Мастиката, освен едно зле оформено лайно?
Страшно отровна и перфидна банда се оказаха дъртите комуноидни цървули от Политбюро. Дори с последния си дъх и с такова привидно формално решение за датата на един празник успяват вече 30 години да насаждат взаимна омраза и разделение в клетото ни общество. Всичко, до което са се докоснали, е бомба със закъснител, полоний в закуската, тумор в душата на българската нация.
Големият проблем не е самият Трети март – майната му, дали е той, дали е 6 септември, 24 май или рожденият ден на Румбата Радев, ще мине и замине с една заря и някое хоро на ботоксови уруспии в носии пред театъра. Кофтито е, че така и не успяхме за толкова време да се отърсим от наследството на комунистическия режим и продължаваме да си скубем косите и да се псуваме по форуми и по кръстовища. А трябваше отдавна да изметем и взривим всичко, което сме наследили от Бай Тошевата банда.
Зловещият дух на онова време продължава да живее сред нас, макар дъртите шумкари, донесли го тук на раменете на Червената армия, отдавна да са станали храна на червеите. И този призрак на комунизма не просто броди, той е приветстван, желан, обичан спътник. Опитомено привидение, чиито кървави зъби никой сякаш не забелязва, разчувстван от носталгията по евтината тоалетна хартия, истинското месо в хамбургския салам и безплатния пионерски лагер на морето.
Никога не забравяйте трагичния факт, че в България не беше извършена лустрация. Бутафорните опити през 1992 г. бързо бяха блокирани от Конституционния съд, а опитните ченгета заедно с контролираната от тях агентура бързо заеха ръководни места в държавните институции и нароилите се партии, в банките, в реформираните специални служби, в парламента, медиите, в застрахователния бизнес, в културните институти и висшите учебни заведения. Ходи, че ги изчегъртвай после.
Преди да обсъждаме конкретни дати като Трети март, трябва да се отърсим от тежкото духовно наследство, което ни завещаха десетилетията след 9.IX.1944 г. А това е невъзможно без да ги познаваме и осъзнаваме. Невежеството и дебилната носталгия по близкото ни минало трябва да се разпръсне с общочовешки усилия и впрягане на огромен интелектуален и физически ресурс. Историята и същността на комунистическата диктатура трябва да станат част от образователната програма на училищата, както и предмет на постоянни дискусии в публичното пространство.
Трябва да се събудят и творците ни, на които този период дава невъобразим по количество материал за филмово и литературно производство, което да осветли трагичната съдба на един народ. Чак когато узреем до това да отхвърлим всички извращения на болшевиките, ще стигнем до 3 март. Дотогава напълно си го заслужаваме.
