Турция се оказа в изключително незавидно положение след 13-годишното управление на Реджеп Ердоган. Страната имаше шанс към края на първото десетилетие на 20 век да постигне политическа стабилност за години напред и да направи икономически скок в бъдещето. С началото обаче на „арабската пролет” беше сложен кръст на периода на относително рационалното управление на Ердоган, коментира Еadaily.

Турският лидер насочи 80-милионната страна по пътя на конфронтацията практически с всички съседи, като при това постави под въпрос отношенията със САЩ и другите партньори от Запада, позволявайки си да шантажира дори Вашингтон и Брюксел.

Преди няколко години, още преди „арабската пролет” и сирийската криза, турски интелектуалци разсъждаваха какъв стратегически път да избере страната на междината на Европа и Азия.

Изборът условно се свеждаше до две съвършено условни алтернативи: „голяма Финландия” или „малък Китай”: С други думи, преуспяваща икономически и поставена на здрава демократична платформа, но с ограничени геополитически амбиции страна. Или пък претендираща за специален статут държава, която отвътре е авторитарна, но постигнала големи успехи в икономиката си.

Естествено политическият режим на Ердоган избра втория път и сериозно сгреши. На ердоганова Турция не бе съдено да стане „Китай”, макар и в намалени регионални мащаби, защото правителството нямаше чувство за мярка и за геополитически „нюх”, с които се слави Поднебесната империя. Безусловно съвременен Китай е авторитарен, но той на никого не натрапва своето управление като висша степен на „справедливост и развитие”, както прави отрочето на Ердоган, управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието.

При това възможността за избор като модел „голяма Финландия” от Черно до Средиземно море и от Източна Тракия до западните граници на Иран вече може да се счита за приключена. Тези 13 години управление на Ердоган оставиха толкова дълбоки следи в турската политическа действителност, че за да бъде тя издигната до равнище на макар и на едва напомняща североевропейска демокрация, не изглежда осъществимо в следващите няколко десетилетия.

Пред Турция изглежда се открива съвсем друга перспектива – тази за „малоазийска Югославия”.

Само членството в НАТО и общата граница с Евросъюза сдържа форсираното движение на Турция към състояние на системен разпад, към фрагментация на няколко суверени части. Видимо точката на „балканизация” на огромната страна вече е премината и тази своя историческа мисия Ердоган продължава да я изпълнява със завидно упорство.

източник: БЛИЦ