Кубинският лидер Раул Кастро се оттегля през февруари 2018. Кой ще е наследникът? Ще запази ли сегашния курс? През 2008 Раул пое властта от брат си Фидел, налегнат от здравословни проблеми. Явно е счел, че 10 години като Първи са достатъчна компенсация за 50-те години, прекарани в сянката на Команданте. Всъщност Раул още през 2013 заяви, че няма да издига кандидатурата си на изборите през 2018. Сега той просто го потвърди. "Няма да се превръщам в прапрадядо, нито в праправнук, защото иначе кубинците ще се уморят от мен. Казах това на последното партийно заседание, както и още когато встъпих в своя 5-годишен мандат. На 24 февруари 2018 се оттеглям", заяви Раул Кастро по време на обяда, даден в негова чест от мексиканския президент Енрике Пеня Нието. Това, че наближава денят, в който и по-малкият от братята Кастро ще слезе от сцената, не е кой знае каква новина. Времето е безмилостно към всеки, даже към някогашните пламенни революционери, които управляваха, управляваха... докато накрая остаряха. Не че не им се управлява още, властта е опиат, към който развиваш зависимост. Но вече са уморени. Западната преса нарича комунистическата върхушка в Куба "геронтоархия", т.е. власт на старците. Малък пример: тези дни подаде оставка кубинският вътрешен министър Абелардо Коломе, 76-годишен. Приемникът му Карлос Фернандес Гондин е още по-възрастен - на 77. Раул Кастро е на 84 и при това не е най-старият в топ 3. Ето защо голямата новина, която светът предстои да чуе в края на февруари 2018, няма да бъде, че Раул сдава кормилото, а на кого ще го предаде. Кой ще е наследникът? Дали това пак ще е някой от геронтите, или ще бъде по-млад и енергичен човек. Говори се, че ще бъде предпочетен вторият вариант, като приемникът е отгледан и дори вече избран. Кой е този човек? Кой е вероятният Първи, комуто ще бъде поверен преходът от изолация към отварянето на Куба към света, а защо не и преход към капитализъм, пък бил той по руски или дори китайски образец. Говори се, че това е зетят на сегашния Първи - Луис Алберто Родригес Лопес-Кайехас, женен за най-голямата му дъщеря, Дебора Кастро Еспин. Миналата година зетят бе произведен в бригаден генерал, дотогава беше полковник. Но Лопес-Кайехас далеч не се занимава с военно дело. Просто в Куба, за да имаш тежест, трябва да имаш и чин. Фидел обичаше униформата, обичаше я до неотдавна и Раул. Бойната униформа е символ на революцията, внушава и аскетизъм. Носиш ли униформа, значи не си човек на излишествата, значи си един от народа. Униформата е и белег на воля, на железен характер - гаранция за това, че си способен да преведеш народа през изпитанията на бурните времена, които в Куба продължават вече десетилетия. Иначе, откакто стана Първи, Раул Кастро предпочита цивилното облекло - светли ризи и панталони. Още едно доказателство, че се е уморил. Но да се върнем към Зетя. Топ-протеже или действително кадърен, Лопес-Кайехас би могъл да бъде наречен и бизнесмен, макар и бизнесмен, боравещ с инструментариума на соцмонопола. Той управлява GAESA, бизнес-подразделението на FAR - кубинските въоръжени сили, контролиращи 80% от кубинската икономика, включително държавния телеком, авиокомпании, заводи, хотели и пр. Лопес-Кайехас е "само" на 56. И безапелационен номер едно от "младата гвардия", която не е чак толкова млада, но в сравнение с геронтите от червената върхушка е съставена направо от комсомолци. Ясно е, че ако през 2018 поеме кормилото, ще е заради неговите топ-протекции. От друга страна обаче, зетят е възможно най-логичната и подходяща кандидатура. Тъкмо защото върти крупен бизнес, макар и бизнес от планов, социалистически тип. Синът на Раул Кастро – Алехандро, също е на подходяща възраст за поемане на кормилото. Той обаче няма опит с лостовете на властта. Изявява се като пиар на баща си, а също и като писател. Раул има и три дъщери. Но вероятността приемникът да бъде някоя от тях е чисто теоретична. Нищожни са шансовете даже на популярната сред кубинците Мариела, която е защитник на гей-малцинствата. Тези на Дебора са нулеви. Ролята на кърмчия-технократ обаче е като нарисувана за съпруга й, трупал през годините управленски бизнес опит, макар и в условията на не-конкуренция и не-пазарна икономика. Но едно е сега и съвсем друго ще бъде след февруари 2018. Как ще действа Лопес-Кайехас, ако действително му бъде поверено кормилото? Ще продължи ли досегашния курс или ще завърти руля надясно, в посока капитализъм? И колко точно надясно? Тъй или иначе, от 2008 нататък в Хавана със сигурност предстоят промени. Епохата "Кастро" няма как да си отиде плавно и без сътресения, въпросът е с какъв магнитуд ще се случат. Доказва го динамичният ход на световната история през последния четвърт век - в Русия, в Източна Европа, в Близкия Изток, в Северна Африка. А какъв ще е магнитудът, зависи от това кой ще е новият лидер и какви са политико-икономическите му възгледи. Вариант първи. Лопес-Кайехас или който е там решава да продължи политиката на геронтите – еднопартийна система, планово социалистическо стопанство, пропаганда и прочие. В този случай Куба несъмнено ще бъде ударена от трус 9.0 по Рихтер. Защото вече не сме 60-те, нито 70-те или дори 80-те, когато кубинците гледаха и слушаха като хипнотизирани Фидел, заради харизмата и красноречието му... и най-вече заради страха от репресивния апарат. От 2018 нататък вероятността кубинците да продължават да търпят 4-часови (рекордът на Команданте е 9 часа) бръщолевения за перманентна революция, кухи още от времето на Троцки, ще започне да намалява в геометрична прогресия. На острова вече има интернет и мобилна телефония, макар и засега ограничено достъпни. Няма как, примерно, да кажеш: "Продължаваме да вървим рамо до рамо с братския венецуелски народ!". Защото просто влизаш в нета и виждаш каква мизерия и престъпност върлуват във Венецуела, страната с най-големите доказани нефтени запаси и въпреки това съсипана от марксистите. От 2018 нататък кубинците няма да търпят, защото вече няма да ги е страх. Или поне не чак толкова, колкото през ерата "Кастро". Не че Раул (и Фидел, ако този, чиито снимки показват, е наистина Фидел) няма да дърпат конците на новия лидер, поне на първо време. Но когато диктаторът не наднича ежедневно в дома ти от телевизора, за да ти напомни за стохиляден път, че само следвайки пътя на революцията, малко преди да умреш може да видиш цяло кило шунка в хладилника си, започваш да вярваш, че и на твоята улица е изгряло слънце. Ако политическият курс след 2018 се запази, Куба е заплашена от нова революция. Но този път тя няма да е в името на някакъв идеал, измислен от някого, за да оправдае собствената си безлимитност, властова, битова, всякаква. Ще бъде революция за хляб – на масите срещу върхушката. Цената и последствията ще са непредсказуеми. На тази географска ширина мачетето е доста разпространено... Следователно, вариант първи е лош за Куба. Вариант първи няма никак да се хареса и на САЩ. Ако Куба след Кастро продължи по пътя на Кастро, страната ще си получи обратно Гуантанамо на куково лято. САЩ не са Венецуела – само приказки и зад тях вакуум. Вашингтон може и да ликвидира затвора за терористи, но със сигурност ще запази военната база в Гуантанамо, а защо не и да разшири популацията й. Тъкмо с цел превенция срещу вариант първи. Вариант втори. Новият кубински лидер, особено ако е по-млад и разбира, че в днешния свят всичко е бизнес, т.е. ако се казва примерно Лопес-Кайехас или се държи като него съгласно очакванията, не пипва идеологията, но прави икономически завой надясно. Иначе казано, започва да строи капитализъм по китайски образец – еднопартийна система, но с частна инициатива, на всички нива, основаваща се на чуждестранни инвестиции. Но и този вариант трудничко ще сработи. Защото Куба не е Китай. Чуждите инвестиции там са колосални заради необятния пазар и евтината работна ръка. В Китай се продават все повече и повече луксозни коли, доста от които при това се произвеждат на място, защото милиардерите там гонят цифрата 600 – повече отколкото са дори в САЩ, какво да кажем за милионерите. Куба би представлявала интерес за чуждите инвеститори най-вече като туристическа дестинация. Карибите, плажни коктейли, синя нирвана. И казина, десетки, стотици, в които туристите да си харчат парите. Както е било преди Кастро, когато в Хавана е колел и бесел Майер Лански. Но световният опит сочи, че скокът в туризма не означава скок и в доходите на населението. В Карибския басейн има предостатъчно примери за това. Така че, и вариант две не е добър. Само ще отложи във времето цунамито на народното недоволство. За да го пресече още в зародиш, онзи, който ще управлява Куба от 2018 нататък, трябва да избере вариант три. Завой към капитализъм, подплатен и на политическо ниво. Чрез установяването на многопартийна система, пък била и казионна, примерно като в Русия, където всички партии в Думата са всъщност клонинги на КПСС и практически парламентарна опозиция няма. Ако се бяха сетили за вариант три, Саддам и Кадафи не само щяха да запазят главите си, но и до днес да управляват. Същото важи и за Асад, чиято глава е все още на раменете му единствено благодарение на това, че успя да хване последния влак, т.е. изтребител, т.е. множество изтребители, пристигнали от Русия. Надеждата за Куба е следващият й лидер да е по-умен от Саддам, Кадафи, Асад. Разбира се, има и четвърти вариант – реална демокрация, с реален плурализъм. Но на този етап за Куба това е утопия. Затова вариант три изглежда най-реален и постижим, пък и най-изгоден за геронтите, особено ако наследниците им ползват опита на Русия и бившите соцстрани от Балканите. Дива приватизация, заводи, курорти - по песо, Варадеро – за две, банкови пирамиди, за да бъде изтръскан до шушка народът, а проверените другари да се трансформират в благонадеждни господа. Но по-добре така, отколкото втръснали марксистки лозунги, опашки за сладолед и дъвка и крякане "Viva Fidel" до прегракване. Казано иначе, и този път е път. Все води напред и нагоре. Иначе да, първоначалното натрупване на капитал е мръсна работа. Всеки луксозен хотел в източната част на Източна Европа е построен с мръсни пари. Но по-добре луксозен хотел, отколкото панелка, купена честно. Защото луксът, щом се разраства, означава просперитет. Ще споходи и Куба, зависи кой ще поеме кормилото след края на епохата "Кастро". Кой ще е той? Накъде ще тръгне страната? Ще задълбае надолу, по отъпканото пропагандно-демагогско трасе, или ще тръгне нагоре, мъчително и полека, може би даже катаклизмично, но тъй или иначе към прогрес.

/БГНЕС

....................................

Иво Казар, журналист.