Оправдание 1:
„Владичество“ ли?! Ако сме били пет века под „владичество“, да сме се освободили, ама от робство, как?!
Оправдание 2:
„Присъствие“ ли!? Все едно че османци са присъствали край нас, а ние с цената на много жертви сме се отървали от съквартирантите си. Дрън, дрън!
Разсъждения:
Учебниците по история не пропускаха да отбележат и близо два века византийско робство (гордеем ли се?).
Защо въпросните учебници пропускат един специфичен вид робство от недалечното минало? По негово време, под зоркия надзор на СССР, който сега ми хрумва да нарека СЕЩ – „Съединени евроазиатски щати“, истината е била строго охранявана и допускът до нея, ако въобще е имало такъв, е ставал след проучване. Малцина, и то само от властимащите, са били избраници да я узнават, а неколцина да я обявяват. Поради този факт, имал ли си пишеща машина, си бил длъжен да я регистрираш пред съответните органи, за да могат да те идентифицират, ако напишеш нещо „неправилно“. Например да „излъжеш“, че е гръмнала ядрена електроцентрала и че около нас всичко е било фатално облъчено с радиация. Тази „долна лъжа“ е щяла да попречи на масовия възторг от провеждането на първомайска манифестация. Трябвало е разрешение, дори за придобиване на радиоапарат, за да знаят дали не слушаш нещо „неправилно“ – например джаз. Скоро намерих едно такова разрешение за баща ми. Пак тогава и единствено тогава сме нямали правото не само на едра, но и на средна частна собственост. През другите робства сме го имали. Дребната собственост пък е била пародийно дребна. Например властта е преценявала дали апартаментът ти не е голям за теб, и ако не ти го е отнемала, те е снабдявала с „квартирант“, за да не се шириш. Натрапеният ти съжител, освен че не плащал наем, „донасял“ какво си говорил, с кого си се виждал, не си ли чел „вражеска“ литература, не си ли слушал „вража“ музика, с надеждата да ти конфискуват жилището и той да започне да се шири в него. В къщата на дядо ми в Габрово имаше настанени две двучленни семейства в две стаички, но те бяха свестни хора. Личеше им колко неудобно се чувстват от това, че ни съжителстват, но просто нямаше къде другаде да идат. Изпитвам необходимост да започна да подреждам тези изречения в минало съвсем свършено време, с надеждата всичко, за което разказвам, един път завинаги да се е свършило: под въпросното „полуробство“ нямахме право да пътуваме в чужбина без предварително проучване и чак след това – евентуално разрешение. Гротескно беше, че ограниченията за пътуване важаха не само извън страната, но и вътре в нея. Нямаше как да преспим в хотел, който не е в града, записан на адресната ни регистрация, без да покажем на рецепцията заповед за командировка или някаква друга официална причина – отпуск например. Аз, като мъж, не можех в никой хотел да споделя стая с жена, ако не представя свидетелство за граждански брак с нея. Дори и да ми беше гадже, след като не бяхме женени, трябваше да преспиваме в отделни стаи. И знаете ли какво още? Никой не можеше да потърси, камо ли да намери, работа на място, което е извън града, записан в паспорта му. Задължителното местообитание ни заключваше в някакво средновековие. В своеобразен римейк на гетата от миналото със задължителен вечерен час за прибиране. Разбира се, за заобикалянето на тия ограничения си имаше доста трикове. Но овладяването им, а после и усъвършенстването им не разви в нас нито доблест, нито достойнство, а тарикатлък и шмекерия. Например не дръзвахме да протестираме срещу цените на електричеството, но дръзвахме да връщаме назад електромерите, за да показват по-малка консумация. Властта лекичко си затваряше очите, защото предпочиташе тоя вид „съпротива“ пред истинска такава.
Всичко от дотук изброеното според мен нанесе най-грандиозни щети на душевността ни. Покорството роди покорство, инертността – инертност, кроткостта – кроткост, нагаждачеството – нагаждачество. Но най-лоша от всички тези злини е придобитата необходимост от „По-голям Брат“. Днес се оказа, че тя е без значение от националността му. Та такива ми ти работи, сънародници от моето поколение! Всъщност ще ви нарека „съроби“. С това „натъртвам“, че тогава всички, без изключение, по специфичен начин прислугваха. Само дето се деляха на недоволни от този факт и на доволни от него. Недоволните не се гордеем с миналото си, само изпитваме някакво псевдо успокоенийце на съвестта. „Псевдо“, тъй като също си бяхме своего рода „мирни главици“. Защо? Защото свеждахме бунта си не до „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ“, а до ловко заобикаляне на забраните или до някакво тяхно псевдо спазване. Например бяхме свикнали да не изричахме истината на висок глас или да я споделяме само с близките си. Рок музиката и джаза ги слушахме тихо на закътани места, в късни доби. Да не говорим, че саксофонът по едно време беше обявен за вражески инструмент! Забраните бяха от малоумен характер, сякаш създадени от тъпи хора или от зли народопсихолози. Ето една от най-безобидните, която дори няма политически характер: не ти позволяваха да си пуснеш брада и мустаци, ако някакъв дерматологичен проблем не изискваше това!? Идва ред на моята „геройска съпротива“, с която се гордея ли? Не! Нямам и грам основание: ние със сърежисьора ми Лео Капон си изкарахме фалшиви удостоверения от Киноцентъра, че са ни необходими бради и мустаци, тъй като уж участвахме във филм. По този „зашеметяващо“ смел начин дръзнахме да не се обръснем. Навлязохме в категорията „Хитър“, а не „Борбен Петър“! Хитростта – този злокачествен тумор на народопсихологията ни! Присъща е единствено на низшата социална категория – слугинаж. Хитруването е най-мощният враг на личната гордост и на способността за подвиг, която всъщност би трябвало да се спотайва у всяко човешко същество! Колкото и да ровя в паметта си не мога да изровя нито един „Хитър Рицар“…
Но имаше сред нас и нехитри, нероби, с невесели съдби. Един познат на майка ми и баща ми влезе в управляващата партия само за да стане професор, защото тази титла не се позволяваше на безпартийни. После не понесе постъпката си и се пропи, а още по-после кротко и тъжно приключи със себе си, съчетавайки алкохола с лекарства. Сещам се и за удивително талантлив студент от Художествената академия, който отказа да се обръсне, вследствие на което беше изключен от Академията. Вследствие на което пък той директно се… самоуби! Знаете ли защо го написах всичко това и за какво си мислех, докато го пишех? Че днес е задължително да узнаем имената на неговите косвени убийци, лишили го от студентски права. Те са от тогавашното ръководство на Художествената академия. Да ги разберем кои са, за да ги заплюем! Пфу за тях и за подобните им! Искам имената им, наредени на някаква стена на позора. Искам на тая стена и имената на всички други, проявявали „престъпно бездействие“. За такива могат да се обявят състудентите на самоубилия се, ненаправили нищо в негова защита. Позор за целия му випуск! А за доносниците, съсипвали човешки съдби, си представям нещо по-силно. Лицата на най-отявлените мръсници да се отпечатат по писоарите в клозетите и да бъдат подлагани на ежедневно опикаване! Но кой съм аз и кой ще ме чуе?…
Преди повече от трийсет години в управлението на държавата ни се намеси не кой да е, а Исак Нютон, и оправи нещата! Трябва да му издигнем паметник, защото той видоизмени първия си закон така: „Всяка власт запазва състоянието си на праволинейно възходящо движение, докато друга сила не я изведе от него“. През 1989 г. „яхтата на разгула“, с която висшестоящите и децата им безгрижно се движеха, изненадващо се удари в… „10-и ноември“, заседна и… спря!
Завършвам с това, че най-сетне стигнах до подходящата за горното събитие метафора ли? Не! Стигнах до прякор за тогавашния ни „нежен“ преврат. Нарекох си 10-и ноември – „Абитуриентски бал“. Балът беше с танци, веселба и опиянение за всички, след което рязко ги „обля студен душ“. Констатираха, че грижите на „родителите“ (партия и държава) изведнъж СА СЕ СВЪРШИЛИ, и че вече ще трябва сами да си изкарват прехраната. Как?! На тях досега им я изкарваха. Всичко „им се даваше“. Даваха им теми за размисъл, даваха им (позволяваха им) теми за разговор. Даваха им цели за осъществяване. Даваха им дори мечти. За да ги сбъднат, им даваха образование, работни места, заплата. Никой нямаше право сам да си избира и да взима, а само да получава каквото отгоре изберат да му дадат. Неслучайно днес чувам реплики от сорта на: Направиха ме комсомолец. Направиха ме партиен член!? Не! Ти сам си се направил, никой друг не те е правил! Да не си някоя скулптура, че да те е направил някой, или пък луканка!?
Смятам, че гореописаното от мен подобие на робство „кастрира“ хората, които го живяха. Кастрира ги от самостоятелност. Направи ги импотентни за мащабна самоинициативност… Само така мога да си обясня факта, че голяма част от новораждащите се капиталисти вложиха цялата си енергия да забогатяват по лесен начин – чрез добиване на хотели, паркинги и ресторанти. Къде тук е визията за бъдещето на страната ни? Къде е стратегията за икономиката ни и за подобряване равнището ни на живот? Защо не се появи някаква градивна енергия, подобна на тази на габровските индустриалци от началото на миналия век, превърнали Габрово в промишлен център на Балканите, и то съвсем малко след освобождението от петвековно османско „присъст-влади-робство“!?
И финално, и фатално заключение: пораженията, основните и най- съществените от онова полуробско време, бяха не финансови, а морални. С диагностицирането им и с излекуването от тях никой от нас не се нае. Защо в началните училища не се захванахме, първо, да вдъхнем у децата презрение към доносничеството например!? Или отвращение към „втория начин“ – единствения, по който тогава можехме да се осъществяваме? Или нетърпимост към бягството от отговорност, към ведрото „бълбукане“ в общ безличен кюп с цел клинчене от работа и ненаказуемост? Защо ние, от „ЕнтелЕгенцията“, не се заехме веднага с някакъв анализ на тези поражения, а после и със стратегия за преодоляването им? Никой от нас – хората на изкуството, не понечи да го направи. Хората на науката и образованието също се спотаиха! Егаси скапаната интелигенция! А обществото постигна консенсус за това да измерваме новодошлата свобода в банкноти. Щастието и реализацията си – също: „Ей, имам два километра пари! Осевата ми линия е от столевки!“. Думата „справедливост“ придоби едно доста странно, съвсем лишено от дух значение – „Реституция“?! Заместването на духовния смисъл на понятието справедливост с материален такъв е дълбоко сгрешено и ще бъде не по-малко опустошително в бъдеще. Ето за такива неща са виновни робствата, владичествата, присъствията и… ние! Ние най-вече! Пфу и за нас! Криеницата от истината свърши. Пак повтарям – Пфу! Егаси скапаната интелигенция! Всички, без изключение! Мижитурки! Пфу за мене! И се заплюх, и се изплюх…
П.П. Сетих се и за Църквата! Тя какво направи? С какво помогна да се покаем и изчистим от общия грях!? Не духовенство, а бездуховенство! Пфу и за него!…
Стефан (Теди) Москов…
Теди Москов
