Писателят Иво Сиромахов се е отдал на тъжни мисли за българското битие точно в деня, когато приятелите му от "Има такъв народ" се върнаха в парламента. Мрачните му размисли за родната посредственост може и да са, а може и да не са провокирани от присъствието на тошковците в НС. Да ги прочетем:

Една от причините за провала на нашето общество е, че не си поставяме високи цели. Задоволяваме се с малко. Не държим на качеството. Работим на принципа „абе, карай, може и така“. Това дава посредствени резултати, на които се радваме с огромно въодушевление.

Преди известно време, на някаква церемония за връчване на театрални награди, някакво момче, чието име не запомних, беше наречено „актьорище“. 

Айде малко по-кротко, ако обичате! Актьорища бяха Наум Шопов, Велко Кънев, Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова. 

Тоя просто е някакъв ентусиаст бледен, изиграл десетина невзрачни роли.

За „шедьоври на театралното изкуство“ се обявяват някакви спектакли, които едва събират по десетина човека публика.

Кинаджиите пък навсякъде обясняват, че правели „фестивални“ филми. Ми чудесно, ама от кой фестивал са ви наградите? Кан, Берлин, Венеция? 

Спортните сайтове току провъзгласяват някой впиянчен несретник за „българския Роналдо“ или „българския Меси“. Той, милият, не се е научил да спира топката и след 15 минути тичане ще си изплюе дробовете, обаче за наште е голяма работа.

Извинявайте, ама това е обидно за истинските звезди на българския футбол. Ако всеки некадърник от жалкото ни първенство може да бъде обявен за „гениален“, тогава какъв е Бербатов, който е вкарвал хеттрик на Ливърпул?

Някакви певици, които без плейбек не могат да уцелят два верни тона, са провъзгласявани за „звезди“ и „култови изпълнители“. Това е несериозно.

Летвата във всички области е свалена толкова ниско, че и червей може да я прескочи. 

Посредствеността вече е мярка. Тя е еталон. 

Според тази мярка всички ние сме гении. 

А като се погледнем в огледалото, виждаме все същата жалка картинка.