Познайте какво може да стане, ако по пътя лети със сто и двайсет двайсеттонен камион? Сега да усложним картината.

Нека шофьорът да е гръмнал две-три бири, докато си е бърборил с бачкаторите на изкопа. Познахте какво може да се случи, нали! Още да усложним картината. Нека този шофьор да е от провинцията и да живее в бекярска квартира или даже във фургон и да ходи по нужда в околните опикани храсти, а сутрин махмурлукът му да е примесен с неясна жал по далечното му семейство; по жена му, която е още млада, хубава и топла, но вече увяхва от мизерията на бита и се превръща неусетно в студена кобра с вертикални бръчки край устните; и по четиригодишния му син, който така мило завира муцунката си в небръснатата му четина при редките им срещи и иска двамата да се преборят, и иска  прашка, и иска колело, и вече е в първи клас, и вече е в четвърти клас, и вече е започнал да пуши. Докато кара двайсеттонния си камион, неясната жал раздира гърдите на шофьора на двайсеттонния камион и се превръща в буца, която може да се разтопи само от две-три бири с бачкерите на изкопа. А когато се разтопи, буцата от неясна жал се превръща в омраза – към софиянци, към лъскавите коли, към всички… И тогава шофьорът натиска газта и вдига с двайсеттонния си камион сто и двайсет, за да покаже на всички кой е царят на пътя. 

Големите строителни фирми напълниха автопарковете си с такива двайсеттонни камиони. Огромните багери копаят, а тези камиони за един ден изнасят изкопаното. Това е изгодно, а както е известно, големите строителни фирми ценят изгодата.

Двайсеттонните камиони са направени да строят язовири, да преместват пустини, да работят в открити кариери, сред простор. В направата им намигва ноу-хау от военнопромишлените комплекси, от танковото строителство. Но големите строителни фирми ценят изгодата. И напълниха горката София и горкия Пловдив, и горката Варна с тях. Когато профучи край теб такъв камион на пътя, запътен по гигантските си строителни дела, няма как да не се сетиш с топло чувство за едновремешните камиони, които до двайсеттонните камиони приличат на детски играчки, приличат на твоето първо детско камионче.

Те бяха предвидими, те бяха ясни, те караха в периферията. Но тяхното време отмина. И дойде времето на двайсеттонните камиони.

На края на улицата имаше парцел с брези, с борове и дори с една вековна секвоя. В дъното на двора се гушеше малко бунгалце. Златен парцел. Но го купи един от популярните хора в държавата, от тия, дето са абонирани за последните страници на вестниците. Как държат чашите и лапат пурите. Купи го този човек и се започна. Дойдоха работници и изрязаха до дъно дърветата. Заградиха парцела с висока поцинкована ламарина. Дойде онзи японски багер, който прилича на динозавър. Изкопа целия парцел на десетметрова дълбочина. А отпред вече чакаха наредени стадото двайсеттонни камиони. Дори натоварени до козирката, тези камиони с лекота вдигат сто и двайсет километра. Задръстванията ги изнервят и на правите чисти отсечки трябва да наваксат.

Двайсеттонните камиони са метафора на времето, в което живеем. Носталгията по старите камиони не е носталгия по времето на соца. А носталгия по човешките измерения на света, който ни заобикаля. Защото градовете, защото държавата, в която живеем днес, отдавна са заприличали на открита кариера. На открита рана.

И раната е станала по-голяма от тялото.

Да идват Анунаките!