Ако някой не е наясно, от вчера като общество отново сме в „извънредна ситуация“. В извънредна не само правна, но и морална ситуация. Поне след публичното оттегляне на показанията на основния свидетел на обвинението срещу варненския кмет Благомир Коцев – неговия бивш заместник и бивш семеен адвокат Диан Иванов:

„Днес подадох заявление пред Софийска градска прокуратура, с което заявявам, че показанията ми по ДП 220/24 са неверни, тъй като същите са дадени под натиск от служители на КПК – гр. София. Предстои да видим какво ще се случи с мен…“

Нали е ясно за какво става дума? Не за някаква „съдебна грешка“ или пореден съдебен фарс. Излиза, че един държавен орган в България, който трябва тъкмо да противостои на корупцията и организираната престъпност (КПК), действа чрез „натиск“ и като бухалка срещу неудобни на някого (на #Кой?) лица.

В случая не е чак толкова важно как и с какво въпросната КПК е успяла да притисне споменатия Деян Иванов. Всичко това очевидно е въпрос на други разследвания и други дела. Не са толкова важни и закуските на г-жа Пламенка, с които тя е снабдявала след 17 търга (при стария кмет Портних) варненските деца, а вече не ги снабдява с такива, поради която е подала жалба и е била изтикана напред да свидетелства (пак от някого) срещу Благомир Коцев.

Ако нещо е от значение в случая, то е, че „органите на реда“ отвеждат с белезници (без доказателства и след обработване на ключов свидетел) кмета на един от най-големите градове в България. С което му лепват тежко петно, след което нахлуват в жилището му, уж търсейки „доказателства“, тормозят жена му и невръстните му деца. Ясно защо – за да го пречупят. За да го „оттеглят“ и заменят начело на Варна със „сламен човек“.

Методите и езикът на репресията

Не към юрист, но описаната от мен ситуация е класически пример на политическа репресия, а не е никаква правна процедура. Ако има някакви сериозни обвинения срещу Благомир Коцев, за които не подозираме, те трябваше да бъдат извадени в съда, когато се гледаше мярката му за задържане, а нищо подобно не се случи на 12 юли. Писателят Захари Карабашлиев, присъствал на заседанието, описва стряскащи „практики“ от минали времена, с които си мислехме, че отдавна сме скъсали.

Първо, охраната на съда отказва да ги пусне в Съдебната палата. Защо? Има нареждане от „началството“. От кое началство? Нали делото не се гледа при затворени врати? Така било наредено. Как се казва началникът? Вижте, има нареждане. Слава Богу, непознат адвокат, минал оттам, разяснява на полицаите, че те нямат право да спират никого, щом делото се гледа при отворени врати, иначе ще поемат сами отговорността за нарушението. Накрая хората, загрижени да не се установи беззаконието, проникват в съдебната зала.

Второ, попадат там на двама прокурори, които безизразно четат обвинението, отдавна известно на всички, позовавайки се и на изтекъл запис в жълт сайт, а председателят на съда също мънка, явно изпитвайки неудобство от мярката „задържане под стража“, която след малко сам ще е принуден да обяви.

Тъжна гледка на днешното българско правосъдие. И над всичко, както пише Захари Карабашлиев, витае „една обемиста сянка с много голяма сопа“.

Явно целта в случая не е само смачкването на един конкретен човек, а всяването на страх и налагането на политически контрол „с други средства“. Връщане към авторитаризма с всичките му прийоми, познати от показните сталинистки процеси.

Нима не виждате, че точно това се извършва пред очите ни? От години прокуратурата, службите, антикорупционната комисия и съдебната власт се събират в една и съща ръка, която бавно затяга примката около гърлото на противниците си. И докато го прави, България се задъхва и вече е паднала на колене.

През май 2013 г. бяхме по площадите, за да спрем сливането на медийната и олигархична власт на Делян Пеевски с контрола над службите. Тогава той бе принуден да отстъпи крачка назад и все пак част от „тъмното стана явно“.

Но Феноменът се разви – през всякакви политически комбинации и всякакви политически „съжителства“. Той смачка политическия си кръстник Доган, сплете се в опасна (за Бойко Борисов) симбиоза с ГЕРБ и яростно жадува да се разправи с демократичните формации, чиито избиратели навремето излязоха на площада срещу него.

И го прави – чрез езика на репресията. Да, днес не се бесят хора на показни процеси, както Никола Петков през септември 1947 г. Но показно се „отстрелват“ – чрез поръчкови статии, които дават възможност на КПК да се задейства под „благосклонния“ поглед на прокуратурата. След което един ден „овластените“ нахлуват у „набелязания“, семейството му е в паника, запорират сметките им, очернят неговата репутация, смачкват по нататъшния му живот, и дори влачен по съдебните инстанции с години, той да не бъде осъден – както най-често става – въпросната жертва си става реална жертва. Досегашният живот на такъв човек е съсипан. Как да се възстанови оттук насетне? Как да превъзмогнат приживяното близките му? Дори някой ден да бъде възмезден от съда в Страсбург, нима това може да му върне пропиляното, неговия собствен живот?

В този смисъл господин П. добре владее „новия език на авторитаризма“, такъв, какъвто го описва американския антрополог Джеймс Грийнберг, професор в Станфордския университет. В последните си работи той изследва тъкмо пълзящия авторитаризъм в съвременните общества, дори те да пребивават в рамките на демократичната система.

Достатъчно е, смята той (изследвайки Тръмп и популистите в Европа), предварително да се зададе и наложи „образа на врага“. Тогава демократичните институции често се оказват неспособни да реагират и блокират.

Защото езикът е основен инструмент на авторитаризма. Той подготвя почвата за него, легитимира насилието, подстрекава към разправи, както и маскира същинския развой на събитията.

Езикът задава социалните рамки на обществото и олигарх с голям финансов ресурс, трансформиран в солиден властови ресурс, с лекота може да превземе „града“ отвътре.

Най-напред чрез „заклеймяванията“, които масово проработват общественото съзнание и посочват категориите бъдещи жертви. Те могат да са „жълтопаветници“, „соросоиди“, „наемници на Запада“, „антибългари“ или каквито искате. Важно е да бъдат клеймени като „чужди на народа“ .

А какво ще се прави с тях е следващ въпрос. Дали ще ги арестуват вечер по домовете им, или ще ги прибират призори с камионетки е „технологичен въпрос“.

Важно е вербалното осъждане да е тотално, защото то подготвя следващата съдебна и извънсъдебна разправа.

Така „оскърбленията стават лозунги. Лозунгите – категории. Категориите – политика“ (Джеймс Грийнберг).

А политиката – актове на репресия: арести, натиск, самообвинения, скалъпени показания, медийни линчове, дюдюкане на масите, хляб и съдебни зрелища, самоомраза, страх, контрол, пълен контрол на ситуацията. И тогава… Продължението ни е добре известно.

Жертвите трябва да замълчат, е гласяло някога правилото на хората на другаря Сталин. В буквален и преносен смисъл.

Когато на 5 юни 1947 г. комунистическата власт в България решава, че стига си е играла на шикалки, и снема депутатския имунитет на Никола Петков, в Народното събрание се разиграва една покъртителна сцена. Васил Коларов изключва микрофоните на опозицията, като нарежда на стенографите да не стенографират („има твърде много шум“, така е отбелязано в протоколите). Целта била да се възцари „мълчание“, нулева степен на съпротивление, и всяко свободно действие да бъде премазано.  

Никола Петков обаче говори, „усилвайки думите си до вик“ (по свидетелството на българо-британския журналист Михаил Пъдев от книгата му „Димитров не си хаби куршумите“, Лондон, 1948).

И тук става най-невероятното. Никола Петков разбира, че няма защо да продължава и решава, че трябва да каже най-важното. Хваща се с две ръце за ръба на парламентарната катедра и оттам извиква: „Да жи-ве-е сво-бо-дата“. И го повтаря, пак и пак, забавено, сричка по сричка. Тогава съмишлениците му от опозицията разбират какво той иска. Комунистите често скандират така имената на вождовете си: „Ста-лин, Ти-то, Ди-ми-тров“.

Опозиционерите повтарят десетки, стотици пъти „Да жи-ве-е сво-бо-дата“ при всяко помръдване на устните на обречената на мълчание жертва, докато въоръжени милиционери не нахлуват в залата, пребиват ги и ги изкарват оттам с белезници.

Снощи, когато видях хилядите хора по улиците на София и късно вечерта останах с тях пред историческата сграда на парламента, не знам защо, но се се сетих тъкмо за това скандиране. Защото пак има жажда за свобода. У тези, които сега протестират в България, а и извън нея.

И някак знаково този нов ден на свободата завърши снощи с прочутата песен на Васко Кръпката „Ден след ден“:

И тъй животът продължава
вечния си мъдър кръговрат. 
Някой постоянно оцелява,
други срещу бурята стърчат.
Ден след ден,
ден след ден,
ден след ден.