Това е, за което съществува политиката – тя е сговаряне на групи хора с различни интереси за общо живеене. Което не става с връцване и отказ от комуникация, става по пътя на спорове, на преодоляване на червените линии, на постигане на възможното съгласие и на преценка дали то е съвместимо с нравствените ценности.
Струва ми се, че днес, паралелно с изчерпването на доверието в политическата класа след дългата серия безплодни избори и след продължилото повече от месец тъпчене на място в настоящия парламент, немалко българи се питат има ли изобщо смисъл да продължава целият този цирк, определян като преговори за съставяне на правителство, и дали всъщност не става дума само за имитация и бавене на топката – примерно докато Борислав Сарафов бъде избран за главен прокурор, или докато Румен Радев получи достатъчно убедителен предлог, за да излезе директно на политическата сцена.
И също: дали под тази форма най-голямата политическа сила не прикрива факта, че докато с небивало упорство се опитва да изклинчи от необходимостта от публична раздяла с Пеевски, самата тя е попаднала в санитарен кордон, след като толкова пъти поред печели изборите и все не успява да състави правителство. И още – питат се много българи, и най-вече тези, които биха предпочели да живеят в реална демокрация, а не под скрита диктатура и не под руски ярем – достойно ли е изобщо да се преговаря за правителство, след като преди няколко безплодни парламента имаше такова, при това най-ефективното за повишаване на жизнения стандарт в целия преход, и то беше бламирано най-безцеремонно от ГЕРБ?
Това е труден въпрос, тъй като алтернативата на преговори за кабинет е отиване за осми път на предсрочни избори в рамките на три години, с което България наистина стана пословична – и във Франция и Германия, където също вилнеят политически кризи, вече говорят за опасността от „български сценарий“. Да не говорим за това, че липсата на стабилно правителство е налице в най-тежката и опасна геополитическа ситуация от Втората световна война насам и че на фона на войните в Украйна и Близкия изток, опитите за създаване на авторитарни съюзи с откровено реваншистки цели и нарастването на влиянието на крайната десница в световен мащаб, оставянето на страната ни без редовна вахта на политическото кормило е ходене по ръба, което в перспектива може да ни струва много, много скъпо.
Алтернативата на преговори за кабинет
е отиване за осми път на предсрочни избори
в рамките на три години, с което
България наистина стана пословична.
Тъй че може би най-добрият отговор на въпросите, които си задават много българи, е да им се отговори също с въпрос: добре, а какво ще се промени и в каква посока, ако не се водят такива преговори и се отиде за осми път на избори? Може би ще се появи някой ненадеен юнак, който да спаси българската демокрация? Може би на следващите избори някоя от съществуващите партии ще получи абсолютно мнозинство, ще състави правителство и ще управлява безпроблемно цял мандат? Може би асистемните партии, които вилнеят днес и предлагат абсурдни законодателни инициативи, ще се спихнат и ще останат под парламентарната бариера? Може би хибридната война на Русия срещу България ще намали своя интензитет и българските русофили ще повехнат? Или пък глобалните конфликти ще стихнат и ще настане дългосрочен мир на планетата?
Надявам се, че всички долавят колко абсурдно е да се отговори положително на който и да е от тези въпроси. Не само че нищо от това няма да се случи, но и ще се случи точно обратното: при едни следващи избори ГЕРБ отново ще бъдат първа политическа сила, но за сметка на това втора вероятно ще бъдат не ПП-ДБ, а „Възраждане“, като по този начин копейките ще се доберат и до мандат за управление. Новото начало на Пеевски ще укрепне организационно и електорално, а с това ще укрепнат и претенциите на „успешния млад човек“ да управлява вече не задкулисно, а реално България. Ще пропуснем шансовете си да влезем в Еврозоната, а също и милиардите по плана за възстановяване и развитие, за които вече фатално закъсняваме.
И още: Сарафов ще стане главен прокурор и ще гарантира властта на Пеевски над институциите и чадъра над Бойко Борисов; след следващите избори в регулаторите ще бъдат избрани удобни фигури, за да се продължат функциите им на механизми за рейдърство и рекет, както и на политически бухалки. Що се отнася до незнайния юнак, такъв наистина ще се появи, само че в лицето на Румен Радев и готвения от него политически проект, а ние някой ден ще осъмнем в условията на мека или твърда диктатура във формата на президентска република, с което пътят към загърбване на досегашните ни геополитически приоритети в лицето на НАТО и ЕС ще бъде открит. Затова ми се иска да попитам всички, които в момента заклинат демократичната общност да се държи като обсадена крепост: вие това ли искате?
В случай че не искате това, защото според мен няма нормален човек, който да го иска, помислете си как да помогнете на демократичната общност да наложи волята си за съставяне на нормално правителство в тази наистина много сложна политическа ситуация. Как например да бъде скърпен този процеп, който вече съвсем реално зее между ПП и ДБ, защото ако те се разделят, ще бъде много лесно да се инспирират политически интриги помежду им, а реалното им влияние ще бъде далеч от възможностите за реформа в съдебната система и свързаното с това превръщане на България в нормална държава. Къде успяват и къде грешат в комуникацията с вас – техните избиратели. Какво може да бъде постигнато чрез преговори и за какво ще бъде необходимо вие – и то всеки от вас – да поемете гражданската си отговорност и да излезете на улицата. И прочее, и тъй нататък.
Помислете си как да помогнете
на демократичната общност
да наложи волята си за съставяне
на нормално правителство
в тази наистина много сложна политическа ситуация.
Това е, което трябва да се прави – с цялата гражданска енергия, на която сте способни, ако не искате родината ви да се превърне в нещо като днешна Грузия или не дай си Боже във втора Беларус. Изолационизмът и позата на политическа погнуса няма да помогнат, само ще лишат страната ни от възможности, които – колкото и малки да се, все пак съществуват. И могат да се превърнат в реалности, ако наистина знаем какво правим и защо го правим, и ако успеем да надмогнем прекия си политически интерес в името на общото благо.
А това е, за което съществува политиката – тя е сговаряне на групи хора с различни интереси за общо живеене. Което не става с връцване и отказ от комуникация, става по пътя на спорове, на преодоляване на червените линии, на постигане на възможното съгласие и на преценка дали това постигане на съгласие е съвместимо с нравствените ценности или предполага тяхната подмяна. Което не означава да отстъпваш пред по-силния и да приемаш малодушно налаганите от него компромиси. Означава да отстояваш позициите, които гарантират достоен живот – във всякакви преговори – с колкото и факти от миналото да бъдат обременени и колкото и безнадеждни на пръв поглед да изглеждат те. И това отстояване не е от днес за утре, то не секва нито при евентуалното поражение, нито при евентуалната победа. То трябва да е налице винаги, и именно то е основното достойнство на политическия занаят, а не този бестиариум, на който бяхме свидетели досега.
