Състоянието на днешните държави, а и на междудържавните отношения, формирането на военно политически и икономически съюзи и утвърждаването на нов глобален ред с нови водачи на политическия, икономическия и военния свят ни кара да се замислим за причините, които са го довели и за възможностите да се възстанови някаква нормалност в света, но и в живота на отделните държави.
Животът се определя от този, който стои начело и по неговата воля се формира и световният ред. Но световният ред е функция на общото състояние на отделните държави и тяхното способност да поддържат такъв глобален ред и такова свое вътрешно устройство, каквото им дават обективните закономерности и условия. Искам да кажа, че не всичко в международните отношения и изобщо в обществения живот зависи от лична воля, субективно желание или дори съществена потребност. Много важни са обективните причини, които когато се пренебрегнат или се възприемат неправилно и се изопачават, водят до трудни за преодоляване обстоятелства и разрушават структурата на обществото, водят го до разпад с необратими последствия. Историята дава примери и те никак не са малко.
Всяка социално политическа и икономическа формация съществува в рамките на определени условия и обективни измерения, институции, форми на управление и организация на обществения организъм. Те функционират дотогава, докато системата се изчерпи и започва да се разпада, за да престане след време да съществува. Но дотогава те са в основни линии неизменни и функционират в главните си измерения по един и същ начин. Без тях системата се затруднява да функционира и постоянно сигнализира за нередности, които трябва да се отстранят.
Модерната епоха, капитализмът и буржоазията положиха огромни усилия да създадат, формират и утвърдят нацията и националната държава, за да бъде възможно новите икономически отношения да се развиват ускорено, за да се установи окончателно новата социално икономическа система. Това е процес, който откри нова епоха и ново обществено устройство. Нацията и националните държави промениха международните отношения.
Нациите формираха новия тип държави. Тези държави се учредяват от осъзналите своето родство по кръв и съзнание, живеещи върху една обща територия и говорещи на един и същ език. Тези хора са с общо минало, което тачат заедно като традиции, предания, обичаи, спомени, история. Това укрепва тяхното единство и придава сакралност на територията и държавното обединение. В отношения с другите държави се влиза вече със съзнанието, че общуването с другия е най-напред подчертаване на различията и въз основа на тези различия се установяват новите връзки.
Дълг на всеки член на нацията е да воюва и отстоява свободата й, да не допуска някой да я накърнява, да твори езика и съхранява нейния дух. Иначе може да се живее добре, богато, охолно, но е пусто, щом националният дух изчезва или се пренебрегва.
Обособяването на хора с еднакъв народностен произход, съзнание, култура, език дава силен тласък за развитието и на икономиката, и на културата. То ги сплотява и им вдъхва увереност в настоящето и бъдещето.
Но капиталът не се интересува дълго от това съзнание и единство. За него държавата е важна, докато укрепне достатъчно и ускори своя ход до максималните възможности, за да получава по-бързи и по-високи печалби и се възпроизвежда светкавично. Когато успее да постигне такова ускорение и го направи система на съществуването си, той веднага се отказва от предишното и търси други възможности. Особено му пречат държавните граници и различните законодателства в отделните държави, които ограничават безпрепятственото негово движение и движението на стоки и услуги. А това му пречи много, за да ги търпи дълго.
Днес живеем във време, когато националната държава, поради това, че е пречка пред капитала, бива разрушавана и заличавана, за да няма какво да го ограничава.
Но националната държава вече е политически проблем за новия тип държава-военен или икономически съюз. Тя не позволява на жителите да се освободят от традициите, да се откажат от своето минало и да приемат настоящето си единствено като успех, забавление, удоволствие, безропотно служение, обезличаване на духовността. Такава свобода народите преживяват като драма, която трудно се понася и не се оправдава по никакви причини. Затова и съпротивата срещу капитала е толкова силна и непримирима.
Такива са изискванията на западноевропейския и американски капитализъм, когато иска да се отърве от националната държава. Той обединява човечеството в едно глобално цяло, подчинено на неговите изисквания и на традициите на неговите държави. Това обаче не е единствен модел, за да е задължителен за всички.
Отказът от национална държава има все пак някакво основание за Западна Европа и САЩ. А и за други региони на света. След Втората световна война рязко се засили миграцията от Юг към Север. Тя е резултат от ликвидирането на колониализма и освобождаването на огромно количество население в Африка, Азия и Латинска Америка. Тези хора масово напускаха своите свободни вече държави заради мизерията и невъзможността да живеят и се развиват в тях. А и бяха подмамени от бившите си метрополии, обещаващи им работа и приличен жизнен стандарт. В резултат на тази миграция Западна Европа рязко и издълбоко подмени своя етнически състав и държавите им престанаха по същество да бъдат национални.
Проявява се един много важен и, както се оказва, характерен за Модерната епоха парадокс: националните държави, които извършиха колонизацията на трите континента и благодарение на нея рязко ускориха собственото си всестранно въздигане, сега трябва да върнат взетото насила някога и да заплатят цената на своя възход. Тази цена е фактическото колонизиране на Западна Европа и САЩ от населяващите бившите им колонии народи. Процесът е твърде интензивен и по всичко личи, че е необратим и скоро няма да прекъсне. Националната държава интегрира в себе си, запазвайки своеобразията, на населяващите я други народности, дава им свобода да изповядват своята вяра и да развиват културата и езика си, но приобщавайки ги към своето национално съзнание. Днес в Западна Европа наблюдаваме нещо различно, а и мигрантите стават все повече и повече, живеят затворено и макар да говорят националния език на държавата, започват да налагат своя начин на живот и да не се съобразяват с културата й.
Разколебаването на националната държава и ускоряващият се процес на нейното ликвидиране съсредоточава управляващите държавни органи в обслужване на капитала и икономиката. Но не за да служат на хората, а, напротив, да пренебрегват техните справедливи желания и интереси. Тези държави вече не са социални, макар в някои конституции да е записано, че са социални. Социална може да бъде единствено националната държава, а не корпоративната или дори мултинационалната. Затова и доста от социалните придобивки, които бяха предоставени на обществото преди години сега вече се отнемат.
Новият тип държава става по-агресивна, по-жестока и безразлична към социалните проблеми. Тя се е отказала дори от принципите на Просвещението, за да се отдаде напълно на капитала и да стане негова държанка. Причината за това е трансформацията на капитализма и навлизането му в дълбоката системна криза, бележеща началото на неговия невъзвратим край. В тази нова ситуация на него вече не му е до показни жестове, които да го характеризират като хуманен и грижовен строй. Преди да приключи студената война капитализмът на Западна Европа и САЩ, за да компрометира социализма и за да покаже, че е човечна система, отделяше средства за защита и облекчаване живота на нацията и трудовите хора. Но явно го е правел насила и веднага щом социализмът обяви своята капитулация, се обърна рязко и промени лицето и характера си. Можем да си представим какъв ще става този капитализъм с навлизането си все по-дълбоко в кризата и безизходицата.
Днешната съвременна държава трябва да надделее над капитала и да не позволи да бъде унищожена. Ако капиталът продължи да разрушава националната държава, той чувствително ще ерозира Запада и ще постави под въпрос досегашната му лидерска позиция в световните дула. Капиталът няма да издържи без националната държава, която направи толкова много за него.
Не вярвам той да го разбере и да се вразуми, поради което ще пострада фатално сам от своето своеволие и алчност.
Но нали който каквото прави, за себе си го прави! Все пак нека му попречим да го прави и за националните държави – особено за нашата, която все още е жива, макар да крета едва-едва.
Ала е жива!
