Около Деня на народните будители на книжния пазар се появиха две книги, които, макар и под различна форма, разглеждат две свързани теми – темата за будителството като съзнателен избор да живееш отговорно и с мисъл за другите и темата за силата на личния пример да утъпква пътеката на съзиданието и добротворството, да сближава хората и да трансформира настоящето в едно по-смислено, по-уютно и по-красиво бъдеще.
В „Моите вдъхновители“ писателят и сценарист Иво Сиромахов ни запознава с хора от близкото и далечното минало, които са оказали най-голямо влияние върху светогледа му и продължават да го вдъхновяват до днес. Сред тях са личности като Васил Левски, Христо Ботев, Борис Дрангов, Иван Богоров, Петър Берон, Алеко Константинов и Димитър Пешев, но и по-малко известни, ала будещи не по-малко възхищение мъже и жени като Пенчо Семов, Мито Орозов, Тота Венкова, Анастасия Димитрова, Джон (Иван) Ночев, Виден Табаков и Станислав Стратиев.
В „Будителите днес“ журналистката Ива Дойчинова, която е инициатор на кампанията „Будител на годината“, пренася будителството от миналото в настоящето през историите на възпитани, образовани, талантливи, социално ангажирани и произвеждащи надежда наши съвременници и сънародници като писателя Георги Господинов, журналиста Иво Иванов, отишлия си преждевременно от този свят алпинист Боян Петров, актьора Алек Алексиев, създателя на кампанията „Капачки за бъдеще“ Лазар Радков и др.
Текстовете, събрани в тези два сборника, стоплиха сърцето и душата ми и ме изпълниха със смирение, надежда и вяра в доброто. Но минаха едва няколко дни и грозните сцени, разиграли се вечерта на 7 ноември пред Народния театър, както и безхаберието и безсрамието, което народните ни представители продължават да демонстрират пред очите на цяла България вече над три години, ме изтръгнаха от оня приятен унес и ме върнаха обратно в пропитата от омраза, насилие и безпардонност родна действителност. Тъкмо тази омраза не ни позволява да извлечем максимума от действията на будителите сред нас – защото системните проблеми изискват системни решения, а и защото окопалите се във властта правят всичко по силите си да не допуснат будителите в политиката, да ги омаскарят или неутрализират, като ги превърнат в свое подобие.
Но вината не е само в политиците. Вината е във всички ни, защото ние, политици и избиратели, не сме част от два противникови лагера, а от един отбор, чиито успехи и загуби се определят от изборите и действията на всеки от нас, всеки ден. Защото, колкото и да не ни се вярва (или да не желаем да го приемем), не сме безпомощни пионки и жертви, а субекти, които притежават свободата да участват или да не участват в градежа или рушенето на общия ни дом.
Коалиция на безхаберието
Три седмици след седмите поред парламентарни избори от 2021 г. насам новоизбраните народни представители не само не са свършили никаква работа, но и нищо в поведението им не загатва, че това ги притеснява, камо ли че се срамуват от агонията, в която участват. Управленска коалиция няма и може изобщо да не се появи, но е повече от очевидно, че партиите в 51-вото Народно събрание са сформирали коалиция на безхаберието и простащината.
За съжаление, безхаберието и простащината не се ограничават до политическата сцена, а са следствие от дългогодишното им толериране във всички сфери на живота ни – от градинката в квартала, училището и университета, до работното място, търговския център и стадиона.
В едно от есетата си в сборника „За неизбежната случайност“ Иван Ланджев ни подканва да преосмислим представата си за родолюбие. Хубаво би било колкото се може повече българи да прочетат думите му, включително устремилите се към политическа власт и онези „патриоти“, които си позволиха да „раздават правосъдие“ пред Народния театър заради пиеса, която не е по вкуса им.
Силно да любиш и мразиш, не значи да крещиш. Шумът е само нескопосан опит за присвояване на чувството. Знам, че не е за вярване, но човек може да обича Ботев, без да се бие в гърдите и без да си го татуира по краката. Може да обича и България, без да крещи по мегафон.
Събитията в парламента през последните дни не оставят съмнение, че народните ни представители страдат от остра липса на съзнание за отговорност, дълг и държавническо мислене – липса, която от години разкъсва обществената тъкан у нас на всички нива. Как иначе да си обясним лекотата, с която отказват да говорят помежду си, съзнателно подклаждат дълбоките разделения помежду ни и предизвикват серия от избори, за които са похарчени над 700 млн. лв. за по-малко от четири години? За какво чувство за отговорност можем да говорим, когато десетки народни представители не се осмеляват да гласуват „за“ или „против“ председател на НС, криейки се зад удобното „въздържал се“? Струва си да припомним, че за разрушителното си поведение всеки от тях получава месечно възнаграждение от над 7000 лв.
Лични интереси и племенни инстинкти
Дълбоката политическа криза в България като цяло и събитията от последните няколко дни ни дават солидни основания да заключим, че политическите партии у нас действат по-скоро като бранещи своята територия племена, отколкото като идеологически обединения на съмишленици, отворени за диалог със своите политически опоненти, базиран на взаимно уважение, обмен на идеи и стремеж към намиране на пресечни точки в името на общото благо. Тук отново ставаме свидетели на възпроизвеждането в политиката на модел на поведение, пуснал дълбоки корени във всекидневието ни, изразяващ се в склонността ни да казваме, вместо да разговаряме; да говорим, вместо да изслушваме; да нападаме, вместо да подкрепяме; да унижаваме, вместо да уважаваме; да делим, вместо да обединяваме.
Възпроизвеждайки това поведение, парламентарно представените политически партии следват собствените си интереси и не дават индикации, че са готови да правят каквито и да било отстъпки. В техните очи изходът от тази патова ситуация е ясен: ако не получим своето, отиваме на избори, защото при демокрацията властта произтича от народа – нищо че същият този народ се е отвратил от политиката до степен на погнуса. За устремилите се към властта това е добре дошло, защото колкото повече са отвратените от политиката и колкото повече се затвърждава впечатлението, че „всички са маскари“, толкова по-устойчиво е статуквото.
Четирите неуспешни опита за избор на председател на НС в рамките на десет дни илюстрират най-малко късогледството на родните политици. Вместо от самото начало да поговорят очи в очи, търсейки приемлив вариант, така че законодателният орган да започне своята работа, партийните лидери се правят на обидени, отхвърлят взаимно своите номинации за председател на НС и по този начин не позволяват сами на себе си да изпълняват задълженията си. За тях е по-важно да поставят свой човек на този пост с оглед на факта, че председателят на НС е потенциално бъдещ служебен премиер. Така превръщат поредните предсрочни избори от потенциален сценарий в неизбежна реалност. Най-абсурдното е, че очакват да постигнат различен резултат, без да променят своя подход и без да се поучат от грешките си, заради което над 60% от избирателите не желаят да припарват до избирателните секции.
За жалост, самите избиратели демонстрират в немалка степен същото късогледство и егоизъм, фокусирайки се единствено върху онова, което ги засяга лично, и пренебрегвайки по този начин онези обществени, социални и икономически недъзи, които може и да не ги засягат днес, но най-вероятно ще ги засегнат утре.
Племенното мислене, липсата на достойнство и смелост да се отклониш от линията на партията прозират както зад действията на българските политици, така и зад избора им да остават безучастни в ситуации, изискващи заемане на принципна позиция. Немалко народни представители предпочитат да мълчат, защото си дават сметка, че ако си позволят да порицаят вожда си, на следващите избори няма да бъдат включени в листите – или поне не на избираемо място.
Лични интереси и племенни инстинктиДефицит на съвест и бъдеще
Задачата изглеждаше така. Как да се спечели малко време напред, когато си изправен пред остър дефицит на бъдеще. Простият отговор беше – като се върнеш малко назад. Ако има нещо сигурно, това е миналото. Петдесет години назад са по-сигурни от петдесет години напред. Връщайки се 2–3–5 десетилетия назад, печелиш точно толкова напред. Да, може да е вече преживяно, да е бъдеще „втора употреба“, но пак си е бъдеще. Пак е по-добро от нищото, което зее сега […] Просто е, като нямаш бъдеще, гласуваш за миналото (Из „Времеубежище“, Георги Господинов).
Политическите конфликти и изборите са част от всяка демократична система, така че сами по себе си те не са нещо лошо. Лошото идва, когато политическата криза е толкова дълбока, че нито конфликтите са конфликти, нито изборите са избори, а всичко се свежда до изпразнени от съдържание обещания или уж патриотични, но всъщност подривни действия, водещи до пълен застой, белязан от взривоопасно напрежение и тревожност в обществото.
От една страна, този политически застой изпраща на заден план темите от най-голям обществен интерес – например нуждата от изграждане на ефективна правосъдна система, осигуряване на адекватно обучение и условия на работа за лекари и учители, вкарване на образованието ни в XXI век, подобряване на достъпа до качествени медицински грижи, създаване на устойчиви и добре платени работни места отвъд столицата, модернизиране на пътната инфраструктура, привличане на дългосрочни чуждестранни инвестиции в различни сектори и региони и др. Към този списък трябва да прибавим и глобални предизвикателства като климатичните промени, войните, непредсказуемите последствия от появата на все по-мощни модели на изкуствен интелект (ИИ) и миграцията. От друга страна, този застой генерира масово омерзение, усещане за безсмислие и обсебеност от миналото и настоящето, заради което губим способността да си представим общо бъдеще, камо ли да го изградим с общи усилия. Журналистката Веселина Седларска отдавна е диагностицирала колективната болест, от която страдаме и чието лечение е в ръцете на всеки от нас, поотделно и заедно:
[Думата „съвест“] така изчезна от речника ни, че вече и не се питаме какво означава. „Съ“ е частица за съдружие, съединяване, общност. Съвестта е вест от себе си. Онова нещо в теб, което знае всичко и ти казва през нощта неща, които денят те е подмамил да подминеш, да затиснеш, да кажеш или направиш машинално, по инерция. Но ние вече живеем на такива далечни разстояния от самите себе си и сме запълнили тези разстояния с толкова преструвки, маски, словоформи и митове, че вестта не може да си проправи пътя до нас за времето, преди да заспим. Е, как при това положение да сънуваме общ сън наяве?
