Никой не тъжи за Доган, Аллах да му дава здраве. Надявам се обаче в учебниците по нова история да бъде зашит като какъвто е – човекът, заради когото държавата и мафията у нас станаха едно

Ще трябва да ми простите тази Маркесова препратка. Веднага припомням защо, за всички с по-слаба литературна памет: „Генералът в своя лабиринт“ е последният роман на Маркес, модална история за залеза на латиноамериканската революционна легенда Симон Боливар, в който великият автор-магик плюе на традиционното славословие спрямо героя El Libertador, за да ни въведе в късните години и тъжните селения на жалка и депримирана развалина, бившо величие, чрез „спомените“ му.

Но и някак да ни „стопли“ спрямо него, и да се надсмее иронично над онези, които смятат, че към края на живота си е бил вид жертва и трябвало някак да сме по-мили. Маркес, както винаги, е безпощаден в дълбочината си – той ни припомня (и най-вече на латино-света, някак генетично заразен от митологемата), че „ел хенерал“ в залеза си е символ на отчаяние и боледуващ ум, а смъртта – по маркесовски – винаги сякаш седи в креслото отсреща и безразлично чака (това пък аз си го измислих).

Капиталната грешка на Доган

Нещо познато? Дрънкат ли некви камбанки по въпроса какво точно му се случи на Ахмед Доган (или „Доан“, както е правилно на турски)? Другото ДПС избута над 100 хиляди гласа повече, ерго, вече няма само Доган в нелекия и смачкан до топче живот на българските турци. Въпреки победата на Доган в самата Турция и някъде из Североизточна България.

Бърз disclaimer тук: това не е нещо като „quo usque tandem abutere, Falco, patientia nostra“ („докога ще злоупотребяваш с нашето търпение, Соколе“), нито философско-демостенова филипика към де факто рухнал политически колос. Това е опит за кратко културологично наблюдение и демитологизация, поне в очите на мислещите.

А защо „en su laberinto“? Защото, отвъд моите очевидни препратки към Минотавъра, Доган сам изгради своя лабиринт и направи една капитална грешка – реши, че ще векува в него и подцени апетита и безмилостността на лидера на „Ново начало“, който се превърна в самия Минотавър. Аз дори първоначално мислех да напиша пародийно-иронична „пиеса“, препратка към Друмев – „Делянку, убиецът на Ахмедя I“, но впоследствие реших, че в тази история за разцепление и регицид (тва е латинското за убийството или премахването на краля, за да се възкачиш на трона му), няма кой знае какво, освен как хиспано-магически „Ново начало“ бие по гласове самия Ахмед. И как направи истински „coup de foudre” с обратен знак – а именно, че удари като светкавица уж подреденото битие на ДПС под вещия „резонанс“ на почетния председател.

Как Доган се оказа излишен

Огромната грешка на Доган (сега и той, милият, леко позира като жертва, да се разплачеш направо), е в нещо много просто – внимавай кому делегираш и връчваш (бизнес) прерогативи, щот после може да ревеш. И сега този „велик“ крепител на Прехода и „етническия мир“ се озова в ситуацията на излишен дедик, а некви мутри му изхвърлиха и мебелите на улицата.
И от архетип на самата власт през Прехода в България вече „у дома ще се връща, ще се връща бездомен“. Разбира се, самият Доган има огромен „принос“, ръкопляскайте му. Този принос е в две посоки – ще държим турците винаги бедни, за да гласуват за нас (готови между 200 и 300 хиляди
гласа), и същевременно ще монетизираме максимално участието в политиката още от 1991 насам, чрез просто рекетиране. Но за да бъда съвсем честен: Ахмед Доган, „доктор“ и неподражаем тинтири-минтирист във философията и политиката и през 1990-те, и при „царя“, и при „тройната“, и при ГЕРБ, и до сглобеното от него чудовище сега: той смяташе, че вечно ще е Ришельо, ще направлява процесите „от задната седалка“, ще се договаря с всички от позицията на силата. Но не предвиди само едно - че е отгледал един едър Мазарин, който ще посегне на всичко, и най-вече на „бизнеса“. Ерго, Доган твърде дълго си мислеше, че е абсолютно недосегаем; и вероятно е пропуснал да забележи, че правораздавателната система, която владееше в продължение на близо 30 години, отдавна вече е в ръцете на друг. Ами, йозюр дилерим, сори, брато.

В този смисъл, като че само аз днес, заради антропологичните си занимания, някак съчувствам на падналия „хенерал“, ма не много.

Доган като „философ“

(Едно малко отклонение: вероятно разбирате, че специално и точно аз няма да коментирам и за миг Доган като „философ“, защото истинското ми мнение за него в това отношение, така да се каже, не става за публикуване, или поне не преди 23:00, ако бяхме в телевизия. Никога никой в нашия философски факултет в СУ (питал съм през годините) не е виждал дори далечно подобен шарлатан, който да утилизира за пред необразованата си публика псевдо-философски изказ - разбира се, по неговия безсрамен и безсмислен начин, изплювайки некви уж „сложни“ думи. И спирам дотук, без да коментирам чисти тъпотии и измислици за пред простия електорат тип „морфичния резонанс“.)

Всички импровизирани Доганови наукообразни глупотевини не заслужават коментар, освен ако „Господари на ефира“ не ги съберат в едно талантливо видео. От неговите традиционни обръщения към „електората на ДПС“, където не се намери дори един интелектуалец или по-смел човек, който да му каже, кардаш, говориш смайващи глупости, но да, държиш всички икономически нишки. В Корана няма познатата ни идея за Ад, но пък кой знае.

Селективно възприятие на реалността

Така уж Господарят на Прехода, с обръчите и монетизацията на тайната власт, не успя да предвиди своето чудовище, което сам той сглоби от огромни парчета. Досущ като по Мери Шели, само че тук чудовището не отива да умре на север, а се връща да превземе своя доктор Виктор. И го трепе на избори. Каква велика ирония, честно.

Защо се е и стигнало дотам, ма как не го е предвидил, ме питат разни хора. Не знам, но като антрополог бих предположил, че става въпрос за комбинация от селективно постепенно възприятие (когнитивен проблем, да не разпознаеш опасността) и умствено „залежаване“, включително от неговите близки олигарси или съветници.

И сега Доган вече е Хъмпти-Дъмпти, в по-дълбокия смисъл на Луис Карол - тоест, че катурнат от оградата на властта няма как да се възстанови. Сърцето ми кърви за турския беден електорат и местните Доганови схеми, вече грубо иззети от другиго, но не много.
Доган винаги е държал тези иначе прекрасни и работливи хора в капана на „и малкото е добре“, без и за миг да подскаже „а колко по-добре можеше“, защото той познава само едно математическо действие - събиране.

Няма как да страдаме по Доган

Но понеже почнах с Маркес: няма как да сме мили, па било то и за „патриарха“ в неговата есен. Ахмед Доган е персонификацията на едно от истинските наши проклятия като нация – още от ДС-задачата да оглави турското население, което единствено се разбунтува при Живков, за да забравят за нечовешкия възродителен процес - до по-късното заономерно разкешване и успешния опит да движиш сивите кинти на държавата в продължение на години.
Мнозина истински пострадали турци от соца искат да го шамаросат, защото той посвети живота си не на тях, а просто ги използва, за да се превърне във вид политически балансьор, заплашвайки, че без него щяло да стане страшно.

И го постигна днес, без да иска: стана страшно. Никой не тъжи и няма да тъжи за Доган, Аллах да му дава здраве. Той вероятно ще се „подслони“ политически при надигащия се Радев, трябва някъде да си сложи багажа след дефенестрацията. Предстои да видим.

Надявам се обаче след време в учебниците по нова история да бъде зашит като какъвто е – човекът, заради когото държавата и мафията у нас стана едно. Гюле гюле.
Последно го чух да казва, че всички сме виновни.

Не, бе, достум - не всички сме виновни.