Това лято се навършиха 130 години от рождението на Димитър Пешев. Терминът, който се наложи напоследък за подобни годишнини, е „отбелязване”. Много е удобен. Не ангажира никого с нищо.
Вероятно и тази годишнина е била отбелязана незабелязано. Когато аз ходех на училище, името на Димитър Пешев не беше отбелязано дори в учебниците. Не знаехме, че е съществувал такъв човек. Не трябваше да знаем!
Днес той е удостоен посмъртно с най-високия български орден „Стара планина” и е почетен гражданин на Израел. Малко преди да почине през 1973 г. е почèтен с най-високото отличие, с което Израел удостоява чуждестранни граждани от нееврейски произход – „Праведник на народите на света”. Има паметни плочи и паметници в негова чест. Пред Съвета на Европа в Страсбург е поставен негов бюст. Родната му къща в Кюстендил е превърната в музей. Личността и делото му се изучават в училище. Книгата на италианския историк Габриеле Нисим, посветена на неговото дело, носи красноречивото заглавие „Човекът, който спря Хитлер”. Определян е като един от най-достойните българи в новата история на България.
Когато аз ходех на училище, името на Димитър Пешев
не беше отбелязано дори в учебниците. Не знаехме,
че е съществувал такъв човек.
Животът на Димитър Пешев е превратен и трагичен като времето, през което живее. На фона на това време той се откроява като честен и достоен човек. Председателства заседанието на ХХV Народно събрание, което приема антиеврейския Закон за защита на нацията и лично гласува за него, въпреки опозицията на много народни представители. Законът предвижда много жестоки ограничения за евреите, но не и депортация. Когато разбира, че се готви депортирането на близо 50 хиляди евреи в нацистките концлагери, Пешев публично протестира срещу това и инициира остро протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов, което е подписано от 43-ма от 160-те народни представители от правителственото мнозинство. След упражнен натиск част от тези 43-ма по-късно оттеглят подписите си, но не и той. Веднага след този смел акт Димитър Пешев е снет от поста подпредседател на ХХV Народно събрание. Но депортацията е отменена. През 1945 г. Народният съд го осъжда на 15 години строг тъмничен затвор, три милиона лева глоба, конфискация на цялото му имущество и лишаване от граждански права „за фашистка дейност и антисемитизъм“. Някои от спасените евреи се застъпват за него и той е освободен след 13 месеца. Останалите 27 години от живота си прекарва лишен от пенсия, в принудителна изолация и пълна забрава.
На пръв поглед днес тази забрава е преодоляна. Преди 10 години в градинката пред храма „Свети Георги” в София беше открит бюст на Димитър Пешев. Наскоро минах покрай него. Изглежда зле. Стана ми болно.
Още при поставянето на бюста не е намерено най-удачното място. Уж е в градинката, пък е обърнат към тротоара, а зад него има грозен трафопост. Мястото около него не е оформено. Неугледно е. Изглежда сбутано, направено набързо. Не показва уважение, а осъществяване на мероприятие.
След скорошния ремонт на булевард „Патриарх Евтимий” при изграждането на новия лъч на метрото, пред самия бюст бяха изградени стъпалата и асансьора на един от изходите. Те го скриха и стана още по-невзрачно. Облицовъчните плочки на постамента са отлепени.
Цялото пространство е занемарено и запуснато от години. „Свети Георги” е един от най-големите и красиви столични храмове, но фасадата му е олющена и посивяла. Асфалтът в градинката около храма е целият напукан, нацепен, с дупки. На срещуположния ъгъл има чешмичка с шадраванче, което отдавна е пресъхнало, а облицовката му е откъртена. В него, по средата на колонка, има чаровна животинка с дълга опашка, май невестулка, която би трябвало да радва, ала и тя изглежда забравена и унила, защото отдавна никой не се е поспирал до нея да пийне вода, а и тя е жадна сред пресъхналите чешмички. Цялото пространство изглежда изоставено и неподдържано. От двете страни на храма има детски площадки. Единствено те са оживени от играещите деца.
В нашия несвършващ преход отношението
към хора като Димитър Пешев продължава
да е като към „бивши”.
Никой не е забелязал, че след изграждането на изходите на метрото, бюстът на Димитър Пешев е останал затулен зад тях. На никого не е дошло на ум да предложи да се направи ремонт на храма и на градинката, нацепеният асфалт да се замени с красиви плочки, а бюстът да се премести на по-видно място. Би стоял много по-добре, ако е центриран пред южната фасада на храма, с оформено пространство около него. Това са само няколко метра от сегашното място.
Дали това неглижиране е плод на обичайната наша немара, или е съзнателно? Не искам да бъда мнителна, но ми се струва, че е умишлено продължение от политиката, която осъди Димитър Пешев и после го причисли към „бившите хора”. Не е ли подобна съдбата на Мемориала на загиналите воини от „Желязната дивизия“, който с лека ръка и ненужно е разрушен след построяването на НДК? Сега на негово място беше поставено едно лъвче, което стои унило, като гледа поруганата българска воинска слава. Мемориалът уж ще се възстановява. Като виждам какво е отношението към бюста на Димитър Пешев, не ми се иска да мисля кога ще стане това.
През комунистическия период България беше осеяна с идеологически и пропагандни паметници. Много от тях вече са премахнати. Но в нашия несвършващ преход отношението към хора като Димитър Пешев продължава да е като към „бивши”. Може да е почетен гражданин на Израел и Праведник на народите на света, но у нас заслугите му за спасяването на евреите се оспорват. Това е продължение на абсурда на „народния съд”, който го осъжда „за фашистка дейност и антисемитизъм”. Преди спасяването на евреите се приписваше на партизанина Янко. Днес се оспорва, че са спасени. Набляга се на неспасените евреи от Беломорието и Македония, които са под германска юрисдикция. Тази позиция нелепо съвпада със северномакедонската риторика за „българския фашистки окупатор”, която там е официална политика и достига апогея си в скандалния филм „Трето полувреме”. За Република Северна Македония това е разбираемо, като се има предвид, че цялата ѝ история е изградена върху фалшифицирани твърдения. По-абсурдно е, ако ние боравим с техните аргументи. За съжаление и у нас ракурсът, през който се разглежда българската история отпреди 1944 г., си остана почти непроменен след 1989 г.
Когато от Партийния дом (какво карикатурно название!) беше свалена червената петолъчка, се започна премахването на многобройните сърпове и чукове от фасадата на днешното Президентство. Стигна се до средата на сградата, протестите заглъхнаха, а сърповете и чуковете „красят” Президентството и до днес. По същия начин с много други проблеми се справихме наполовина. Много неща останаха „полу”.
Затова обръщам внимание на бюста на един от най-достойните българи в новата история на България. За да не бъдем недостойни ние пред него и пред историята си.