Едно е ясно – дошло е време разделно. Яростта около откриването на олимпиадата доби мащаби на истерията по време на ковида за това кой се е ваксинирал и кой не е. Като тези, които не бяха, си заслужиха ореола на пещерни хора и… православни.

Днес православните пак са виновни за „тесногръдието“, което си позволява да осъди пошлостта и то не цялата пошлост, а само частта, която докосва святи за милиарди хора символи.

Поводът, който отприщи умнокрасивия  гняв, беше изявлението на Светия синод, в което се казва, че „повече от две хиляди години до днес в основата на европейската цивилизация стои християнството, стоят християнските ценности и добродетели, т.е. Христовата евангелска нравственост и светоглед“ и че „Пошлостта и идейната безвкусица са само част от проблема. Много по-важният въпрос обаче остава за предизвикателното, дискриминационно и оскърбяващо религиозните чувства на вярващите християни отношение, което ние не можем да приемем и да премълчим“. „Пътят на нашия народ е европейският път – завършва обръщението, – но ние сме за християнска Европа; за Европа, която уважава и почита своята история и корени.

Убедени сме, че без реална, жива вяра в Христа и в непреходните християнски ценности, Европа няма и не може да има бъдеще“. Както виждате, все неща, които гордите критици на Църквата казват, че не са така. И дори се подиграват от висотата на своето „неоспоримо превъзходство“. Остроумничат и събират аплодисменти от себеподобните си.

Направиха нескопосан колаж с „Тайната вечеря“ на Леонардо, където в ролята на Христос и на всички апостоли беше сложен патриарх Даниил, като лицето му беше взето от друг, още по-нескопосан колаж, в който на снимка с Митрофанова му бяха залепили нечия чужда усмивка, за да докажат, че това бил единственият случай в който Даниил се усмихвал. Между другото, доказателството първо беше приведено от един член на „Правосъдие за всеки“, дето все още имат синини по коленете от паветата пред Президентството.

Друг пък либерален мислител „доказа“, че отношението на Църквата към олимпийските пошлости в Париж е неправилно и мракобесно, като сподели видео, в което православен свещеник язди бесноват в ритуал по екзорсизъм (тоест язди бяс, за да го накара да излезе от човека) – нещо като побоят с тояги у Захарий Стояновите „Записки…“, само че там чобаните не гонят демон, а лекуват събрата си от грип. Всъщност видеото е заснето от някой си  Дейвид Гудинг и е публикувано през 2015 година. На него виждаме отец Валерий от храма „Свети Михаил“ в Приднестровието, в диоцеза на Молдовската православна църква, която веднага след случката съобщава, че отец Валерий е наказан. Какво общо има това с Олимпийските игри, с Българската православна църква и с нейния Свети синод? Не съм чул същият либерален мислител, бичуващ така принципно православието, да се е възмутил от исляма и по-специално от обичая в братски Афганистан изнасилена жена да бъде убивана с камъни. Не, защото това е мултикултурализъм, вид цивилизованост. Забелязали ли сте, че прогресивният елит на човечеството няма никакви проблеми с исляма, не се зъби на будистите, нито на кришнарите, нито на йогите, нито на вудуистите, нито на шинтоистите? Защото не им пречат. Една лъжа не пречи на друга лъжа. Пречи им християнството и то най-вече православието като единствената непроменена форма на християнство, защото е истина.

След като организаторите на игрите се извиниха и то се извиниха за „Тайната вечеря“, а не за нещо друго, либералните лидери на обществено мнение и виртуози на тънката ирония с присъщата си бодрост и безочие започнаха да твърдят, че не са се извинили, че Ганя отново не е разбрал, но все пак бяха малко объркани, защото и техният официоз „Шарли ебдо“ излезе на корицата с карикатура, осмиваща церемониите около игрите.

В потока остроумия по адрес на православието и Църквата попаднах и на краткия коментар на българския „журналист, актьор и общественик“ Игор Марковски. Коментарът гласи: „Днешният златен медал от олимпийските игри в Париж се връчва на  Св. Синод на БПЦ-БП във връзка с тяхната декларация за церемонията по откриването на олимпийските игри в Париж, Франция“. И отдолу – па смех, па майтап… Обаче му написаха и това: „Е как така пропуснахте вчера и онзи ден френските католически епископи и вселенския патриарх Вартоломей? Защо ги оставихте без медали?“. Действително никой не надигна възмутен глас срещу Вартоломей, който каза абсолютно същото като нашия Синод. Обаче Вартоломей е верен приятел на Америка и на новоизлюпената Православна църква на Украйна. Нашият Синод също е приятел на Украйна (което личи даже в онова изказване на Даниил – тогава Видински митрополит, сега Патриарх, – заради което незаслужено го тричат като русофил), но не е приятел на ПЦУ, защото е незаконна.

Интересно е, че раздавачът на олимпийски медали Игор Марковски е внук (заедно с брат си Вени) на комунистическия поет Венко Марковски, академик, народен деятел на културата, лауреат на всички възможни държавни награди, известен с това, че за него македонците не са българи, и прочул се с елегиите си за Чернобил[1]:

В Чернобѝл избухнал е пожар.
Стрес разтресъл земна ос.
Разлюля се континента стар.
За ответ копней въпрос –

пише поетът.

И още:

В Чернобѝл белее саркофаг
на реактор с мирна цел.
Смел реактор под съветски флаг
за науката умрел.

Оставяме настрана художествените достойнства на творбата, стъписани от мощния ѝ идеен заряд. И от решителността да защитиш каузата, каквато и да е тя. Така и с каузата на Парижките олимпийски игри. Какво било знамето на социализма – хипопотам, затънал до гушата в кал, обаче отворил огромна уста. Много ми е любопитно, ако академик Венко Марковски беше жив и твореше в днешния ляволиберален свят, с какъв ли възторг щеше да възпее на измисления си македонски диалект откриването на олимпиадата в Париж. То би било нещо от рода на:

Во град Париж наш режисьор
извел напети травестити,
а черна църква с яд и мор
ги следва злобно по петити.

Господа либерали, атеисти и вся остальная… , вече няколко пъти ви казаха, че няма нищо общо между евроатлантизма, на който служите и против който никой няма нищо, и гейската естетика на откриването на олимпийските игри в Париж. Още по-малко пък имат общо тези неща с християнството и Църквата. Знам, че християнската култура и християнската цивилизация ви бодат очите, защото искате да наложите някакъв свой бездарен ерзац, който нито е култура, нито е цивилизация. Триумфът на арогантната посредственост не може да е вечен. Рано или късно ще свърши и колкото по-късно, толкова по-болезнено ще бъде. Уви, за всички. Затова се смирете и смирението ще проясни мислите ви. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

[1] „Чер чернее Чернобил“, изд. „Български писател“, София, 1987, Рецензент Владимир Голев, Редактор Надя Кехлибарова