Вярата ни в Христос за мен е най-дълбинният прорез, който може да се случи в човешката душа. И този прорез е едновременно мъчителен и благодатен.
„Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни.“ (Евр. 4:12).
Спомням си първите месеци и години, след като бях докосната от духовния двуостър меч – потресът, объркването, съжалението за проявената до този момент чудовищна глупост, за изгубеното време, за пропилените в търсене години. Спомням си също и атмосферата в църквата „Света София“, където покойният отец Ангел правеше така, че всички да се чувстват като в свой дом. Любовта витаеше около този изключителен човек и озаряваше и най-дребния проблем, караше всички ни да се чувстваме в някаква отвъдна радост, за която бяхме жадни и гладни. Събирахме се в неделя на света Литургия като че ли едвам дочакали този ден, в който да се заредим за следващата седмица с радост, благодарност, доброта и топлота. Не зная каква беше тази харизма, която невидимо ни обединяваше около Христос. След смъртта на отец Ангел нещата в „нашата“ църква, както все още я наричам, но вече в кавички, коренно се промениха и повече не мога да вляза в нея. Като че ли някаква преграда ме спира и отклонява стъпките ми. Причините за това дори не искам да споменавам.
Но искам да наблегна на друго – колко е важна личността на свещеника за човека в храма. И в този контекст си мисля – колко по-важна е личността на патриарха за цялата Църква.
Започнах да пиша нарочно тази колонка, преди да се знае кой ще бъде избран за патриарх. Защото който и да бъде избран, ние ще го приемем – с отворено сърце или със съкрушено сърце. След като изборът бъде извършен – нямаме друг избор. Ще го приемем, защото знаем, че Божиите мисли не са нашите мисли, нито нашите пътища са Божиите пътища, че Неговото виждане е отвъд нашето, че нещо, което за момента ни изглежда зло, по-нататък може да се окаже или да се обърне в добро. Натъквали сме се на тези Божии обрати в живота си често, убеждавали сме се, че винаги трябва да разчитаме първо на Бога, а след това на себе си.
Не беше изненада медийният шум около избора и интронизацията на новия патриарх. Полицейските кордони около катедралата, специалният режим на допуск, проследяването от телевизионните камери на всяка стъпка – не ми се искаше интронизацията на новия патриарх да бъде съпътствана от такава помпозна тържественост и да се превръща в светски спектакъл. Да, на този ден трябва да тържествуваме, но духовното тържество е различно от светския церемониал. Духовната радост идва отвътре, идва от сърцето на човека, а не от военни оркестри и почести, гвардейски кордони, армейски паради и маршировки, церемониален шпалир и пр. По такъв необичаен, параден и помпозен, неприсъщ за нашата традиция начин, изпратихме патриарх Неофит. Последваха много основателни критики за липсата на чувство за мярка. И ако същият почерк наблюдаваме и сега, това означава, че тази парадна тържественост и медийна предозираност има някаква цел. Каква е тя? Би следвало да си задаваме настоятелно този въпрос.
Големият тумор на нашето време се оказа онова, което идва след комунизма, както се изразява Адам Михник. А най-лошото, което дойде след него, е бруталната агресия на Русия над Украйна, стремежът ѝ да върне бившите си сателити в сферата на своето политическо влияние, да осъществи евразийския си проект.
Знаем, че още от Освобождението нашата църква е ориентирана към Русия. Именно това е причината забележителният възрожденски духовник, Старозагорският митрополит Методий Кусев да издаде през 1914 г. брошурата „Погрома на България. Виновникът“, в която пише: „Русофилството в България е достигнало до идиотство… България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство“.
През комунистическия период русофилството беше наложено като част от държавната доктрина, а на Българската православна църква, напълно лишена от самостойност, беше наложено да обслужва тази доктрина. Днес проводниците на русофилията чрез инструментите на хибридната война внушават, че любовта към освободителите е всенародна, вездесъща, неотменима част от нашата любов към Отечеството, че нашият патриотизъм е равнозначен на преклонение пред Русия. Отдавна тече тази подмяна на изконни национални ценности, но колкото и усилия да се полагат в тази посока, включително и от държавни институции като Президентството, процентите на проруските партии, формации, паркове и пр. не нарастват. Църквата им е нужна, защото чрез нея може да се прокарва внушението, че русофилията у нас е всенародна. За целта се правят опити нашата църква да се прекрои по модела на руската. Част от тях са тези военни паради и президентски почести.
Преди патриаршеския избор се правеха груби манипулативни внушения, че „враждебни чужди сили“ се намесват в нашите църковни дела. Внушаваше се такава тревога и опасност, че се предлагаше президентът безпрецедентно да свика Консултативния съвет по национална сигурност. След избора тези, които внушаваха тревогата, замлъкнаха и се успокоиха. Доволни са от развръзката и разчитат да забравим за манипулациите им. Напротив – точно техните манипулации ни помагат да видим по-ясно реалностите.
Реална тревога предизвикваха обвиненията на Видинския митрополит Даниил към Вселенския патриарх Вартоломей, че чрез насилие се опитва да узурпира властта в световното православие, отричането на вековния каноничен статут на Константинополската патриаршеска катедра, оправдаването на руската агресия и пр. На интронизацията такива думи отсъстваха, двамата патриарси се прегърнаха и си размениха братско целуване. Това дава добри надежди.
Имаме надежди братското църковно общение да се потвърди и да се развива в съгласие с думите на св. Иоан Златоуст „Името на Църквата не е име на разделение, а е име на съединение и съгласие“. Очакваме Българска православна църква да бъде не филиал на руската, а обединител на българското общество, защото президентът не успява да бъде такъв. След патриаршеския избор „обединител“ е най-често използваната дума в коментарите и анкетите. Църквата не се плаши от разногласия, дори напротив, Божието слово казва, че „трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“ (І Кор. 11:19). Очакваме да изказва позиция по актуални проблеми, без да изпада в злободневие. Очакваме да засили своята социална и просветна дейност. Очакваме да бъде продължител на добрите традиции от миналото с поглед, отправен към бъдещето.
