Ще започна с една уговорка: знам, че такива текстове не се пишат – че е дори неприлично да се пишат, тъй като вложената в самото заглавие претенция е твърде голяма, за да е лъжица за нечия индивидуална уста.

Знам и че поради същата причина всяка рецепта, съставена в отговор на така поставения въпрос, е свързана с безброй уговорки и съображения, поради които в днешния ден просто става негодна за употреба. Знам и че този, който се заеме с подобна тема, поради същата причина ще прозвучи наивно и повърхностно – и се налага или да приеме този риск, или да се откаже от подобни начинания.

В същото време обаче, ако игнорираме проблемите, свързани с насилието, няма как да преодолеем чувството, че със своето мълчание и избягване на тази тема всъщност го подкрепяме. Насилническите тенденции в световната политика, наличието на диктаторски режими, които изповядват вярата, че правото принадлежи на по-силния, са основната заплаха за днешния световен ред – и развихрилите се напоследък военни конфликти го доказват. Ако загърбим техните предизвикателства, ще доживеем времето, в което войната ще бъде разглеждана като легитимен метод за прочистване на пренаселената планета – и съжалявам, че трябва да го кажа, но – уви – съм сигурен, че ще се стигне дотам. Търпимостта към насилието води до насилнически практики в глобален план – и който акцентира върху такава търпимост, дори с аргумента, че тя предотвратява по-големи насилия, просто си заравя главата в пясъка и служи като полезен идиот за всеки насилник – независимо дали той се е развихрил в неговата страна, или някъде далеч от нея.

Всъщност има един-единствен въпрос, който е наистина важен в днешния свят, и той е: как да бъде обуздано насилието, как да бъде парирана неговата привлекателна мощ и неговият заразителен пример? Как да бъде разгадан и изобличен фалшът на неговите оправдателни аргументи – и особено ревизионистичният прочит на историята, с който се аргументират днешните агресори?

Отговорът не е лесен – най-малкото защото цялата човешка история се крепи именно върху насилие – и всички паметни събития, които ние по един или друг начин отбелязваме, са свързани с негови практики. Насилието произвежда памет, докато еволюцията – поради своя по-трудно забележим и постепенен характер – по-скоро не. Нещо по-лошо: насилието като инструмент за изграждане на величието на една нация и заемането на по-изгодни позиции в конкурентната битка за надмощие в международен план и до ден днешен се ползва с разбиране и уважение сред уж легитимни политически лидери и анализатори – реакциите спрямо днешната агресия на Русия в Украйна го доказват.

Какви отговори на интересуващия ни въпрос бихме могли да изведем, ако се концентрираме върху днешния прецедент с руската агресия – който, струва ми се, има репрезентативен характер спрямо употребата на насилието в днешния свят? Ще се огранича само до няколко и ще ги маркирам, без да ги анализирам по-задълбочено, тъй като това изисква много по-голям обем от една статия. Предварително подчертавам, че тези отговори са очевидни, но кой знае защо не съумяваме да изведем от тях принципи, които да ни помогнат да избягваме свързаните с тях грешки и сбъркани стратегии. И така:

1. Насилието винаги е световен проблем, независимо от това кой, как и къде го упражнява. Ако игнорираме този принцип, ако гледаме на насилието като на страничен и незасягащ ни феномен, то неизбежно ще ни застигне – рано или късно, под една или друга форма. Не можем да претендираме, че то се разгръща далеч от нас и не ни засяга, тъй като не ние сме жертва на агресия. Длъжни сме да мислим тази жертва като част от човечеството, изграждащо своето единство върху по-висши и по-универсални принципи от националните интереси – в противен случай това, което днес се случва с нападнатата страна, утре ще се случи с нашата.

Франсиско Гоя, „Има ли предел злото“, 1814 г., из цикъла „Ужасите на войната” (1810-1820)

2. Насилието трябва да бъде санкционирано незабавно, щом се прояви – и санкцията трябва да бъде мощна и всеобща. Всяко забавяне е знак за агресора, че тези, които биха могли да се обявят в защита на неговата жертва, са слаби, разпокъсани и боязливи в своите реакции. Трябва да имаме предвид, че когато имаме агресия, към нейния лагер принадлежат и тези, които отказват реакция, включително лицемерите, които съветват да не се помага на нападнатата страна, защото това щяло да доведе до ескалация на конфликта и да застраши световния мир. Напротив, трябва да се помага – и то без колебания и с всички възможни средства, включително военни. Единствено перспективата за такава солидарна в световен мащаб помощ би могла да възпре бъдещите агресори.

3. Извършването на агресия трябва да бъде международно приет знак, че агресорът се изключва от световната общност, като всички дипломатически, търговски и правни контакти с него биват безапелационно прекъснати. Същото би трябвало да важи и за страните, които подпомагат агресора или подкрепят агресията. Никакви съображения от национален или частен план не би трябвало да важат; никакви интереси – също. Обуздаването на насилието в международните отношения би трябвало да се разглежда като гаранция за световния мир, пред която всякакви странични съображения губят значение.

4. Не трябва да се допускат ограничения на помощта за нападната страна поради страх от ескалация на конфликта и евентуалните последствия от тази ескалация. Нищо не окуражава агресора така, както резервите относно помощта за нападнатата страна и страха да му бъде потърсена отговорност за насилническите практики – и това особено ясно личи в настоящата агресия на Русия спрямо Украйна. Би трябвало най-сетне да стане ясно, че ако трябва да се примиряваме с насилието в името на това да бъде избегнат мащабен световен сблъсък, това би ни отвело към световен ред, в който свободата и хуманността не са висши ценности, който е позорен за тези, които го приемат – и в който не си струва да се живее.

5. Режимите, които допускат насилие в своите геополитически стратегии, би трябвало да бъдат подложени на икономическа блокада и световна изолация, които не се прекратяват с разрешението на даден конфликт – каквото и да е това разрешение, а продължават, докато обитателите на съответните страни не намерят сили и кураж да свалят насилническия режим и да накажат неговите лидери. Никакви половинчати мерки не биха имали ефект – видяхме впрочем, че с Путин не може нито да се преговаря, нито да се търгува – и тъй като става дума за лидер на страна, която практикува държавен тероризъм, отношението към него не би трябвало да бъде по-различно, отколкото беше към Осама бин Ладен.

От настоящата ситуация в света биха могли да се направят и ред други отговори за това как да бъдат обуздани насилието и агресията в международните отношения – но дори и фиксираните тук са достатъчни, за да се изведат принципи, които наистина биха ни помогнали. За съжаление, те изискват известна доза решителност и солидарност, които, уви, липсват в днешния световен контекст. Бих добавил обаче, че това е колкото глобален, толкова и индивидуален въпрос. Ако искаш да помогнеш, формирай тази решителност в себе си, прояви я в ежедневните си отношения, лансирай я в споровете, които водиш, и в изборите, които правиш – и може би с такива индивидуални усилия светът ще стане малко по-достоен и по-истинен от този, в който живеем сега.

Едвин Сугарев е поет, публицист, литературен критик и историк, общественик, дипломат. Старши научен сътрудник в Института за литература, БАН, и доцент в НБУ. Народен представител в 7-ото ВНС, 36-ото и 37-ото НС. Посланик на България в Монголия и Индия, генерален консул в Ниш, Сърбия. Бил е редактор на самиздатския алманах „Мост“ (1989), един от основателите и главен редактор на седмичника „Литературен вестник“ в периода 1991–1997 и 2002–2010. През 2023 г. започва подкаст за войната в Украйна: „24 февруари“.

Едвин Сугарев