В света има само пет държави, в които не се провеждат избори – това са Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Афганистан, Еритрея и полудържавата Западна Сахара. Във всички други страни по различни електорални системи се провеждат избори. В България също държавните институции се избират чрез избори. По време на комунистическия тоталитаризъм се избираше измежду един кандидат, който печелеше изборите с 99,99%. Днес избирателните листи стават все по-големи, а избирателите все по-малко. Последните избори поставиха антирекорд. Избирателите се били изморили. Това е най-несъстоятелното, но най-често повтаряно обяснение. Да ти втръсне и да си изморен са две много различни състояния.
Въпреки слабото участие или благодарение на него имаше изненада. Името на изненадата е величествено – „Величие“. Тик-ток партията използва шаманска фразеология, облечена в християнска опаковка и това беше припознато като заявка за връщане на миналото величие на Родината. Сектата на воините на светлината най-добре се илюстрира от историческия парк без автентични исторически артефакти, в който е зачената. Което прави и парка, и партията индикатор, че величието на Родината служи за успешен бизнес. Дори участието на маестро Камджалов в спектакъла не променя картината.
Най-вероятното обяснение и оправдание за появата на тази партия е, че ще бъде ядрото на бъдещата президентска партия. Президентът даде много заявки и направи няколко опита за създаване на свой политически проект, но те все се оказваха неуспешни. Най-неуспешен беше последният с „Продължаваме промяната“, квалифицирани по-късно от самия него като шарлатани. Но неуспешните опити не са намалили амбициите му и този път вероятно е решил да играе по-предпазливо и отдалеч, доколкото засега няма преки индикации, че Величието е президентско.
Какво наблюдаваме, като слезем от висотата на Величието на нормалното човешко ниво? Къде благодарение на Промяната, къде въпреки нея, промяна се случи – къде в положителна посока, къде в обратна. Тъй като политиците се отказаха от обичайните следизборни брифинги, тяхното мълчание беше компенсирано от обстойни коментари на социолози и детайлни анализи на политолози – някои от тях всестранни, други просто странни. Затова в моята закъсняла реплика ще изразя единствено личните си впечатления и недоумения.
Ще започна с най-голямото недоумение и най-голямото угнетение. Спомняме си от последните дни на работата на последното Народно събрание какви увещания от страна на ПП-ДБ бяха да се осъществи ротацията на правителството, да се състави новият кабинет и работата на Парламента да продължи. С други думи – сглобката да не се разглобява.
Само няколко дни по-късно, след като сглобката се разглоби, същите хора започнаха да я критикуват, да я квалифицират като порочна, вредна и опасна. Под този наратив премина цялата им предизборна кампания. В крайна сметка изгубиха над 300 хиляди избиратели. Дали това стана заради участието в сглобката, или заради последвалата критика срещу нея – въпросът остава без отговор. Става ясно, че отговорът остава неясен. А е важен.
Според мен отговорът е ясен, но никой не го изрече ясно. Ако не беше направена сглобката и съставено правителство, Парламентът щеше да бъде разпуснат, президентът щеше да сформира поредното служебно правителство и щяха да се проведат поредни предсрочни избори. На тях ПП-ДБ вероятно нямаше да изгубят 300 хиляди избиратели, тоест резултатите щяха да се повторят. Следователно щеше да се повтори и ситуацията. Но тя колко пъти може да се повтаря? С други думи, съставянето на сглобката спести няколко безплодни обиколки и влизането в омагьосан кръг. Сглобката беше като животоспасяваща операция в терминален стадий. Ако това беше добре обяснено и добре осъществено, тя щеше да свърши добра работа. Вместо това тя беше подложена на нападки и подигравки. Те бяха разпределени поравно – колкото от опозицията, толкова и от участниците в нея. Първото е обяснимо, а второто се нуждае от обяснение. Засега никой не го дава.
А отговорът дойде сам на следващия ден след изборите. Стефан Тафров беше на второ място в листата за Евроизборите, но беше изместен от Ицо Хазарта с преференции. По-горе написах, че след като изложа своето недоумение, ще споделя и моето угнетение. Ето това е то, с уговорката, че угнетение е най-меката дума. Какви са тези избиратели, каква е тази електорална маса, какви са нейните ценности, какви са приоритетите ѝ и пр., че да изместят от Европарламента един опитен дипломат, подготвен професионалист, доказан политик, добросъвестен човек и да дадат преференции на Ицо Хазарта?! Кой формира тези избиратели? Кой изгради тяхната политическа култура? Каква промяна може да се прави с такава електорална маса? С такива поддръжници, не ти трябват противници.
Отношението към Тафров и към Хазарта отговарят на въпроса защо участието в сглобката не беше обяснено еднозначно и ясно. На такива хора не може да се обясни нито че Тафров ще е по-полезен за България в Европарламента, нито ползата от сглобката.
Тази маса беше насъскана срещу ГЕРБ и после същите, които я насъскаха, направиха сглобка с ГЕРБ. Ако не бяха направили тази сглобка, трябваше да понесат отговорността за поредно правителство на Радев. Дилемата между едното и другото наистина е трудна. В нормална ситуация сглобка не е нужна, но в критична е необходима. При трезва преценка сглобката беше по-правилното решение, но когато си насъскан, трезва преценка е непосилна. Ако лидерите на ПП-ДБ бяха обяснили без недомлъвки нуждата от сглобка, щяха да бъдат подкрепени от разумните си поддръжници и изоставени от екстремните. Сега ги напуснаха половината, но коя половина – екстремните или трезвомислещите? Остракирането на Тафров подсказва, че са по-скоро немислещите.
Отношението към Тафров не ми дава основание да се надявам, че и достойната постъпка на Христо Иванов ще бъде правилно разбрана и трезво оценена. Има недопустими компромиси, но има и задължителни. Грешките, от които не си си извадил поуки, стават практика, а тези, от които си се поучил, се превръщат в уроци. А най-тежките уроци са най-полезни. Тогава пък, когато не извличаш поуки, все другите са ти виновни.
Поуки не си извадиха и ГЕРБ и също изгубиха една пета от гласоподавателите си. Това е като шампион да победи в междуселско състезание. Те тичат бавно, защото на тяхната шия тежи друга сглобка – с ДПС.
И след като политиците не могат да си вадят поуки, много избиратели си извадиха велемудрата поука, че няма смисъл да гласуват, тоест и с Парламент, и без Парламент – все тая. Други търсят идеалния политик и когато не го открият, откриват величайшата мъдрост, че всички са маскари. Трети разбират многопартийната система не като писта за състезание, а като плацдарм за сражение. Така политическото взаимоизтребление се превръща във всенародно забавление. Някога, когато е имало избирателен ценз, народите са водили борба за избирателни права. Сега видяхме, че много хора наложиха сами на себе си избирателен ценз. И още много парадокси наблюдавахме.
Животът постоянно се променя. Промяната е едно от основните му свойства. Промяната е сред основните признаци, че един човек е разумен. Но най-важните промени в живота не се осъществяват с политически средства. Едва когато те се случат, тогава могат да се осъществят и политическите. Величието е нещо много повече от име на партия.
