Народът има инстинкт за самозащита срещу внушения „отгоре“. Следи тренда, но му вярва откъслечно и с уговорки. Той знае, че телевизорът лъже за същественото. На народа винаги му се струва едновременно по-просто и по-сложно, но каквото и да му се струва, със сигурност не си представя, че добродетелта е качество на тези, които упражняват власт. Така д-р Михайлов отговаря на въпроса дали българите направиха разумен избор в контекста на геополитическите процеси. Питаме го и какво е обяснението за пробива на „Величие“ и „Меч“ и залязва ли либералният модел в Европа.

- Д-р Михайлов, какво показаха изборите от 9 юни? Накъде поискаха да върви България хората, които все пак отидоха да гласуват?

- Струва ми се, че народът не пита накъде да върви, а с кого и как. Във въздуха виси въпрос за българската политическа класа, за нейната професионална не/пригодност. Оформя се впечатление, че елитът е опасен за политическата система, а политическата система е безполезна за хората. Тези избори са лоша оценка за българската парламентарна демокрация в нейното актуално състояние. Системата става безинтересна. Хората отказват да гласуват, защото вотът им поощрява ловки негодници и нелепи реформатори, разтреперани за съдбата на евроатлантическата кауза. Политиката на тези реформатори, които традиционно се рекламират като политически авангард, се заплете в троскота на интригантски фокуси и невероятни конституционни недомислия. Политическата глупост става анекдотична. Фактът, че това не е български патент, а се разиграва на високи международни форуми, не утешава, а плаши. Трудно проумяват, че играта на покер не е политика и че блъфирането не е ум. Първата политическа сила у нас има 8% доверие от имащите право на глас. Партиите с история пропадат в електорално безразличие, стават банални. Никаква „свежест“, никакъв съспенс. Няма драма, има отегчение. Нещо подобно на електорално безсилие, да се произведе управление чрез избор на хора, които са способни да употребят вота разумно. Да конструират власт.

- Разумен избор ли направиха сънародниците ни в контекста на геополитическите процеси?

- Народът не мисли в клишетата на пропагандата, той има чувство за реалност и своя лексика на изразяване. Народът има инстинкт за самозащита срещу внушения „отгоре“. Следи тренда, но му вярва откъслечно и с уговорки. Той знае, че телевизорът лъже за същественото. На народа винаги му се струва едновременно по-просто и по-сложно, но каквото и да му се струва, със сигурност не си представя, че добродетелта е качество на тези, които упражняват власт. По геополитическите въпроси, най-популярна остава позицията на президента. Мисля, че болшинството българи споделят неговата оценка за войната в Украйна, намират я за реалистична и национално отговорна. Очакваха от него евроатлантически ентусиазъм и морална превъзбуда, но забравят, че той не ръководи митинг, а държава. Длъжен е да употреби разум, а не да екзалтира чувства, с предполагаемо високо морално съдържание. Националният интерес диктува реалистична позиция по принцип и конкретен отказ от директно въвличане в конфликт, който изисква мирно решение, а не фантазиране на невъзможна военна победа. Трябва да се сложи край на чудовищното и безсмислено прахосване на човешки живот. Това повелява човешкият дълг.

- Реален ли е рискът от ядрена война, върху който партии от патриотичния спектър направиха кампанията си?

- Ядрената война е невъзможна, но при „определени условия“ е неизбежна, в това се състои нейният зловещ парадокс. Ядреният удар е игра на взаимен шантаж, която рискува да приключи „сериозно“ и внезапно. Това е темата на деня. Украинската война е във висша степен рискова, доколкото никоя от страните не би понесла поражение и във висша степен трагична, доколкото Америка се кани да воюва, по собственото u признание, „до последния украинец“. Идеята е да изтощи Русия с помощта на този „украинец“, да разядоса руския народ и да настъпи чудото на нейната дезинтеграция, по югославския модел. Поражение за Америка би означавало фалит на хегемонията и край на мита за „американската изключителност”. Две опасни допускания, които тласкат към ескалация и прекосяване на „червените линии“. Ядреният риск се увеличава допълнително чрез поощряване на лекомислената реч, която нормализира ядрената опция, разказвана като „окончателно решение“ на руския въпрос и кулминация на отмъстителните чувства. Не трябва да се безумства, обаче трябва да се настоява за мир.

- Рефлектираха ли по някакъв начин процесите в Европа върху съзнанието на българския електорат?

- ЕС не е Европа, а късно модерна историческа „случайност“, учредена, впрочем с най-добри намерения от бащите основатели, които бяха християни, а тези са лекомислени либерали и неосъзнати нихилисти. Тези не вярват в нищо или по-точно вярват в нищото на своето благоденствие и власт, като във „всичко“. Либералният прогресизъм води война срещу европейското културно наследство, срещу европейската памет. Те не са прекраснодушни, а болезнено амбициозни. Воюват срещу християнска Европа в съюз с антихристиянски настроеното имигрантско присъствие. Широките обятия за това присъствие бяха разтворени за да канят работници и за да приветстват съюзници. Първото е груб интерес, а второто интимна мисъл с далеч отиващи последствия. Войната, имиграцията, посегателствата срещу европейската идентичност и понижаването на жизнения стандарт делегитимират тази лекомислена светска религия, колкото „толерантна“, толкова и разрушителна за фундамента на европейската цивилизация.

Българите постепенно проглеждат за тези процеси, либералният шантаж, че техните „съмнения“ са плод на провинциална балканска неграмотност, губи сила. Консервативни гласове се чуват и в либералния мейнстрим, но избирателно и под условие. Има табуирани истини, непростими „грехове“. Открива се кариерна перспектива и за амбициозни консерватори с конформистки талант. Българите живеят с усета за „междуцарствие“, те долавят, че западният триумфализъм приключва, че са в ход фундаментални изменения в сферата на международния ред. Американският арбитраж е делегитимиран, той е силов, а не морално и цивилизационно „очевиден“. На този глобален фон българската политика се провинциализира, става радикално зависима, „безсубектна“. На родната политическа сцена се подвизават наемници.

- Какво е обяснението за пробива на формации като „Величие“ и партия „Меч“?

- „Меч“ е полемика, обещание за корупционни разкрития. Но това е стандарт, а не новина. „Величие“ се извисява над системата, която е дефинирана като „нищожество“. Това е по-сериозно. „Системата е нищожество” представлява радикално изричане. Идат хайдути от декоративното село. „Войни на светлината“ от дълбоката българска древност. Стилистически, това се асоциира с македонската „антиквация“ в българско издание. „Чистото и простото“ настъпва с преобразяваща сила, по призива на архаични гласове. Всичко това е народно политическо творчество, защото никне от популярната фантазия по природна благодат, независимо от подозренията, че е финансирано от Путин или от Посолството. По този въпрос мненията са диаметрално противоположни. Физиогномиката на това явление, а и на всички подобни явления е неумна, даже недоумяваща, сякаш не вярват на това, което им се случва. Изглеждат комично, но логиката на възникване е съвсем сериозна. Съществуват две възможности за тълкуване: първо, толкова може народът в сферата на политическите алтернативи и второ, изпреварващо пародиране на всяка „сериозна“ алтернатива за целите на нейното обезсилване като „вече видяна“. Първото е либерална оценка, а второто конспиративна. Съществува и трета опция на „щастливо“ съвпадение между първото и второто, какъвто е опитът ни до тук със всички антисистемни „проекти“. Но е истина, че сламените хора от системните партии са омръзнали на маса хора, които предпочитат „примитивната“ истина пред кухото системно лицемерие. Това, от което системата се бои, е адекватен отговор на човешката нормалност, мощна политическа акция на здравия разум. С неизбежна доза кич, разбира се, но и с максимална отговорност. Търсят се лидери, следователно меродавни хора...

- Може ли да се говори за начало на края на либералния модел в Европа?

- Това би било силно преувеличено. Либералната културна хегемония е власт с глобално разпространение, която функционира като „интимна“ поведенческа“ норма, като граматика на модерния жизнен стил. Става дума за духовно „обсебване“, за специфично „затъмнение на чувството за Бога и човека“, кактое казал Войтила. Това означава, че либералното умонастроение е преодолимо само „отвътре“, като свободна ценностна преориентация. Марксизмът фалира на Изток, но преуспя на Запад. Беше приветстван да се завърне, там където е възникнал, като гарант на „щастливия атеизъм“ на постмодерния човек, на ненаситната консюмеристка менталност и на „свободата без брегове“. Тази свобода, която прави от човека посмешище.

- Състоя ли се според Вас прогнозираната победа на крайнодесни партии в Европа?

- Либералните мислители имат голям проблем с демокрацията, тъй като демократичният суверенитет им се струва опасен. За този политически тип либералната демокрация е рисково словосъчетание и налага постоянни ситуативни уточнения. Това, което либералите не харесват в демокрацията, е назовавано популизъм, описван като демагогска импровизация върху масовата глупост, с висок риск от фашистки регрес. Само либералите не са фашисти, останалите са. Либералите  мислят себе си като „синове на светлината“, както се изразяват момчетата от българското „Величие“, но не от почвата, разбира се, а от брюкселските коридори. Вероизповедният либерал мисли себе си като антропологическа норма, като окончателно издание на човешкия вид. Негов завършен антипод е човекът от „крайната десница“, стаеният фашист, сексуално фрустрираният индивид от кафявата почва. Тази крайна десница е психоанализиран проблем, прочетена книга и преживяна история. Представянето на десните партии беше в рамките на прогнозираното. Може би само Макрон е изненадан, тази комична емблемата на френското „величие“. Последният бутафорен „бурбон“ на постмодерна Франция. Мисля, че г-жа фон дер Лайен се радва на своята победа, вторият мандат ще е за нея. Близки са с Борисов, а това дава някаква надежда. Каква надежда не знам. Човек се хваща за сламка...

- Има ли нужда от смяна на политическите елити в Европа? 

- Хубаво е да си отидат, утешително е. Но е добре и да знаем, че елитите си отиват, за да се върнат. В друг вид и „под име ново“. Те винаги се връщат. А ние всички имаме нужда от развенчаване на илюзиите и от ново „разомагьосване“. Имаме нужда от възстановяване на дълбоката памет. Имаме нужда от чудо.

Нашият гост

Д-р Николай Михайлов е роден през 1946 година. Лекар-психиатър с дългогодишна практика, магистър е по теология и автор на много публицистични текстове и анализи. Един от основателите на ДСБ, бил е депутат в 40-о народно събрание, но по-късно заема критична позиция срещу лидера Костов и се отдръпва от политиката.

Бил е преподавател по психология в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” и в Нов български университет.

Източник: "Труд"