През този месец имаме на два пъти избори – утре и на 30-и. Утре избираме пореден парламент, а в края на месеца – патриарх. Първият избор е банален, скучен и омерзителен. Вторият може да се окаже съдбоносен.
Има ли връзка между двата? Разбира се, че има! Материалното и духовното са двете страни на една същност. Както у човека те са неделими, така неделими са и у народите, нациите и държавите. Само секуларизмът продължава упорито да твърди, че не само могат да бъдат разделени, но и че е добре да бъдат разделени. А то не е, то е много вредно.
Защо от едно определено ниво на обобщение всички партии изглеждат еднакви? Защото в крайна сметка ги интересува само властта и публичният финансов ресурс? Защото по един и същи начин по своята природа всички са лицемери и популисти и в крайна сметка лъжци? Това също, но съвременните политически партии са единодушни, а оттам и еднакви в едно – това, за което си струва да се бориш, това, което си заслужава да преследваш като стратегическа цел е тук, на този свят и в този живот. Отвъд тях не съществува нищо или дори да допуснем с развинтената си фантазия, че съществува, то по никакъв начин не засяга дневния ни ред. Затова политическите партии обещават все материални блага – заетост, икономически растеж, социална подкрепа, технологии, законност в управлението, справедливост и солидарност. А когато говорят за духовните неща, например за политики в сектора на култура, звънтят кухо и изкуствено, защото не разбират за какво всъщност става въпрос.
Винаги е било така. Светската власт се фокусира върху светските дела. Затова винаги, абсолютно винаги допреди някакви си два века, когато започва онова, което наричаме съвременен или модерен свят, успоредно със светската власт е действала и духовната. Нарича се „симфония на властите“, а разпределението на приоритетите метафорично е описано с израза „кесаревото кесарю, Божието Богу“. Сега човечеството на практика е отсякло Божието от политическата конструкция и се чуди защо, като плувец с отсечена една ръка, се върти в кръг.
И все пък, въпреки всичко, въпреки неимоверните усилия, които се полагат, хората, а също народите и обществата, са двуделни. Те имат материална и духовна част и тези части, както и двете природи на Богочовека съгласно Христологичния догмат, са „неслитни, неизменни, неразделни и неразлъчни“. Следователно политическият израз на двуделното общество също трябва да е двуделен и да се състои от светска и духовна власт, от държава и от църква. Можеш да се правиш, че не виждаш едното или другото, но това не значи, че те не съществуват. Ето защо е еднакво важно както това, което се случва в държавата, така и онова, което се случва в Църквата.
А какво се случва напоследък в Църквата? Случват се грозни и тревожни неща, но пък кога ли не са се и случвали, откакто е излязла от катакомбите. Властта развращава и лесно се корумпира. Църквата трябва да участва в политиката, но участва ли, това поврежда някои хора в нея (самата Църква като абстракция е неповредима, защото е богочовешка). И тук такъв льольо като мен, такъв най-редови мирянин, се изправя пред дилема – да заеме ли позиция или смирено да остави нещата, които не разбира, да се развият от само себе си. Могат да се намерят основания и в двете посоки.
Не съдете, за да не бъдете съдени (Мат. 7:1)
Колкото повече се караме вътре в Църквата, толкова повече увеличаваме опасността да я разделим, да я раздробим на парчета. Защото в един момент, особено когато вложиш повече страст, вътрешните противоречия надхвърлят цялото и го разрушават. Точно както при семейството.
Наскоро църквата беше разтресена от скандал и всъщност малцина си дадоха сметка колко тежък и опасен е той. Става дума за съслужението в Цариград, което извършиха трима български митрополити със свещеници от, хайде да го кажем по-меко, спорнатаПравославна църква на Украйна, която в момента, покрай трагичните събития там, се лансира успоредно с традиционната Украинска православна църква. Лансира се от опонентите на московския режим с чисто политически цели и това прави картинката още по-тъжна. Доколкото поместните църкви имат влияние върху народите, дотолкова не остават неподминати от светските политически машинации.
Страшното на това съслужение в Цариград е, че има такова правило (позволете да не цитирам всички норми дословно, за да не стане отегчително), според което, ако някой служи (моли се) заедно с отпаднал от Църквата, отпада и той. Така че, ако приложим стриктно канона, доколкото много владици вече служиха с алтернативните украински свещеници, то Църквата вече се е саморазпаднала, защото който съслужи с новоотпадналите след съслужение с отпадналите, отпада и той и така се започва една кошмарна верижна реакция. Това ли искаме? На пръв поглед би трябвало да не искаме това. И никое добро и честно сърце не го иска.
Сега, за да смекчат каноничното престъпление, икуменическите сайтове и организираните светски и духовни пропагандатори се опитват да прокарат една много крехка опорка – каноните не са важни, важна е любовта. Ами като не са важни, давайте да ги махаме! Давайте да махаме и законите, защото каноните не са нищо друго, освен църковни закони! Давайте да ставаме анархисти като богомилите! С които и бездруго предостатъчно се гордеем наред с Ванга и Дънов…
В целия християнски свят има ужасно отстъпление от християнството. Отстъпление от вярата и още по-голямо отстъпление от Църквата. Затова, както политиката се обръща към Църквата, така и Църквата, особено на Запад, но по свой живописен начин и в Русия, се обръща към политиката, за да угоди на светските вкусове и да привлича последователи, забравяйки, че не Църквата трябва да отиде при хора, а хората да дойдат в Църквата, ако искат да се спасят. Сещам се за оня случай, когато попитали някакъв светогорски монах дали всички ще се спасят, а той отговорил: „Не, не всички. Само онези, които искат“.
За Ватикана, особено след Втория Ватикански събор (папа Йоан XXIII и папа Павел VI) и политиката на Йоан Павел II, сякаш небесата и спасението на душите не са толкова важни, колкото бедността, правата на човека и климатичните промени. В Русия пък насъскват народа, внушавайки му месиански химери, насъскват го и оправдават необходимостта от евентуална агресия и бруталност по същия начин, както през 11 век папа Урбан II подхвана с възгласа Deus vult (Бог го иска) Първия кръстоносен поход уж в подкрепа на Алексий Комнин срещу селджушките турци. Такава е днес картината и на Изток, и на Запад, и конкретни случки като онази с нашите митрополити в Цариград, трябва да се разглеждат в тази светлина.
Накратко: важно е да се запази целостта на Църквата. Обаче с цената на какво? На самата Църква? За да я опазим, да я превърнем в нещо, което Христос не е казвал да бъде? Максим Изповедник е бил готов Църквата да се състои от един единствен човек – от него, – обаче от човек, който не е мръднал от Писанието.
Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен,
ще те изблювам из устата Си (Откр. 3:16)
Понякога, колкото и да е неприятно, колкото и да не иска да се нагърби с тази отговорност, човек трябва да вземе страна, да заеме позиция. Днес има две ярко очертани страни – Изток и Запад. И това започва още от Толедските събори през 6 век, когато за първи път се споменава filioque-то. Далеч съм от мисълта да ви агитирам за едната от тях, най-малкото защото и сам не мога да отговоря на въпроса, поставен точно по този начин. И понеже не мога, понеже съм слаб съсъд и ми е трудно, придържам се към следния формален принцип: „бъди верен до смърт“ (Откр. 2:10) на Истината, а Истината е в Писанието, Преданието, светооческото наследство и постановленията на седемте вселенски събора. Всичко извън това е леко подозрително, а всичко, което съдържа порив за модернизация на Църквата е тежко подозрително.
Кой (какъв) да е следващият патриарх?
За мен този избор е много по-важен от парламентарния. Но няма да кажа предпочитанията си, защото всъщност нямам такива. Знам, че дори да ни се случи беда, Бог ни я праща, за да предотврати още по-голяма беда. Съгласен съм с всеки, стига да ни държи в православието, непроменено, неизкривено и немодернизирано; стига да не прави компромиси с догмите и каноните, с Църквата такава, каквато сме я получили от Бог и апостолите. Ако спази това – добре. Ако ли не – вече сме длъжни разговорът да стане друг, да не бъдем хладки. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
