И тяхното място в българо-македонските отношения (1991–2023)

Темата за депортирането на евреите от територията на днешна Република Северна Македония[1] невинаги е била съществена и важна за отношенията между Скопие и София. В продължение на дълги десетилетия те са разглеждани само като едни от многото евреи, живели на територията на бивша Югославия. Както отбелязва в новата си книга френската изследователка Надеж Рагару, в комунистическа Югославия евреите са третирани предимно като жертви на „фашисткия терор“. Наред с това те са разглеждани и като участници в съпротивата. Ето защо определено се забелязва осезаемо присъствие на партизани сред оцелелите евреи[2]. От друга страна, трудно скритата несолидарност на местното население с депортираните в югославската историография се оправдава с бързината на арестите по време на т.нар. „вдигане“ от българските власти през март 1943 г.[3]

Депортацията не е спомената от югославската делегация (в която Димитър Влахов е представител на Народна република Македония) по време на Мирната конференция в Париж през 1946 г.^[4] Дори след края на 60-те години на миналия век, с особеното изостряне на конфликта между двете балкански държави, депортацията не става централна тема в техните отношения. Подобна е ситуацията и в България, където нарастващият националистически дискурс не се отрази съществено върху темата, а самият комунистически режим продължаваше да крие българското съучастие в депортацията през март 1943 г. от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. На практика началото бе поставено едва в края на 90-те години на ХХ век, когато по-скоро еврейските общности по света, както и евреите с произход от Македония, бяха вече основната причина да се отвори темата.[5]

Веднага трябва да се отбележи, че самото депортиране на евреите от Македония през март 1943 г. е преплетено и силно зависи от представите и паметта в двете съседни държави – Република България и Република Северна Македония – за периода 1941–1944 г., за самия Холокост и за последвалото време на комунистическо управление. В днешна Република Северна Македония това е силно повлияно от разбирането за антифашистките основи на македонската държавност, която започва своя живот през 1944 г. в Титова Югославия. В този смисъл е учудващо как, въпреки декларирания си антикомунизъм, опозицията от ВМРО-ДПМНЕ почти повтаря и досега за периода 1941–44 г. комунистическия антифашистки наратив за Македония на СДСМ (партията на бившите комунисти)[6]. От друга страна, в България, като реакция на бившия комунистически режим, от началото на 90-те години на ХХ век започва лъскане на образа на царска България и авторитарния безпартиен режим, в резултат на което темата за „спасението на българските евреи“ става централна, а Тодор Живков и Българската комунистическата партия са заменени като спасители от цар Борис III, консервативния политик от парламентарното мнозинство Димитър Пешев и Българската православна църква.[7] Влизането след 2001 г. на монарха в изгнание Симеон Сакскобургготски в българската политика, както и създаването през 2005 г. на тройната коалиция между БСП (партията на бившите комунисти), НДСВ на Симеон и ДПС, направиха и българските комунисти през второто десетилетие на новия век част от този сладък консенсус.[8]

Веднага можем да кажем, че Втората световна война както за България, така и за Македония е време на поредица от опортюнизми.[9] В крайна сметка обаче победата е на страната на антихитлеровата коалиция, от която могат да се възползват македонските партизани, а в публичното пространство на страната през последните три десетилетия това е невъзможно да бъде избегнато в популярния дискурс, насочен срещу „българската фашистка окупация“. Но дори през 70-те и 80-те години на ХХ век, въпреки влошаването на отношенията между София и Скопие, антиеврейските преследвания продължиха да бъдат извън спора между двете страни. Такава тема продължаваше да отсъства през първата половина на 90-те, както и в началото на втората им половина. Като цяло в Скопие се възхваляваше участието на евреите в борбата на македонския народ, а антиеврейските гонения се приписваха конкретно на „българския окупатор и неговите фашистки покровители“. Според споменатата вече Н. Рагару в новосъздадената държава след 1991 г. за някаква специфика на еврейските престъпления все още се мълчеше от специалистите по престъпленията срещу еврейството.[10]

Сякаш своеобразно начало на навлизането на проблема с депортацията на евреите в дипломатическата свада по оста София-Скопие се появи едва през 1998 г. Тогава във Вашингтон се проведе „Конференция за активите от времето на Холокоста“, която беше координирана с Държавния департамент на САЩ от Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон (USHMM). Участваха 44 правителства и 13 неправителствени организации, като тук за първи път бе представена и македонска делегация с участието на евреи. На това международно събитие членовете на делегацията от Скопие не пропуснаха да изтъкнат българската отговорност за икономическата експроприация на евреите от Македония по време на войната.[11] Още тук през 1998 г. за първи път се спомена за бъдещия проект на Мемориалния център на Холокоста на евреите от Македония.[12]

Следващото първо десетилетие на новия век се отличаваше със силното и осезаемо присъствие на различни еврейски общности по света и наративи за евреите от Македония и старите граници на България през Втората световна война. Докато едни празнуваха „спасението“[13], други акцентираха върху премълчаното в София съучастие на България в депортацията[14]. От своя страна, американски еврейски организации, в опозиция на българската културна дипломация, настояваха София да изясни фактите.

По това време Скопие като че ли все повече се обръщаше към темата за Холокоста и съдбата на „македонските евреи“, които вече не бяха толкова част от евреите от бившето югославско пространство, а се представяха точно като „македонски“. Това нарочно фокусиране върху съдбата на „македонските евреи“ целеше и представяне на каузата на новосъздадената държава пред света с една универсална и лесно преводима тема като Холокоста. Тяхната пък съдба по време на българското управление носеше мощен заряд за влошаване на отношенията със София с оглед на състоянието на българския наратив за Втората световна война по това време. Тези развития до голяма степен бяха резултат и от оспорването на македонската идентичност от съседите, особено Гърция и България. В Република Македония беше създаден Фонд за Холокоста на евреите от Македония, а начело на организацията застана Самуел Садикарио. През септември 2005 г. в бившия еврейски квартал на Скопие беше положен първия камък на бъдещия Мемориален център на Холокоста на евреите от Македония (MHCM).[15] Създаването на Музея на Холокоста продължи шест години след 2005 г. Междувременно идването на власт на ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски през 2006 г. доведе до известна деюгославизация и силна антиквизация на публичната среда. Тя изглежда се прилагаше с цел да се отхвърлят всякакви подозрения за „бугараштина“ на партията, останали от годините на ръководството на Любчо Георгиевски, както и да се „хвърли ръкавицата“ срещу гръцките претенции и непримиримост. По този начин според Н. Рагару се осъществяваше процес на „македонизиране на героизма“, който вървеше заедно с „македонизирането“ на „историческото страдание“.[16] Това продължаваше да носи потенциал за бъдещо напрежение с България, доколкото тогавашната невъзможност да се игнорира влиятелната фигура на Симеон Сакскобургготски, оказваше въздействие върху развитието и пълното доминиране на наратива за „спасяването на българските евреи“ в българското публично пространство.[17]

Не трябва да се пренебрегват и действията на международния фактор в лицето на еврейските организации. Още на 26 януари 2010 г. председателят на българския парламент Цецка Цачева дари на музея Аушвиц-Биркенау документи за „спасяването“ на евреите от Царство България.[18] Страната ни, която вече бе член на Европейския съюз, също започна важно сближаване с Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA), организация, създадена за борба с негационизма и антисемитизма. През 2012 г. България получи статут на наблюдател в тази организация,[19] а от 2017 г. стана и кандидат-член.

През 2012 г. Мемориалният музей на Холокоста в САЩ вече призова публично българските власти да преоценят политиката си към историята, свързана с депортирането на евреите през март 1943 г. и отговорността на България за Холокоста.[20] Действието на международните фактори и фактът, че българо-македонският спор не можеше да бъде напълно изолиран като дебат между София и Скопие, доведе до някои частични победи на евреите от Македония по пътя към бъдеща по-правдива картина за развитията и събитията по време на Втората световна война. През 2009 г., по настояване на „Комитета на имигрантите от Монастир (Битоля)“ и „Асоциацията на македонските евреи от следващото поколение”, в постоянната експозиция на мемориала Яд Вашем в Йерусалим настъпи промяна. Срещу името България поставената до тогава бляскава 0 за броя на еврейските жертви по време на Втората световна война бе заменена с числото 11 343.[21] Междувременно в бившата югославска република вече упорито се прокарваха аналогии между еврейските и македонските страдания. Повод за това беше и отбелязването на 100-годишнината от Балканската война от 1912–1913 г., довела до разпокъсването на „македонския народ“ между четири държави – Гърция, Сърбия, България и Албания.[22]

В първите години на второто десетилетие на новия век изглежда, че еврейските усилия срещаха, очевидно със собствена и невинаги случайна мотивация, отговор и от македонските правителствени кръгове. Те все повече започваха да обръщат внимание на българското депортиране на евреите. Тези развития бяха отразени и в академичните среди. Например през 2013 г., на конференция посветена на 70-годишнината от депортирането на евреите от „новите земи“, председателят на МАНУ Владо Камбовски изрично посочи как „македонският народ най-добре разбира съдбата на евреите, защото като подлаган на биологично и национално унищожение, има сходен исторически опит.“[23] Очевидно представянето на едновремешните османски и после югославски евреи като „македонски“ и упоритите паралели между съдбата на „еврейския“ и „македонския народ“ ставаха част и от инструментариума на културната дипломация на Скопие.

Имаше още две значими събития, които бяха свързани с нашата тема и водеха след себе си до съществени и трайни последици. На първо място, това беше втората среща на македонското и еврейското минало, която се случваше чисто физически чрез реализацията на градския архитектурен проект „Скопие-2014“. На 10 март 2011 г., точно срещу сградата на Музея на македонската борба за независимост се появи и отвори врати[24], макар и все още незавършен, Мемориалният център на Холокоста на евреите от Македония. Той беше открит от министър-председателя на страната Н. Груевски, като присъстваха и гости от Израел, САЩ и Германия. Центърът щеше да придобие своя окончателен вид едва през 2015 г., като за момента експозицията му бе само скицирана. В нея беше разказана и историята на българската окупация по време на Втората световна война, както и съдбата на онези 7 144 еврейски живота, които са отнети в „лагерите на смъртта“. Отговорността на българските власти за „вдигането“ на евреите и депортацията им беше ясно и недвусмислено посочена в музейната експозиция. В нея бе изложен и един специален вагон с надпис „БДЖ“, за който тогава и по-късно се твърдеше, че е автентичен и е останал от самите депортации през март 1943 г.[25]

Още докато беше само идея, изграждането на музей, посветен на депортирането и унищожаването на евреите от Македония, в което българското пронацистко правителство по онова време явно е съпричастно, доведе до видимо раздразнение сред политическите и обществените среди в България, както и сред националистически ориентираните българи.[26] Проблем беше още и наложилото се с годините в страната себевъзприемане за „единствената страна, спасила всички свои евреи“. Особено красноречиви бяха първите заглавия, появили се тогава в българските медии – „Край Вардар приравниха българите с Хитлер“[27], „Скопие пълни музея на Холокоста с фалшификати“[28] и т.н. Интересното е, че 12 години по-късно, когато се отбелязваше вече 80-ата годишнина от мартенските събития от 1943 г., заглавията в българските медии изглеждаха просто идентични – „Скопският фургон и лъжата“[29], „БДЖ цъфна на смъртен фургон в музея на Холокоста в Скопие“[30].  Както отбелязва в монографията си Н. Рагару, в откриването на мемориала България видя доказателство, че македонската страна не е търсила знания за фактите, свързани с Холокоста, а антибългарска пропаганда[31]. Поставянето пък на югославски вагон вместо автентичен български, бе използвано от българските медии и полемисти, за да подкопаят напълно достоверността на фактите, представени в музея, както и внушението за българско съучастие в самото депортиране. Наред с това други гласове в страната търсеха търговски мотиви в поведението на евреите от югозападната съседка. Според тях македонските евреи се стремят преди всичко към получаване на обезщетение от България, като са изчислили сумата за това на 18 милиона евро.

Напрежението между София и Скопие нарасна още повече с появата през 2011 г. на новината за снимките на нов македонски филм, озаглавен „Трето полувреме“[32]. Той бе дело на македонския режисьор Дарко Митревски и бе посветен основно на депортирането на евреите от Вардарска Македония и на българската окупация над нея през Втората световна война. Филмът бе щедро финансиран от македонската държава с 1 млн. евро, както и от Македонския филмов фонд с още 50 000 евро. Финансиране идваше и от Фонда за Холокоста на евреите от Македония, еврейската общност в Република Македония, както и от Филмовия фонд на Чехия. По този начин общият бюджет на творбата беше изчислен на 2,15 милиона евро. През октомври 2011 г. премиерът Груевски лично посети снимачната площадка. Филмът беше пуснат след близо година, през септември 2012 г., и според Рагару потвърди убеждението на властите в София, че правителството на Груевски е решило да проведе „антибългарска кампания“ въз основа на историята на Холокоста[33]. Официалната премиера на филма се състоя в кино „Милениум“ в Скопие. В изявление по телевизия „Канал 5“ пред репортерката Лидия Богатинова тогавашният премиер Н. Груевски заяви, че филмът е отличен и заслужава награда Оскар[34].

Творбата се възприе в София като своеобразен връх в целенасочената антибългарска кампания на министър-председателя в Скопие. Наред с това филмът въведе и чувствителната тема за българското съучастие в депортацията, която беше представена като ентусиазирана българска инициатива. През целия филм се правеха внушения за изключителната отговорност на България. Чрез старата еврейка Ребека и нейното завръщане в Скопие филмът също се стремеше да популяризира и утвърди в партизански смисъл проекта „Скопие 2014“. Раздразнение предизвикаха и различните начини, по които лентата представяше близо 20-годишното сръбско управление във Вардарска Македония и няколкогодишното българско. Докато в първата част авторът използваше пародия, втората започваше с мрачни черни облаци и драматичен тон, който не спираше до края. Още повече че българите бяха представени като кръвожадни. Освен това германците на практика отсъстваха от филма, тъй като нацистката власт се свързваше с българите. Тогава български политически наблюдател отбеляза, че за разлика от други конфликтни произведения, като полския филм „Катин“ на режисьора Анджей Вайда, където има поне един положителен образ на руснак, в „Трето полувреме“ на Д. Митревски нямаше нито един добър българин.

Не може да се отрече, че както филмът, така и инициативата около Мемориала на Холокоста в Скопие доведоха до промяна в тона и политическата линия на София към югозападната ѝ съседка. Тя започна още повече да се втвърдява. Заедно с това след влизането си в Европейския съюз (ЕС) през 2007 г. България имаше вече и 18 депутати, които можеха да действат в нейна полза и да разясняват българската позиция на международна европейска сцена. В случая Андрей Ковачев от ГЕРБ, Евгени Кирилов от БСП и Станимир Илчев от ГЕРБ се обърнаха към еврокомисаря по разширяването Щефан Фюле, за да го запознаят с „манипулацията на историята“, извършена от Скопие[35]. Акцията демонстрира още, че тройната коалиция БСП, НДСВ и ДПС е довела до известна промяна в позицията на БСП спрямо миналото и режима от периода 1941–44 г. Според поместения тук текст от Александър Везенков тази промяна се дължи и на придвижването на БСП към национализъм, социален консерватизъм и пропутинизъм, в резултат от който антифашисткото ѝ минало и Холокоста се пречупват през антизападни и „антисоросоидни“ нагласи, които господстват днес в партията[36]. В резултат в края на първите две десетилетия на нашия век в повечето случаи българските представители изразяваха съжаление за случилото се с евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот и заедно с това решително отхвърляха всякаква българска отговорност и съучастие в самото депортиране през март 1943 г.[37] В същото време те не пропуснаха възможността да посочат, че Скопие крие действията на редица фактори в България по онова време, свързани с оцеляването на цялата еврейска общност в довоенните предели на царството. В случая събитията се случваха във време, когато БСП по-малко рекламираше вече антифашисткото си минало. Нещо повече, в посткомунистическа България и сред нейната политическа класа имаше по-скоро по-голям интерес към въпросите за престъпленията на комунизма и бившите тайни служби, отколкото към Холокоста.

Все пак „Трето полувреме“ развълнува България още преди да бъде видяно, но едва ли то е единственият фактор, който може да обясни втвърдяването на българската позиция. През есента на 2012 г. годишният доклад за напредъка на Македония към ЕС обърна внимание на неразбирателството между Македония и България[38]. Месец по-късно София, заедно с Париж и Атина, се присъедини към страните, които през 2012 г. изразиха резерви към започването на преговори от бившата югославска република за бъдещо членство в ЕС. Вече като член на съюза София съумя да включи в резолюцията на Съвета на ЕС споменаването на важността Република Македония да поддържа добросъседски отношения със своите съседи.^[39]

През следващите години Холокостът, в контекста на развитието на българо-македонските отношения, продължи да занимава българските евродепутати. От друга страна, европейският парламент беше отново мястото, където правителството на бившата югорепублика с много енергия се стремеше да достигне. На 27 ноември 2012 г. тук се състоя изслушване на македонския външен министър Никола Попоски, в което той заяви: „Да оставим историята на историците!“ Тази негова позиция веднага беше разкритикувана от българския депутат А. Ковачев, който възкликна, че самите македонски политици и държавници не са оставили миналото на историците, тъй като целият град Скопие е изпълнен само с история.^[40]

Позициите на международната еврейска общност и политиката, свързана с паметта за Холокоста, доведоха до появата на ново предизвикателство пред българските власти във връзка с депортирането на евреи през март 1943 г. от Вардарска Македония, както и от Беломорието и Пирот. На 4 декември 2011 г. Организацията на евреите в България „Шалом“ излезе с декларация, в която говореше за отговорността на германските власти за депортациите, но и за съучастието на тогавашното българско правителство. Атмосферата и дебатите в България очевидно доведоха до появата в текста на формулировка за „липса на съпротива на местното население“ в самата Македония, което донякъде можеше да се разглежда като отстъпка на натиска на официална София. Документът обаче категорично изискваше днешното българско правителство да поеме ясна „морална отговорност за действията на пронацисткото правителство спрямо евреите в периода 1941–1943 г.“^[41] През следващите месеци и години този натиск от международната еврейска общност се засили допълнително. През октомври 2012 г. на конференция в София учени настояха България да признае историческата си отговорност за депортациите, като американският изследовател Майкъл Биренбаум говореше открито в този смисъл.^[42]

Към всичко това трябва да се добавят не само различните прочити, които София и Скопие обикновено даваха на периода 1941–44 като „освобождение“, „администрация“ или „окупация“, но също така и различните виждания за характера на режима в София по онова време („фашистки” или просто „авторитарен”); на антисемитската политика през периода 1940–1944 г., както и за комунистическия период в Титова Югославия и в България на Живков. Всъщност през тези години в държавата Република Македония чрез музея, горепосочения филм на Д. Митревски и с дейността на Мемориалния център, ръководен от Горан Садикарио, според Н. Рагару се цели осъществяването на три приоритета – да се признае на местно и международно равнище преследването на тукашните евреи по време на Холокоста; да се отстоява тяхната идентичност именно като „македонски евреи“; да се популяризира международно ролята на българската държава при осъществяването на „вдигането“ и депортациите.^[43]

През тези години позицията на Организацията на евреите в България „Шалом“, както и на международните еврейски организации, ставаше все по-ясна и настойчива. Смяната на ръководството през 2016 г.,^[44] както и присъединяването на България към Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA), както и политиката на организации като Световния еврейски конгрес (WJC), създадоха и нови параметри за политиката на София. На 29 август 2017 г. „Шалом“ излезе с ново изявление, което леко редактира предишното от декември 2011 г. По искане на македонската страна споменаването на слабата солидарност на македонското население с тамошните евреи беше изоставено. Заедно с това в началото ясно бе посочено как „тези територии са били под българска администрация“.^[45] Н. Рагару предполага, че лидерите на Световния еврейски конгрес (WJC) са изиграли съществена роля в преформулирането на проблема. През март 2018 г., около 75-ата годишнина, президентът на организацията Р. С. Лаудер посочи как българските власти трябва да признаят съучастието на тогавашното българско правителство в депортацията през март 1943 г.^[46]

По време на отбелязването на 75-годишнината от мартенските събития през 1943 г. в София стремежът за пълноправно членство на България в Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA) доведе до поканата на Мемориалния център на Холокоста за евреите от Македония, както и на македонския посланик в София да присъстват на възпоменанието в българската столица. Ставаше все по-очевидно, че вече не може да се говори единствено за „спасението“ на евреите от „старите земи“, без също така да се създаде разказ, който обхваща и депортирането на онези 11 343 от „новите“. На 12 март 2018 г., на церемония по случай 75-годишнината от депортациите, директорът на Центъра за академични изследвания на Мемориалния музей на Холокоста в Съединените щати (USHMM) Пол Шапиро посочи пред журналисти, че „българите“ са били извършителите на „вдиганията“ и депортациите от Македония.^[47] Оттук нататък възможностите за едностранчив български разказ ставаха все по-трудни.

Същият ден българският премиер Бойко Борисов беше в Скопие. За първи път висш представител на България отдаде почит на 7 144-мата евреи от Македония, намерили края на живота си в „лагерите на смъртта“. За първи път след 75 години се очакваше признаване на отговорността за „арестите“ и депортациите, извършени от българската държава. Тихо поклонение с поднасяне на венец се състоя в Тютюневия монопол в Скопие. Очакваните думи обаче така и не се чуха.^[48]  По някои данни е имало предварителна уговорка между Борисов, представители на еврейските общности в Македония и България и лидерите на Световния еврейски конгрес какво да съдържа текста на речта му. Въпреки това този предварително подготвен текст не беше прочетен.^[49] Премиерът импровизира и говори единствено за „спасение“, като подчерта как „тук работят нацистите“. Въпреки това една от причините Борисов да е на Тютюневия монопол в Скопие беше твърде известна. Това бе свързано с желанието на България за пълноправно членство в Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA), където, както споменахме, страната имаше единствено статут на кандидат-член. Самото пълноправно членство стана факт през ноември 2018 г. Това накара страната да включи в законодателството си още през октомври 2017 г. дефиниция за антисемитизъм, приета преди това от IHRA през 2016 г., и да обяви, че заместник-министър Георг Георгиев (който разглежда думите „либерализъм“ и „либерали“ като мръсни)^[50] ще бъде българският координатор на тези дейности. По ирония на съдбата членството на България в тази международна организация от края на 2018 г. допълнително стесни възможностите за лавиране около депортирането на 11 343 евреи от „новите земи“.^[51]

Категорично можем да кажем, че международното посредничество, най-вече на еврейски организации и институции, оставяше все по-малко поле на София за маневриране около съюза с Третия райх и съучастието в депортирането на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот през март 1943 г. Същевременно то ограничи и възможностите на македонската страна да претендира само за посегателства на ниво „вдигане“ и депортиране с оглед насаждане на антибългарска омраза и натоварване на единия народ (българския) с фашистка отговорност, а на другия (македонския) с антифашистка праведност. Неслучайно пътят на България към IHRA премина заедно с подписването на договора с Република Македония на 1 август 2017 г., както и с промяната на експозицията в Музея на Холокоста в Скопие след март 2018 г. В резултат на нейната реконструкция и обогатяване посетителят вече се среща в музея с общия контекст на Холокоста, с представянето на феномена на нацизма, който е бил преди „българската окупация от 1941–44 г.“ и е основната причина за депортациите по линия на политиката на „окончателно решение“ на нацистка Германия. Не е пропусната вече в експозицията и осъществената през март 1943 г. мобилизация за спасяването на евреите от старите предели на Царство България. По този начин, както посочва Н. Рагару: „Разбирането за ролята на България е близко до възприетото в международната историография”.^[52] Дори вагонът, който предизвикаше толкова спорове между София и Скопие след 2018 г., вече беше посочен като реконструиран и дарен от Македонските железници.

И в двете страни обаче историята продължава да се пише и променя според тревогите на настоящето. Българското вето в края на 2020 г. за началото на преговорите на Република Северна Македония за бъдещо членство в ЕС доведе до твърде значително втвърдяване на тона от двете страни на границата. За това допринесе присъствието на „Обединени патриоти“ и особено на ВМРО на Красимир Каракачанов в тогавашното българско правителство. По времето, когато Каракачанов беше министър на отбраната, Военният телевизионен канал продуцира документалния филм „Последното полувреме“ (2021)^[53], който стигна до нечувани крайности в заличаването на преследването на евреите през Втората световна война и българското съучастие в депортирането им от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. В крайна сметка се целеше да се избели напълно образът на цар Борис III и тогавашната безпартийна и авторитарна българска власт. Филмът представя доминиращата днес обществена представа в България за бивша Македония като разделена на „германски окупационни зони, разделени на административни области“. Това бе направено, за да се избегне каквато и да е българска отговорност за депортацията от март 1943 г. Всичко това бе резултат от образа, внушен от филма за окупираните от Германия територии, временно предоставени на българската администрация, която се състои от местни хора и е в зависимост от окончателните решения на германските власти. До голяма степен документалната лента беше свързана с рециклирането на тогавашната българска пропаганда от 1941 г. и следващите години. Дори и след падането на Борисов от власт политически сили като „Има такъв народ” (ИТН) и „Възраждане” също продължаваха да стоят зад подобен наратив. Такива бяха възгледите, споделени и от съпредседателя от българска страна на Смесената историческа комисия на 19 април 2021 г. Ангел Димитров в предаването „История.BG“, както и историографският мейнстрийм, който напълно се идентифицира с тогавашната линия на цар Борис III и неговия министър-председател Богдан Филов, а не с антинацистката опозиция от консервативното дясно през центъра към лявото – Атанас Буров, Петко Стайнов, Григор Василев, Никола Мушанов, Димитър Гичев, Кръстю Пастухов, д-р Г.М. Димитров, Никола Петков.^[54]

Тази политическа линия продължи и при отбелязването на 80-годишнината от мартенските събития през 1943 г. с писмо на историци и тяхното „общо мнение“ за поддържания наистина от сериозната историческа наука възглед за липсата на фашизъм на власт в България, което обаче напълно пропусна антисемитското законодателство, промъкването на хора като Никола Габровски и Александър Белев до важни властови позиции, както и българското съучастие в депортациите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот.^[55] Документът беше последван от ново писмо на „инициативна група“, настояваща да се почете през март 2023 г. паметта на цар Борис III като „спасител“^[56] (забравяйки за констатацията на Фредерик Чери, който и след години се гордееше със заключението си от края на 60-те и началото на 70-те години: „Не казвах, че Комунистическата партия е спасила евреите, но пък и не приписвах заслугата за това на царя“)[57]. Един от използваните аргументи в писмото бе свързан с това, че неотдаването на почит от българските институции може да се тълкува като съгласие с позицията на Скопие срещу кръщаването на културния клуб в Охрид на името на монарха. Прелюбопитно е, че президентът Румен Радев, който остро реагира на всякакви идеи за замяната на определения от председателя на Държавния съвет на НРБ Петър Младенов и последното тоталитарно събрание през 1990 г. национален празник 3 март, този път видимо изрази съгласие с документа, подписан от повечето от същите историци, които настояваха за замяната му с 24 май. Дори когато група български историци и други учени и интелектуалци в края на февруари 2023 г. призоваха България да признае отговорността за депортацията,^[58] едновременно с това беше обявен нов документ като „становище на историци“ срещу тези призиви. Извинението за антисемитската политика на държавата и случилото се през март 1943 г. с 11 343 евреи от „новите земи“ се търсеше във „водещия външен фактор“ и „широкия контекст“ на Втората световна война.^[59]

Заключение

Може да се заключи, че българската официална позиция, особено по отношение на развитието на българо-македонските отношения, не само не се промени съществено между 2013 и 2023 г., но дори в известна степен се влоши допълнително. Това наистина е факт, въпреки по-широкото отразяване на темата за депортацията и българското съучастие в медиите, наред с някои учебници по история. До последно се разгаряше темата за фалшивия вагон в Мемориала на Холокоста в Скопие, който уж трябваше да заличи съществуването на самата депортация и българското съучастие в нея. Предположението беше, че вагонът е фалшив, тъй като самият транспорт е извършен с немски вагони. Заглавията също не бяха случайни като „Един музей, един вагон и хиляди лъжи“.^[60]  През март 2023 г. съпредседателят на съвместната историческа комисия между София и Скопие от българска страна продължи да отрича българската отговорност за депортацията и положи усилия да генерира „общи становища“ на историци, за да се скрие зад тях. Още повече че съвместно с МВнР беше задължение на президентството да не се допускат никакви алтернативни събеседници да говорят по темата в националните български медии. Можем дори определено да кажем, че участници в тях по темата са представители на негационизма.

Македонската страна осъзнава силните страни на своята позиция по отношение на депортирането на евреите от Вардарска Македония като удобен начин да атакува българската позиция по отношение на непризнаването на македонския език и идентичност, да прави паралели с нея и да я преведе в международно разбираем и универсален дискурс. Това се случва в момент, в който както българската историография, така и българските представители от Смесената комисия по исторически и образователни въпроси все още не могат да представят разумен, балансиран, изчерпателен и международно приемлив разказ за Втората световна война и българската власт в Македония. Заедно с това обаче настояването на Скопие за някаква изконна македонска антифашистка праведност, както и злоупотребата с депортационния наратив за неприкрити антибългарски цели, не можеше да не бъдат поставени под въпрос. Пренебрегваха се моментите на опортюнизъм в поведението на македонската общественост в първите месеци на българската окупация след април 1941 г. и участието в тях на леви и комунистически политически актьори; слабата първоначална съпротива в сравнение с тези в други части на Югославия;^[61] пасивността на голяма част от местното население по време на депортацията през март 1943 г.; случаите на спасени и оцелели евреи и неохотното им приемане във формациите на тогавашната партизанска съпротива.^[62]

Ето защо съвсем не е случайно, че през последните години международната еврейска общност, по-често индиректно, отколкото пряко, играе важна роля в изглаждането и прецизирането и на двете позиции – българската и македонската. Тя изисква София да говори за оцеляването на евреите от старите граници, но заедно с това и за депортирането от „новите земи“, като по този начин поеме отговорността за това на държавно ниво. От друга страна, същата международна еврейска общност настоява Скопие да представи общия контекст и целия наратив на случващото се в България по онова време, без да злоупотребява с повода за нагнетяване на повърхностна, антибългарска истерия. Надяваме се, че в следващите години и дано по-скоро, отколкото по-късно, това ще ни доведе и до нова памет за Холокоста в двете съседни балкански страни, които споделят много обща история.

Стефан Дечев е завършил история в Софийския университет. Специализира в Амстердамския и в Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010), Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“ (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград, в Софийския университет и НБУ.

[1] Вж. повече във Frederick B. Chary, The Bulgarian Jews and the Final Solution: 1940–1944 (Pittsburgh: University of Pittsburgh Press, 1972); Nadège Ragaru, „Et les Juif bulgares furent sauvés… Une histoire des saviors la Shoah en Bulgarie“ (Paris: Presses de Sciences Po, 2020), 134–166, esp.154–158.
[2] Цитирането е по Надеж Рагару „И българските евреи бяха спасени…История на знанията за Холокоста в България“ (София: Критика и Хуманизъм, 2022), 408–410. Всички позовавания в статията на книгата на Н. Рагару са правени, следвайки изданието на български език. 
[3] Ibid., 411.
[4] Стефан Дечев, „Ами ако ги нямаше Сталин и Червената армия…“,Свободна Европа (13 септ. 2023).
[5] Рагару, И българските евреи бяха спасени…, 434.
[6] Ibid., 437.
[7] Щефан Трьобст, „Спасение, депортиране или Холокост? Полемики преди и след 1989 г.” в История, митология и политика (София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2010), 493–511.
[8] Стефан Дечев, „Как се промени българската памет за Холокоста през годините“, Свободна Европа (4 февр., 2022).
[9] Стефан Дечев, „Кой бабува на македонската държава и език“, Свободна Европа (12 окт., 2020).
[10] Рагару, Ибългарските евреи бяха спасени…,410, 412, 414, 416.
[11] Ibid., 434 
[12] Ibid., 435.
[13] Вж. например Владимир Мутафов, „Царят-Обединител и спасяването на евреите в Обединена България“, Media Times Review (Април 2004) и много други.
[14] Анжел Вагенщайн, „Спаси ли България всичките си евреи?“, Труд (5 март, 2003), Препечатано в Мeдиапул (6 март, 2003).
Албена Танева, Ваня Газенко, Гласове в защита на гражданското общество (София, Гал-Ико, 2002); Иван Хаджийски, Съдбата на еврейското население в Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Югозападна България 1941–1944 (Дупница: ИИА Девора-МарБи, 2004) и някои други.
[15] Рагару, И българските евреи бяха спасени…, 434.
[16] Ibid., 416.
[17] Стефан Дечев, Как се промени българската памет.
[18]„Цачева дари документи на музея Аушвиц-Биркенау“, 24 часа, (27 януари, 2010).
Бойко Василев, „Памет за злото и спомени за спасителите“, БНТ (29 януари, 2010).
[19] „България със статут на наблюдател в ITF”– Посолство на Израел в България (15 окт., 2012)
[20] Рагару, И българските евреи бяха спасени…, 442.
[21] Ibid., 441–442.
[22] Десислава Ушатова, „Възмущение в Македония от честването на Балканските войни“, Актуално (29 окт., 2012).
[23]„Камбовски: Македонците наjдобре ja разбират тажната судбина на евреите“, A1ON.mk (12 март, 2013). 
[24] „Мемориален Центар на Холокоста“
[25] Рагару, Ибългарските евреи бяха спасени…, 435.
[26] Спас Ташев, „Скопие пълни със фалшификати музея си на Холокоста“, NEWS.BG (12 ноември, 2012).
[27]„Край Вардар приравниха българите с Хитлер“, 24часа (9 окт. 2012).
[28] Ташев, „Скопие пълни…“
[29] Силвия Авдала, „Вагонът в Скопие и лъжата“, Война и мир (15 февр., 2023).
[30] Силвия Авдала, „БДЖ цъфна върху вагона на смъртта в Музея на Холокоста в Скопи“, Марица (28 февр., 2023).
[31] Рагару, И българските евреи бяха спасени…, 417.
[32] Виктор Канзуров, „Трето полувреме” – коктейл от футбол, Холокост и пропаганда срещу българите“, E-вестник (13 окт., 2012.)
[33] Рагару, И българските евреи бяха спасени…, 417.
[34] Канзуров, „Трето полувреме“…
[35] За позицията на българските депутати вж. Боряна Каменова „Македонски филми срещу България“, БНТ (28 окт., 2011).
За отговора на Дарко Митревски „Режисьорът на пропагандисткия македонски филм „Трето полувреме“ плаши със затвор български евродепутат“, Днес+ (8 ноември, 2011).  
Относно позицията на Дорис Пак, председател на Комисията по култура и образование в Европейския парламент вж. „И Дорис Пак даде гол за македонското „Трето полувреме“, Вечер, (28 ноември, 2011).
[36] Виж поместеният тук текст от Ал. Везенков, озаглавен „Академичният негационизъм“.
[37] Интервю с Андрей Ковачев, Фокус (2 дек.,  2011).
[38]Rapport de la Comission au Parlament europeén et au Conceil, Ancienne République yougoslave de Macedoine. Strasbourge (April 16, 2013).
[39]Council conclusions on enlargement and stabilisation and association process (3210th general affairs council meeting)
[40]Реч на Андрей Ковачев в Европейския парламент
[41]„Позиция на „Шалом“ по повод на съдбата на евреите под българско управление“, ShalomPR (31 януари, 2013).
[42]„Изправянето пред нелицеприятните факти от миналото е израз на сила…“, Български хелзинкски комитет.
[43] Рагару, Ибългарските евреи бяха спасени…, 439. Тя поставя ударение върху това как е трудно да се ревизира македонският публичен дискурс, който е фокусиран повече върху колективната невинност на македонците при антиеврейските преследвания и съществуващата солидарност между евреите и останалата част от местното население. Ibid. 439–440.
[44]„Д-р Александър Оскар е новият лидер на „Шалом“, 24часа (20 април, 2016). 
[45] Рагару, Ибългарските евреи бяха спасени…, 449.
[46] Ibid., 449–450.
[47]Пол Шапиро при Георги Коритаров, Телевизия Европа, Свободна зона (3 март, 2018).
[48] За отзвука сред съвременната еврейска общност в Република Северна Македония виж разговора между Георги Коритаров и Виктор Мизрахи, Телевизия Европа, Свободна зона ( 3 март, 2018);
Вж. също представителя на „Обединени патриоти” в предаването на Коритаров
[49] Рагару, Ибългарските евреи бяха спасени…, 32.
[50]„Георг Георгиев: Днес си свободен да словоблудстваш на воля, либерални отцеругателю“, Фактор (6 януари, 2021).
[51] Рагару, Ибългарските евреи бяха спасени…, 450–452.
[52] Ibid. 437–438.
[53]„Последно полувреме“, Военен телевизионен канал.
[54]„Окупация, спасение или присъединяване“, БНТ, История.BG, (19 април, 2021)
[55]„Становище на български историци по въпроса „Имало ли е фашистки режим в България?“, БАН (23 ноември, 2022).
[56]„Инициативна група за достойно отбелязване на 80 годишнината от спасяването на българските евреи: Открито писмо“, БТА (27 февр. 2023).
[57] Стефан Дечев, „Наративната изобретателност за България и Холокоста“, Портал Култура, (21 април 2023).
[58]„Учени призовават държавата да признае отговорността си за преследване и депортиране на евреи“, Медиапул (28 февруари, 2023).
[59]„Становище на историци относно политиката на България по еврейския въпрос“, Институт за исторически изследвания, БАН, (16 март, 2023).
[60] Виктория Георгиева, „Един музей, един вагон и хиляди лъжи“, Ах, тези медии (20 юли, 2022).
[61] Вж. повече в Stefan Detchev, „Bulgarian Historiography after 1989“, in Contemporary European History ( December 1, 2023)
[62] Рагару, И българските евреи бяха спасени…, 440.

Стефан Дечев