Има нещо дълбоко деморализиращо в това, че и най-добрите решения в България се взимат така, че не смееш истински да им се зарадваш. Така стана и с гласуването на забрана за рекламата на хазарт. Защо това е недомислено.

Подозрения в случая предизвика почти необяснимото бързане, без каквото и да е обсъждане със засегнатите страни, както изискват добрите европейски практики. И особено на фона на досегашния мълчалив, но неизменен отказ от подобна санкция, която, ако въпросните вносители искаха, можеха да приемат преди десетилетия. В резултат от липсата ѝ част от огромните печалби от хазарт досега можеха по корпоративна схема да се пренасочват като рекламен бюджет към определени медии, за да се поставят в зависимост. Това твърдеше и  Васил Божков след (не преди, естествено) повдигнатите срещу него обвинения.

Как така допуснахме телевизиите да са толкова зависими от хазарта

Работата е там, че и сега ненадейното отпадане на този бюджет насред финансовата година пак може да се окаже корпоративна схема, по която медии да фалират или да бъдат придобити на занижени цени. Заплашени са както малки медии без достатъчно други реклами, така и големите телевизии – НТВ и още повече бТВ, за които рекламите на хазарт се оказват „животоподдържащи“. Това извади наяве дълго замитания под килима въпрос: кога, как и защо допуснахме телевизионният бизнес в България да стане до такава степен зависим от хазартния и от хората, които разпределят печалбите му. Ясно е, че се е случило в годините, когато Божков още беше крал на залозите, но също така е ясно, че няма как сам да се е „короновал“, а оттам и сам да е решавал коя медия ще се радва на благосклонността му. Както е ясно, че и след него с пускане и спиране на кранчето на тези приходи можеш пряко да се намесваш в медийното съдържание.

„Внезапното преустановяване на един предвиден приход безспорно ще се отрази на качеството на съдържанието, което нашата взискателна аудитория очаква“ се казва в позиция на Нова, подписана от главния изпълнителен директор на Нова Броудкастинг Груп. Приети по този начин законовите промени изглеждат като наказателна акция без насрещна вина срещу медиите и аудиторията им. Техният частен интерес в случая съвпада с обществения, ако решението на НС ограничи медийното многообразие, доведе до концентрации на собствеността и прогони чужди инвеститори.

Хазартът и другите пороци

Давам си сметка, че има читатели, които вече се питат: защо въобще трябва да се обсъжда забраната за реклама на един порок, вместо един път завинаги да се забрани самият порок. С отнемането на свободи обаче не може да се реши нито един конкретен проблем, а само да се накърни общият демократичен профил на обществото. Да забранят хазарта са си позволили държави като Северна Корея, Ирак, Иран, Сирия…

Той е исторически възникнал и станал традиционен порок като тютюнопушенето или алкохола (а в някакъв смисъл, днес и порното), които в демократичните общества не са обект на репресивната функция на държавата, а на свободата на избор на гражданите. Причината е екзистенциална – пороците са достъпен начин хората да понасят драматизма на битието си. Така че работата на държавата не е да ги преследва, а да минимализира рисковете от тях. И на първо място за децата, социално слабите и прекалено податливите на пристрастяване, което може да прерасне в психическо заболяване. Предвидените нови мерки по тази линия, съпътстващи разпоредбите за спирането на рекламата на хазарт, са същински хуманната част от законопроекта.

Действия под нечия команда?

На второ място вече идва задължителният специален регламент за рекламата на пороци, който стига и до пълната ѝ забрана. Но в нашето законодателство е веднъж така, втори път точно обратното, което не изключва и трети път - на връщане към първия, защото помним, че хазартът дори беше освободен от ДДС. Всичко това поражда впечатлението, че законодателният разум действа под нечия команда.

Защо иначе промените не се случиха спокойно и аргументирано, съобразени със заварената среда и формираните отношения в нея и оставящи достатъчно време на засегнатите, за да пренастроят дейността си. А тогава щяха и да се избегнат „подводни камъни“, на които сега се натъкват.

1. Далеч по-опасна от рекламата на хазарт е необявената такава, която се прави на нещо друго. Националната лотария с нейните „търкащи се“ картончета успя да прибере колосални суми от най-бедните (и затова най-незащитени от илюзии) преди всичко под влиянието на репортажи, включително в новините, представящи се за събитийна журналистика. В тях незнайни лица от цялата страна твърдяха, че срещу едно картонче са спечелили стотици хиляди и дори милиони и без каквото и да е усилие са се преселили в света на богатите.

2. Самата реклама на хазарт пък е опасна, доколкото е заблуждаваща с натрапчивото усещане за лесна печалба – сякаш е достатъчно просто да се включиш в играта. Заблуждаващият ефект изчезва, ако задължително бъде упоменато едно към колко е реалният шанс да спечелиш, както на тютюневите изделия задължително пише, че увреждат вашето здраве.

3. Ако законът не включва опис с дефиниции на всички хазартни игри, прилагащите го органи могат по своя воля да извадят от него някои от тях с витиевати тълкования, каквито случаи е имало. Например, че лотариите не са хазарт, защото печалбата не е пропорционална на залога.

4. Забраната на рекламата за хазарт в медиите, но разрешаването ѝ на билбордове оставя съмнение, че е в полза на фирмите за външна реклама. Защото с какво тя е по-малко „зарибяваща“, при все че облъчва по всяко време всички аудитории (и детската) за разлика от телевизиите, да речем, където може да бъде позиционирана след 23 часа.

5. Каквито и рестрикции да се приемат за рекламата на хазарт, те – като елементарно уважение на държавата към пазарната икономика, трябва да действат поне от следващата финансова година.

6. Приходите от хазарт, освободени след ограничаване на рекламата му, могат да продължат да подпомагат медийната индустрия под формата на спонсорство с конкретни изисквания за спонсорската заставка, така че то да не се превръща в реклама. Може, както в други държави, да се предвиди и фонд, пред който да кандидатстват некомерсиални културни проекти (в това число и медийни).

Всичко може, стига политиците да имат каузи извън битката за власт и пари.