Онзи ден Светият Синод трябваше да избере нов сливенски митрополит на мястото на преставилия се дядо Йоаникий, Бог да го прости.
Изборът трябваше да стане между двама кандидати, излъчени от епархията съответно чрез избори там. Двамата финалисти бяха епископите Йеротей и Михаил. Синодът обаче отмени избора с мотива, че „гласуването не е протекло по правилния ред и не е отразило желаните стандарти за легитимност“. Каквото и да значи това, а то може да значи много.
Всъщност, доколкото стана ясно, причините са две. Първо, срещу кандидатите са постъпили сериозни сигнали, които се нуждаят от проверка, без каквато застрашават на компрометират целия процес. Второ, митрополитите от Синода са раздразнение от практиката, когато дадена епархия има силното желание неин митрополит да стане конкретен човек, да изпраща на Синода заедно с него друг кандидат, когото Синодът в никакъв случай не би избрал, и по този начин да предопределя окончателния избор. В случай със Сливенска митрополия кандидатът, когото желае както клирът, така и миряните, е епископ Йеротей. Той беше викарий на дядо Йоаникий. Той е легитимният избраник на епархията и епархията очаква Синодът да ратифицира нейния избор.
Синодът обаче не го направи и то по драстичен начин. Аз поне не знам какви са причините. Има теории, има хипотези, има догадки. Някои звучат твърде правдоподобно, други са направо фантасмагорични. Разбира се, тук няма да цитирам никоя от тях, първо защото не ми е работа и, второ, защото вярвам, че подобно действие ще ни вкара в дискусии, които са вредни за нравите.
Главният аргумент на критиците срещу това решение на Синода е неоспоримият факт, че то е в противоречие с Устава на БПЦ, приет на Шестия (дано не ме лъже паметта!) църковно-народен събор. Там се регламентира в избора на митрополити да участват клиросът и лаосът (духовниците и миряните). И започнаха тежките приказки как Синодът се е „изплюл“ върху народа. И колкото по-тежки са тези приказки, колкото повече гной и омраза има в тях, ще ги чуете от устата на хора, които толкова по-малко живеят в Църквата, не са наясно какво се случва там, не знаят какво всъщност представлява тя, но иначе са първи богослови и каноници.
Именно до това не бива да се стига. В този секуларен свят, който целият се е надигнал да очерня Църквата от 200 години насам, всяко допълнително петно върху нея е напълно излишно. Какво трябваше да се направи в тази ситуация? Според мен (и тук дебело трябва да подчертая, че моето мнение няма абсолютно никакво значение) изборът в Сливен, веднъж касиран от Синода, трябваше автоматично да се повтори при същите правила. Можеше да се сменят комисиите, да се сменят гласуващите, да се сменят най-вече кандидатите или онези от тях, които предизвикват смут, но като цяло изборът трябваше да се повтори.
Вместо това Синодът насрочи за 13 март нов избор при изцяло нови правила, игнориращи сливенските клирос и лаос. Това е тежко решение, защото на практика означава, че владиците нарушават собствения си устав. И никой няма да се запита какви ли са причините да го сторят – такава тежка стъпка сигурно е продиктувана от зловещи причини, които няма да узнаем, а и не бива да узнаваме. И никой няма да си запита дали Уставът е съвършен и дали към него трябва да се отнасяме като към нещо свещено и окончателно. Доколкото ми е известно, ние сме единствената църква, в която народът участва в избора на митрополити. Да, така е било нужно през втората половина на 19 век, вероятно и сега този подход има своите преимущества. Но органите на Църквата не са органи на местно самоуправление и народът в църквата не е „суверен“, както го наричат популистите в политическите си речи.
И щом неизбежно опряхме до политиката, не можем да не отбележим, че конфликтът, който в момента се разгаря пред очите ни, е парекселанс политически и идеологически. Независимо от икономическите интереси, които стоят зад една или друга група участници в него, той представлява сблъсък между либералното и консервативното, както навсякъде другаде в обществените отношения. Либералното начало е демократично, консервативното начало е йерархично. А йерархична структура, управлявана от демократични механизми, е нещо като ограничена (конституционна или парламентарна) монархия – тоест, на практика, вид република. В една властова система, каквато е и Църквата, освен всичко друго, което е, властта протича или отгоре надолу (от Бог), или отдолу нагоре (от народа). Такъв е бил и проблемът на пророк Самуил, когато е помазал Саул за първи човешки цар. И все пак го е извадил от Църквата. Ако властта трябва да протича двупосочно, то тя трябва да е диархична – светска и духовна. В една система властта не може да тече и в дете посоки, защото скоро ще се роди конфликт.
Не е редно да поставяме под съмнение решенията на владиците. Защото ако кажем, че тяхната дума не струва нищо, то няма да струва нищо и думата на всеки следващ владика и с Църквата ще е свършено. Едно са институциите, съвсем друго са човеците, които заемат позиции в тях. Ако един талантлив хирург спаси живота ми, изобщо няма да ме интересува дали вкъщи пие и бие жена си. Някой играел игрички, за да стане следващия патриарх. Ами, попитайте го първо дали иска да стане патриарх, и може да останете учудени от отговора. Пък и да стане, не е ли най-простото нещо да кажем, че такава е била волята Божия и да не се впускаме в безплодни изследвания на пътищата, по които се е стигнало до нейното изпълнение? Какво зависи от нас, какво зависи от народа, когато става дума за Божи промисъл! Да, трябва всеки от нас да има мнение, всеки да има позиция, но само дотолкова, доколкото да изпита пред себе си и пред Бог своето сърце. А да се всява смут и омраза с войнствени препирни и публични скандали – това е грях.
И все пак мнението на всеки човек, бил той клирик или лаик, трябва да се зачита, защото всички сме една църква, членове на едно тяло, чийто глава е Христос. Затова има едно елегантно дипломатическо решение (и тук вече започвам да си фантазирам неудържимо), което да уталожи скандала и да спечели време нормативната база на Църквата – един чисто светски юридически кодекс – да се оптимизира и да се приведе в безконфликтен вид. Решението е на 13 март в параклиса „Св. цар Борис-Михаил“ по новия ред Светият Синод да избере стария кандидат. Ако искрената воля на клира и миряните в Сливенска епархия е била техен митрополит да е Йеротей, нека Синодът я уважи и по този начин покаже, че спорът е наистина принципен, надличностен и независим от задкулисни влияния. Това ще бъде ярък знак, че йерархичното начало не противоречи на волята и чувството на църковния народ, а е в симфония с него. Стига, разбира се, да няма някакви други съображения, за които ние не знаем, пък и не искаме да знаем.
Така или иначе обаче решението принадлежи на Синода и е редно да го приемем смирено, дори да не сме съгласни с него. Църквата е нещо много по-голямо и дълговечно от която и да е човешка личност. В хилядолетната си история тя е показала, че в крайна сметка, дори и с голямо закъснение, дори и през нечувани препятствия, тя се оказва права. Затова няма да кажа нищо повече и ще завърша с думите на Господнята молитва: „не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукаваго“.
