Кризата на ценностите се усеща най-ясно в бурни времена, когато на глобално и на локално равнище бушуват редица други кризи, които принуждават държавата, обществото и отделния индивид да направят своя избор.
Колкото и рисковани да са обобщенията и генерализациите, напоследък все повече се набива на очи една неприятна черта в националния характер на българина – когато сме изправени пред съдбоносна ценностна дилема, не успяваме да надмогнем мисленето, ситуирано в рамките на персоналното измерение. Тоест фундаменталното несъгласие с мнението на дадена личност, независимо от нейния публичен статус, бива артикулирано с акцент повече върху отношението ни към съответната личност и към историята на защитаваните от нея позиции, отколкото върху съдържателната страна на тезата, която поражда нашето възмущение. Същността на поставения проблем ще бъде илюстрирана с конкретни примери, но преди това трябва да изтъкнем нещо особено важно: актуалната ситуация поставя множество предизвикателства не само пред съхранението на принципите на демокрацията, но и пред съхранението на принципите на хуманизма. Напрежението се дължи на налагащата се тенденция демократичните права и свободи да се използват като способ за злоупотреба и за пропагандиране на антихуманни принципи, ценности и идеологии. А всеки опит за противопоставяне на тази тенденция бива интерпретиран от страна на злоупотребилите като погазване на техните демократични права. Думата, която определя така описаното състояние, е „демагогия“, ала същевременно тя не е достатъчно адаптивна към сегашния контекст, когато се шири уродлива и безконтролна манипулация и пропаганда. В същия порядък не по-маловажен въпрос е как мислим демокрацията – нормативно или ценностно; тази дилема поражда множество проблематизации, често пъти неразрешими в условията на ускорения ритъм на глобалните процеси.
Покрай всички останали събития едва ли някой е обърнал внимание, че преди около седмица НС прие на първо четене Законопроект за ратифициране на Споразумението за участие на България в Програмата на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) за Украйна с доброволен финансов принос в размер 60 000 евро. Това е нищожна сума, тъй като мерките, заложени в Програмата за четиригодишния период, възлизат на 16,5 млн. евро. Целите са мирни и са насочени към подпомагане на реформаторските усилия на страната да се интегрира в ЕС и ОИСР. Налага се да откроим няколко подробности, за да илюстрираме характера на гореспоменатата дилема. По време на дебата „Възраждане“ и БСП направиха всичко възможно ратификацията да не бъде гласувана окончателно в рамките на същото заседание. Беше широко дискутирано дали е уместно точката да бъде вкарана извънредно в дневния ред. Костадин Костадинов повдигна един въпрос с „фундаментално“ значение за защитата на достойнството на държавата и на националния суверенитет: според Костадинов в наименованието на законопроекта първо трябва да се запише стойността на сумата от 60 000 евро в левове, а в скоби следвало да се постави нейният паричен еквивалент в евро. Формализацията и процедурното дребнотемие в случая са неудачни най-малко поради две причини: първо, процесът на замяна на лева с еврото е форсиран и се очаква да приключи скоро. Но тези, които са заели позата на ревностни защитници и пазители на българската национална идентичност, всъщност отдавна са се превърнали в пропагандатори на определени политически интереси и в проводници на външни влияния. Логиката на парадигмата е добре позната и все пак не е излишно да я изложим отново. Опозицията „родно – чуждо“ бива отъждествявана с опозицията „българско – европейско/евроатлантическо“. Родното има своите исторически корени и естествено се появява темата за връзката с нашата освободителка и за благодарността, която дължим на Русия. Манипулативният елемент се състои в неравнопоставения начин на интерпретация на двете страни на опозицията. „Родното“ не придобива самостоятелен и автономен статут, чрез който да противостои на „чуждото“, а опредметяването на „чуждото“ се превръща в предпоставка и в съдържателна част от подмяната на смисъла на „родното“. Тук неизбежно идва мястото на втората причина: изкуственото конституиране на така очертаното противостоене се дължи и на дълбоко вкоренената в българския манталитет ксенофобия. Всяко изправяне пред хуманитарен проблем на някой друг предизвиква втренчване на погледа в личното социално битие. Така и по време на визираната парламентарна дискусия депутатите от „Възраждане“ и от БСП приведоха достатъчно примери за българи, живеещи в бедствена ситуация, за да попитат защо българският парламент се занимава с дневния ред на Украйна, а не решава българските проблеми. Точно този тип националистическо и популистко говорене релативизира универсалната представа за хуманизъм, създавайки изкуствено разграничение, според което първо трябва да бъдем хуманни към себе си, а после да мислим за евентуална проява на хуманно отношение към другия. Споменатото говорене лесно се идентифицира и разпознава в публичното пространство като собствено присъщо на точно определен лидиращ изразител на мнение. Така се създават предпоставки за персонална фиксация при опитите за оспорване или за защита на легитимността на тезата. Настоящият текст се стреми да докаже, че вече е назряла неизбежната необходимост от достигане до надперсонално ниво на анализ, което да е адекватно на глобалните предизвикателства, произтичащи от все по-ефективното прилагане на инструментите на пропагандата и манипулацията. С други думи, не е толкова важно, че именно Костадин Костадинов успява да придаде публична релевантност на своите тези сред един относително широк сегмент от българското общество, важното е, че самите тези, артикулирани в дадения случай от Костадинов, придобиват определено равнище на публична релевантност. Тази съществена промяна на оптиката на интерпретацията насочва към същността и към корените на манипулацията. Тя би могла да бъде полезна точно сега, когато извънредните обстоятелства поставят пред изпитание медийната среда.
Медиите са сфера, при която нещата се усложняват още повече, и обективността на анализа на тяхната дейност изисква едновременно съобразяване най-малко с три фактора – свободата на словото, деперсонализираното безпристрастно отношение към журналистите и регулацията като способ за постигане на баланс между различните гледни точки. Обаче веднага щом се отвори темата за регулацията, тя неизбежно бива съпровождана от надигаща се тревога за нарушените граници на свободата на словото. Равновесието е твърде крехко и деликатно. Разумното решение е в саморегулацията, отказът от него води до залитане в една от двете посоки – съответно в единия край стои пропагандата, а в другия – цензурата.
Именно в рамките на така очертания медиен контекст в следващите редове ще се спрем на друг пример, който пречупва дилемата между нормативното и ценностното мислене на демокрацията през призмата на отношението към Русия.
На 19 февруари в предаването „12+3“ на Програма „Хоризонт“ водещият Петър Волгин излъчи интервю с д-р Сергей Махаев, представен като един от инициаторите за създаване на Гражданско сдружение „Пазители на паметта“[1]. Основният патос на интервюто е свързан с това, че група българи, живеещи в чужбина, полагат усилия за съхраняване на родовата памет, като събират средства за реставрация на разрушени паметници като Паметника на съветската армия в София и други паметници, посветени на борбата срещу фашизма. Д-р Махаев признава, че е спорна темата дали е имало фашизъм в България, но това не пречи на водещия да направи следното внушение: „Борците срещу фашизма сега ги обявяват за терористи“. Разбира се, манипулацията е твърде повърхностна и може да бъде опровергана по елементарен логически път: доколкото от думите на интервюирания следва, че е легитимно допускането, че в България не е имало фашизъм, оттук е оспоримо и твърдението, че е имало борци срещу фашизма. А ако не е имало борци срещу фашизма, няма как те сега да бъдат обявени за терористи. Интервюто е изпълнено с множество внушения на Петър Волгин от подобен тип. Посоченият пример е твърде фрагментарен и не е репрезентативен за съдържанието на целия звуков файл. Но от този съвсем дребен пример се вижда как водещият нарушава базовия журналистически стандарт за спазване на безпристрастност и взема отношение към позицията на неговия събеседник. Съдържанието на интервюто отваря широко поле за анализ, но тук ще се спрем само на един от най-щекотливите моменти. Ще приведем цитат от Петър Волгин: „Може би сега в последните дни или седмици модерната българска евроатлантическа общност призовава за смяна на имена на улици. Тоест да няма ул. „Граф Игнатиев“, да я кръстим „Алексей Навални“ или може би с името на г-жа Навална, или може би държавата да я преименуваме на името на някакви такива хора. Как гледате вие сега на това, тоест канселирането на част от историята и заменянето с нещо така много злободневно, актуално?“[2] Манипулацията се състои, на първо място, в смесването на исторически и на политически контексти. Никой не е поставял на дневен ред въпроса за смяната на името на ул. „Граф Игнатиев“. В българското съзнание името на посланика на Русия в Цариград Николай Игнатиев се свързва с това, че той поставя от руска страна подписа върху Санстефанския мирен договор. Това е факт, съществуващ в националната памет, който не може да бъде изкоренен. На семантично равнище този факт е обвързан с придобиването на свободата. Докато трагичната участ на Навални е резултат от тоталното отнемане на неговата свобода. А приравняването на чрезвичайната смърт към сферата на злободневното е проява на мироглед, който прекрачва границите на хуманизма. Същевременно в коментара на Петър Волгин забелязваме допирни точки със специфичния начин на мислене на Костадин Костадинов, откроен в предходните редове. Ключов топос на родното е отношението към освободителката. И при Костадинов, и при Волгин руският комплекс в българската история се използва като актуална политическа детерминанта, която изпълва със съдържание вече подробно описаната опозиция „родно – чуждо“. В конкретния случай с Волгин манипулацията протича чрез едновременно натрупване и размесване на максимален брой исторически и политически пластове – в интервюто намират място темите за паметниците на борбата срещу фашизма, за поругаването на националния празник 3 март, за смъртта на Алексей Навални, за съхранението на българската държавна традиция. Имаме една класическа диалогична публична изява, която по формата си не позволява да предявим претенции към водещия в качеството му на анализатор и интерпретатор. Оттук и хаотичната подредба на неговите мисли изглежда напълно оправдана. Но както вече изтъкнахме, манипулацията се състои в натрупването на серия от фрагментарни внушения в хода на задаваните въпроси, които представят в хаотична (тоест несистематична) форма една систематично отстоявана теза, независимо от това дали в дадени моменти тя влиза в съзвучие, допълва или противоречи на тезата на интервюирания.
И в заключение ще кажем няколко думи, които засягат отговора на въпроса коя е истинската територия на свободното слово в България, доколкото определени публични говорители предявяват претенцията, че притежават тотален монопол върху нея. Всяка подобна претенция очертава контурите на несвободата и на цензурата, защото тя отрича правото на мнение на другия. Тезата, че само аз притежавам свободата имплицитно предпоставя, че всички останали са несвободни. Тя означава и че аз отричам ролята на общоприетите регулативни механизми и на тяхно място поставям свои. А подобен тип игнориране на правото на другия да изразява мнението си не съответства на същността на демокрацията нито в нормативен, нито в ценностен аспект. В многополюсния свят истината не може да бъде универсална, но въпреки това съществуват достатъчно способи за улавяне и дешифриране на манипулацията.
_______________________
[1] Сдружение „Пазители на паметта“ ще възстановява паметници и ще гради нови, БНР, 19.02.2024. Вж. тук.
[2] Началото на първото изречение е възпроизведено по смисъл и са изчистени вметнатите думи и изрази, които придават тромавост на синтаксиса.
