Една от най-големите заслуги на руските консерватори и славянофилите от ХІХ век, която предизвика яростна омраза у западните философи рационалисти и материалисти, е разобличаването на фалша и несъстоятелността на т. нар. „европейска демокрация“.

Те доказаха, че зад тази категория се крие пустота и несъстоятелност, думи, които са изпразнени от съдържание, но звучат примамливо и красиво, защото предлагат решенията за управлението на държавата и обществото, както и на цялостния социално-икономически живот да се взимат „заедно“ и чрез вишегласие.

Това твърдение бе също толкова дръзко и провокативно, колкото и обвиненията на европейската философия срещу руския абсолютизъм и консерватизъм, че са проява на черна диктатура и изключване не само на прогреса, но на всяко постъпателно социално развитие. И че са изключване на най-елементарна човешка свобода за потиснатите съсловия. Защото и двете не са верни!

През ХІХ, но и през целия ХХ век европейската позиция бе не просто възприемана от всички народи, общества и държави, но и превърната в ценност, срещу която няма абсолютно никаква алтернатива. Дори и марксистите от края на ХХ и началото на ХХІ век, но след като се отказаха от марксизма, го признаха. И съвсем логично левите политически субекти престанаха да съществуват.

Това са спорове, в голямата си част съвсем принципни, защото изхождат от начина на устройство на обществото и държавите, в които дискутиращите живеят и дори организират със собствени сили. От тук произлиза страстта, с които се водят теоретичните разговори и се взимат предвид аргументите на едната или другата страна.

Такива спорове, които са в крайна сметка политически, имат малък хоризонт на предвидимост и събиране на доказателства. По-важното е да се каже възражението и то достатъчно убедително, за да бъде гласно или негласно прието. А и за да се посочи силната и слабата страна на двете системи.

В крайна сметка и в теоретичния, и в практическия спор връх взима и побеждава западноевропейският аргумент. Животът, в крайна сметка, потвърждава неговата сила, дългосрочност и примамливост като начин на живот. От друга страна абсолютната монархия е форма на държавно управление, присъща на Средновековието и на религиозното съзнание. А от времето на Петър Велики Русия започна да преживява своя своеобразен ренесанс и да се приобщава към Модерната епоха.

Но въпросът е в принципа, не във фактическата форма. Западните идеологии и особено идеологията на Просвещението отрекоха руския обществено-държавен модел на устройство и идеите, върху които бе формиран, утвърден и поддържан. И бяха настроени твърде враждебно към руския консерватизъм и особено към славянофилството.

Принципът, за който говоря, е в характера на формата на държавно устройство, на неговата нравственост и идейно същност. Абсолютната монархия, още веднъж ще повторя, не е буржоазна диктатура, репресии срещу недоволните, пълно ограничаване на недоволства и съпротива на несъгласните, изключване на появата на нови идеи. Тя е политическото приложение на християнските норми за власт, субординация, права на човека, но и на задължения. А те са ненакърними, не се отменят и не се ограничават по никакъв начин – особено задълженията и отговорността.

Като отрича абсолютната монархия, идеите на славянофилството и консерватизма, Западна Европа налага като единствена форма на държавно устройство и управление демокрацията. Буржоазната демокрация се извежда от античната, за да се подчертае, че принципът е древен и проверен от историята. И че смисълът му е в участието на народа в управлението и прилагането на народната воля в съдбините на обществото. Тази воля се идентифицира с волята на мнозинството, на която малцинството безрезервно признава и й се подчинява.

Принципът е благороден, формулиран е успешно и масите във всички държави са очаровани от тази нова форма. Народната воля обаче е примамливост, записана в една или друга методология, но по същество е изпразнена от съдържание, защото тя не винаги се въплъщава в мнозинството и не то я изразява. Защото мнозинството и то когато гласува, е механичен сбор, а не единството в начина на мислене и поведение. Ако държавата е винаги съгласна с нея, нищо чудно да се погуби. Особено когато волята влиза в противоречие или с характера на държавата, или с желанията и амбициите на тези, които я притежават, но се крият зад народа.

Тогава именно се вижда какво означава народна воля, воля на мнозинството и демокрация.

Капиталът, който владее държавата в Модерната и постмодерната епоха, успяваше да ограничава отклоненията на „демокрацията“ от обичайното състояние и да не преминава границата, отвъд която е възможна разруха на тази държава и евентуално смяна на социално-икономическата система. И докато икономиката беше силна и могъща; докато светът можеше да бъде владян чрез най-силната валута и с примамката на високото равнище на живот, свободата на избора и възможността да се постави най-добрият и най-способният да управлява и то чрез проверка и отчитане на общественото мнение, демокрацията беше непобедимо оръжие за ограничаване и умереност в претенциите спрямо капитала.

Но когато системата все повече губи от своето могъщество и от енергията си да управлява, а капиталът става анемичен и трудно се съсредоточава в обществените необходимости, които е длъжен да задоволява, а мисли единствено за себе си, демокрацията се оказва неспособна да подчинява обществото на неговата воля. Тогава и хората проглеждат и виждат колко грозно и непривлекателно е лицето й и каква злоба и омраза се излъчва от него.

И започват изпитанията й.

Тези изпитания станаха по-трудни и по-тежки за нея след края на т. нар. „студена война“, когато вече не й беше необходимо да се представя такава, каквато не е, и да не се съобразява с наложеното и утвърдено за нея мнение. Казано иначе и по-точно: тя стана излишна. Докато беше аргумент срещу социализма и неговата държава, тя показваше постоянно своя „благороден“ характер и универсалността си в преодоляването на всичките проблеми, които се изправяха пред западната държава. Това блазнеше и подвеждаше гражданите на социалистическия блок и те се размечтаха да получат подобна държава и за себе си. Но когато я получиха, видяха, че не е онова, за което им бяха говорили.

Прекалено голяма и важна бе ролята вече на капитала, за да се съобразява той с общественото мнение – колкото и важно все пак да е това съобразяване. Времето стана динамично, парите ускориха движението си, поради което бяха по-уязвими. Финансовата система на капитализма като цяло се оказа доста нестабилна и трудно управляема. Заплахите от инфлация се превърнаха почти в ежедневие. В тази нестабилност капиталът изгуби силата си чрез своята пряка работа в икономиката да определя политиката и състоянието на обществото. Не беше лесно подобна функция да се запази дълго в глобализиращия се свят, който на всичко отгоре трудно се обединяваше и заживяваше по нови правила. Друга сила и по друг начин прилагана бе необходима, за да преодолее капиталът трудностите и да възвърне сигурността си. Това трябваше да стане вече чрез пряка намеса във властта и нейното конструиране и контролиране.

Понеже е изключително трудно да се реформира системата на властта – особено в нейната най-важна и съществена част, капиталът просто започна да нарушава правилата, да въвежда безразборно нови, без да се съобразява с общественото мнение, и дори да изключва формалните резултати от изборите и да формира власт от политически субекти, за които избирателите не са дали подобен мандат. Но щом е необходимо за капитала, то трябваше да стане. Да не говорим за фалшификациите и манипулациите на общественото мнение с цел да се постигне видимостта на демокрацията и чрез нея да се оправдае поведението на капитала. Но дори и при подобни манипулации резултатите на бяха напълно според желанието и очакванията му.

Проблемът за властта отдавна не се решава в изборите, а на невидими места. Ако хората, които са се нагърбили да управляват държавата чрез поставени фигури, са добре подготвени, опитни, съобразителни и умни, е възможно да се формира по-успешна власт, имитираща демокрацията и съобразяваща се с онова мнозинство, от чието име влиза в ролята си. Ала тези хора стават все по-елементарни, повърхностни, та дори и глупави, за да се очаква от тях подобно равнище на решенията им.

Това вече е масова практика навсякъде по света и нищо не е в състояние да й попречи или да я отмени. Капиталистическата система няма воля, а и необходимост повече да се прикрива с демокрацията и да играе театър, който никой не желае да гледа.

Играе се вече друг театър и на друга сцена.

Защото демокрацията не съществува. А новото, което се установява, още няма име, защото не се е откроило лицето му и не са се проявили главните му характеристики. Но скоро и това ще стане!

Автор: Панко Анчев