В четвъртък през изтеклата седмица за пореден път бе отбелязан денят в памет на жертвите на комунизма. Като казвам, че бе отбелязан, ще направя уговорката, че – пак за пореден път – за него почти нямаше и минута в новинарските емисии на централните ни телевизии, не забелязах и ред в масовите вестници, а на мемориала на жертвите за пореден път не се появи нито „президентът на всички българи“, нито „царят“ Симеон Сакскобургготски (зает по същото време да защитава паметника на съветската армия), а панихида отново не отслужи епископ на БПЦ.[1]
И ето: в тази връзка се замислих за стоновете, изпълнили напоследък публичното ни пространство – стонове, че видиш ли „определени среди“ (естествено „либерални“) се били заели днес да „изтриват националната ни памет“ и даже – както направо се изрази вицепрезидентката Илияна Йотова „да ни обезбългаряват“, рушейки (съветски и руски) паметници, посягайки на Вазовото „Аз съм българче“ и т.н., като по този начин затривали „паметта за нашите деди“.
Дайте си сметка, уважаеми читатели (или най-малкото онези от вас, които имат аналогичен на моя жизнен опит), каква бездънна наглост е това „ридание“. Защото въпросните стонове идват днес преди всичко от политическите потомци на онези, които десетилетия наред триеха тъкмо „националната и родовата ни памет“ и буквално ни лишаваха от „нашите деди“.
Да, стотици и хиляди семейства у нас трябваше – бяха принудени дори да не споменават пред децата си за своите бащи, за техните дядовци, доколкото те – техните разстреляни още в първите години след 09.09.1944 г. родственици – ги „запечатваха“ от самото им раждане с черния печат на „потомци на врагове на народа“. Но ето защо тези стотици и хиляди „бащи и деди“ присъстваха в „родовата памет“ на своите родове като… старателно мълчано отсъствие, като изтласкван стигмат, като нещо, което трябваше да се стараем да не помним и даже – най-добре изобщо да не знаем.
Дават ли си сметка днешните „ревнители на родовата ни памет“ – почти до един политически потомци на тогавашните милиционери и съветски слуги – каква травма за стотици и хиляди семейства (като моето) е било това да бъдат принудени да мълчат пред децата си за техните дядовци, да се правят, че тях изобщо ги е нямало, да отклоняват въпросите на децата си за тях („ами дядо ти е умрял отдавна“, „кога, как“ – „ами умрял е…“). Дават ли си сметка с каква травматичност внезапно се е „скърпвала“ тази скъсана „родова памет“ когато – както бе с мен – „потомъкът на дедите си“ се озовеше в трудови войски заедно с криминални престъпници и разбереше, че е там, защото е „внук на враг на народа“, което в дома му старателно са криели от него. Когато после, попълвайки формулярите за кандидатстване в университета, вече знаеше, че ще трябва да излъже, че „няма близки, засегнати от мероприятията на народната власт след 09.09.1944 г.“, за която лъжа тутакси би могъл да попадне „под наказателна отговорност“, а значи да бъде предопределен за евентуално изнудване от „органите на ДС“ (което поне не ми се случи).
Дават ли си сметка същите днешни ревнители за „националната и родовата ни памет“ какво е – години след смъртта на баба ти, на майка ти, на баща ти – да осъзнаеш, че си живял с тях, без никога да си подозирал за раната, която те през цялото време са носели в сърцата си, защото – в името на „твоето бъдеще“ – през целия си живот е трябвало да я скриват от теб. Дават ли си сметка какво е години, години по-късно – както бе с мен – да намериш в стария бюфет, в някаква папка писмата на баба си, писани само месец-два след 09.09.1944 г. до различни хора със сърцераздирателни молби да говорят с този и този адвокат (който при това „бил звенар“), за да поеме защитата на мъжа ѝ, твоя дядо, макар че „не е сигурно дали новата власт ще допусне това“. Да прочетеш в края на едно от тези писма потрисащото изречение: „Ако някой иска да ми направи добро – нека ме убие, така ще е най-добре“. Или да изтръпнеш, прочитайки в друго от тези писма: „Случи ли се нещо с Х., взела съм решението си вече – отровата ми е готова – детето и после себе си. Нито ден повече няма да преживея след него“. И да си дадеш сметка, че ако баба ти, с която преживя детството си и която никога не каза и дума за онези страшни дни, не бе преодоляла онова тогавашно изкушение, теб въобще нямаше да те има, за да потъваш сега в тия „черни дупки“ на „родовата си памет“.
Дават ли си сметка какво е – шестдесет и пет години по-късно да прочетеш в края на импровизирания ѝ дневник от ония дни (в същата папка, намерена в стария бюфет) следното: „12 февруари [1945 г.] пред Нар. съд. 24 февруари – Ръцете му вързани отзад. Отчаяние; 24 февруари 1–2 часа след обед последно свиждане, ръцете вързани отзад. Последна целувка… пред раздялата; 25 февруари 4 часа присъдата; 5–6 часа след обед на връщане от съда го видях за последен път. Махна ми с глава, защото ръцете му бяха вързани, казваше ми: обичам… Довиждане, там горе!; 25 февруари 11.5 полунощ – екзекуцията“. Шестдесет и пет години по-късно, казвам, да научиш последните думи на дядо си, които бащите на днешните ревнители за „националната ни памет“ бяха принудили семейството ти да закопае в абсолютно мълчание, да не позволи никога да узнаеш за тях.
… И после да ридаят днес за демонтирането на паметника на окупатора, който възцари за половин век въпросното абсолютно мълчание. Да имат наглостта да приказват за „изтриване на родовата ни памет“ потомците на същите ония, които заравяха убитите тогава в общи гробове – без кръст, без плоча, без име – за да изчезне паметта дори за мястото на костите на погубваните. Да имат наглостта да ревнуват „националната и родовата ни памет“ потомците на същите тия, които отказваха да издадат за убития дядо на съпругата ми дори смъртен акт, удостоверяващ, че такъв човек изобщо някога е имало.
И ето какво ще кажа накрая. Онези, които ни обвиняват днес, че посягаме на „националната и родовата ни памет“, наистина в най-голямата си част са, ако не направо синове, дъщери и внуци, то политически потомци на същите, които ни принуждаваха да закопаваме в мълчание паметта за дедите си; потомци са на онези, които заравяха в общи, анонимни гробове костите им и строяха над тях жилищни блокове; потомци са на онези, които ни принуждаваха да лъжем, че не сме ги имали, за да ни разрешават да учим и да работим. Какво направихме обаче ние с тях – с потомците на тези убийци и унищожители на „родовата ни памет“? Какво направихме с тях след края на „царството“ им? Принудихме ли ги да пишат, че са „синове и дъщери на слугите на съветския окупатор“? Уволнявахме ли ги от работа за това, че са техни синове и дъщери? Съдихме ли и осъдихме ли ги заедно с техните родове? Не, не просто не направихме това, но тъкмо защото сме демократи (или както се изразяват те днес „гнили либерали“ и „рушители на националната ни памет“) се противопоставяме и до днес на всички, които потапят личността им в произхода им. Отнасяме се към личностите им, а не към „потомствеността“ им. Помним, да – бащите и дядовците им, но говорим, спорим, приятели или дори врагове сме с тях, с техните „лични имена“.
Ето защо не мога да не се възмутя днес, освен от наглостта тези именно да ни обвиняват в посегателство към „националната и родовата памет“, да се обявяват още и за (наши) „жертви“. Като каквато например в последно време стилизираха евразийската „професорка“ Дарина Григорова и в чиято защита се подписаха редица академични маргинали и русофилски свещеници. Но от чиито писания академичният съвет на Софийския университет чисто и просто се „разграничи“. Не я уволни, не я наказа дори с мъмрене. И макар друг път, воден именно от принципа си на демократ, да не съм го казвал, сега ще го кажа: ако въпросната имаше съдбата, която имахме ние – потомците на „враговете на народа“, всички днес щяха да знаят, че тя е не просто „професор Дарина Григорова“, а… внучката на члена на Политбюро на ЦК на БКП другаря Митко Григоров, един от най-близките на диктатора Тодор Живков и щеше да е най-много работничка в провинциална фирмичка. Щяхме не да се „разграничаваме“ от нея за пропутинските ѝ писания и интервюта, а от самото начало щяхме да проглушим ушите на всички чия внучка е тя и щяхме да я държим отговорна за „изтриването на родовата ни памет“, което е вършел нейният дядо. Ние обаче не правим това. Ето разликата между нас и тях – новоизпечените защитници на „националната и родовата ни памет“. И нека се засрамят поне малко, когато днес нагло гръмогласничат за „посегателството“ върху тази памет и призовават за почит към „нашите деди“. Нашите деди, драги, и до днес са в общите си гробове, нямат паметници, а на ежегодните общи панихиди за тях от „строителите на пилони“, от бранителите на „МОЧ-ове“ и новоизлюпени „православни християни“ няма и следа.
__________________________
[1] Нека отбележа, че със специално обръщение за деня на жертвите на комунистическия режим излезе единствено Русенският митрополит Наум, за което заслужава поздравления. Помен за жертвите на комунизма отслужиха и българските католици.
