Вторачени в миналото и приласкавани от псевдонационалисти, ние сякаш забравихме какво означава да обичаш род и родина.
А така сами подкопаваме всяка възможност за изграждане на справедливо и благоденстващо общество.
В последно време у нас се шири все по-показно патриотарстване, което има претенцията да задава стандарт за родолюбие, но в действителност единственото, което постига, е да извращава самото понятие. Този изкривен патриотизъм възвеличава миналото за сметка на необходимостта от съграждане на колективното ни настояще и бъдеще, произвежда носталгия, настройва представителите на различни социални групи едни срещу други, възползва се от вродената ни нужда от принадлежност и сигурност, за да сее страх, дава измамно прости отговори на сложни въпроси и нагнетява атмосферата дотам, че всеки по-напредничаво мислещ и отворен към света българин бива дамгосван като „предател“.
Плакатно родолюбие
В условията на политически, икономически, социални и здравни трусове българските политици – и на национално, и на местно ниво – развиха отблъскващия навик да търсят електорална подкрепа чрез активно себепрезентиране като „патриоти“. Каквато и стъпка да предприемат, каквото и предложение за реформа да направят, те енергично и шумно отбелязват, че го правят, защото са истински българи, защото милеят за родината, защото тъкмо те са призвани да представляват „обикновния българин“ и „народа“, защото тъкмо на тях се е паднала тежката отговорност да продължат делото на Паисий, Левски, Ботев и Вазов. Макар никой да не ги кара да се обясняват в любов към родината, те го правят 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата – за всеки случай, може някой да не е разбрал. Хубаво би било да се замислим над следните думи на поета и есеист Иван Ланджев, автор на сборника с есета и фрагменти „За неизбежната случайност“:
Силно да любиш и мразиш не значи да крещиш. Шумът е само нескопосан опит за присвояване на чувството. Знам, че не е за вярване, но човек може да обича Ботев, без да се бие в гърдите и без да си го татуира по краката. Може да обича и България, без да крещи по мегафон.
Разбира се, еуфоричното патриотарстване изпълнява определена функция – то измества фокуса от същественото към маловажното и към онова, което продава. Действителните подбуди и намерения на управляващите и на устремилите се към техните позиции не са важни. Не е важно и качеството на това, което те предлагат да се направи. Важното е у нито един българин, независимо дали живее в страната, или на хиляди километри от нея, да не остане и капка съмнение, че го правят за България. Нищо че по подразбиране всеки министър, всеки народен представител, всеки кмет, всеки общински съветник и всеки служител на държавната администрация би трябвало в работата си на първо място да се ръководи от обществения интерес. Ако на „народните ни водачи“ всеки ден им се налага да ни припомнят, че дават мило и драго за отечеството, значи сме го загазили. Защото явно ни управляват хора, които не разбират защо заемат позициите, на които са се озовали.
Възможно е обаче те да си дават ясна сметка какво правят и защо го правят. Може би Ваньо Вълчев е прав, като пише в романа си „НОФОФ“:
Сега за патриотизъм много плащат! Ако патриотизмът на Шефката не ѝ е по джоба, по-добре да не се захващаме. Ние за единия патриотизъм живеем и с него хляба си изкарваме!
Родолюбие, обсебено от миналото
Националното самосъзнание и родолюбието се опират на знанието, паметта за миналото и обединението около символи, които подхранват националната идентичност. В същото време обаче националното самосъзнание, националната идентичност и родолюбието не трябва да бъдат разглеждани единствено и само като артефакти, които сме наследили от предците си, нито като елементи, които могат да бъдат подхранвани и култивирани само чрез вторачване в миналото, защото това може (и е редно) да се случва и чрез конкретни действия в настоящето с мисъл за бъдещето.
Едва ли ще се намери трезвомислещ човек, който да отрече обединителната сила на празниците и обичаите и тяхната роля за съхраняването на българския народ във времена на тежки изпитания. Но когато интересът клати феса, родолюбието се превръща в инструмент за поддържане на илюзия за сигурност и управление на обществените нагласи чрез неспирно възкресяване на миналото. Празниците и обичаите, чрез които пазим традициите, са фина материя, която лесно може да загуби изначалната си функция и да се превърне в кич. Голяма работа, като веднъж в годината, например по време на кукерски фестивал, гониш злите духове, а през останалите 364 дни си изхвърляш фаса на улицата, чупиш пейки, биеш съпругата си, летиш с лъскавата си кола с 200 километра в час, псуваш учителката на сина си и демонстрираш простотията си толкова добросъвестно, че не даваш никакъв шанс на отсрещната страна дори само за момент да си помисли, че все пак може и да не си чак толкова прост.
Обсебеността ни от миналото ни създава трудности в две посоки. От една страна, ние помним избирателно, което не спомага за адекватното съхраняване на колективната ни памет. Докато една шепа изследователи осветляват тънещи в мрак и заблуда епизоди от близкото ни минало, стотици хиляди българи дори не си правят труда да се запознаят поне с малка част от находките от техните проучвания, а немалко министри, депутати, членове на псевдонационалистически партии, университетски преподаватели, учители и медии активно пречат на включването на новото знание в учебниците по история. Докато продължаваме да се давим в самоналожено неведение и пропаганда, в предните редици застават някои по-приспособими „пазители“ на националната ни памет, които запълват вакуума с паради, възстановки на исторически събития и създаване на фалшиви новини, като опасенията за потенциално изваждане на „Аз съм българче“ от учебната програма, които преди дни предизвикаха мощна, но напълно неоснователна истерия.
Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на миналото. Минало, направено от леки материали, пластмасова памет като излязла от 3D принтер. Памет според потребностите и търсенето. Новото лего – различни модули на миналото се предлагат и пасват точно на празното място. (из „Времеубежище“, Георги Господинов)
От друга страна, обсебеността ни от миналото ни пречи да вървим заедно напред, защото „лудите“ мечтатели и смелите иноватори предпочитат не просто да гледат към бъдещето, а и да участват в неговото създаване чрез градивни действия в настоящето. Докато една немалка част от българите развълнувано очаква споменатите исторически възстановки и военни паради и чете с интерес всяка публикация за предсказанията на баба Ванга, други наши сънародници разработват първия отворен голям модел за изкуствен интелект на български език, раздават стипендии за обучение в магистърски програми в чужбина с условието след следването си стипендиантите да се завърнат и да прилагат наученото в България, помагат на родни писатели да намерят читатели зад граница чрез продажбата на правата за издаване на техни книги на различни езици и т.н. Това са два диаметрално противоположни свята, независимо че делят обща територия.
Родолюбие, подхранвано от комплекси
След като си присвоиха понятия като „родина“, „патриотизъм“ и „национален интерес“, псевдопатриотите у нас забъркаха опияняваща отвара, която щедро наливат в чашите на своите последователи. С всяка следваща глътка те стават все по-убедени, че българите сме най-уникалният народ, с най-богатата история и с най-големите природни богатства, но уви, вътрешни и външни зли сили заговорничат срещу нас, пречат ни да разгърнем потенциала си и искат да ни смажат, да ни унижат и евентуално да ни заличат като нация. Какво да се прави – велики сме, даже най-великите, но сме жертви на несправедливи обстоятелства.
Това важи на колективно, както и на индивидуално ниво, което поне отчасти обяснява неспособността ни да се радваме на чуждите успехи и да смятаме, че всеки става сутрин с пъклени планове да ни навреди. Ако не друго, най-шумните „пазители на националния интерес“ умеят да произвеждат страх и тревожност до степен, че дори една новина, която е логично да ни зарадва, като продажбата на българската компания зад образователната платформа „Школо“ на водещ британски доставчик на софтуерни продукти и услуги с образователна насоченост, може да бъде представена като повод за притеснение, защото светът е голям и опасности за българите дебнат отвсякъде. Едно от най-точните описания на синдрома на жертвата, от който очевидно страдаме, е дело на журналистката Веселина Седларска:
Цялото ни национално хленчене и мрънкане е заради едното съжаление. Съжаленият се чувства разбран, приласкан, приютен, това са все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите обикновено не са виновни. Как да са виновни, като са жертва, виновни са, разбира се, насилниците. А насилници в българската история и съвременност – колкото щеш. Ние сме малки, ние сме много малки, но затова пък явно безкрайно ценни и затова всеки иска да ни притежава и управлява. Съдбата ни се решава на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние винаги сме от лошата страна. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на освободител да ни отърве от поробителя, който преди това ни е освободил. За което нямаме никаква вина, нали сме наясно – жертвата никога не е виновна. Но всъщност най-изгодното е, че при това положение не се налага да правим каквото и да било. Когато си жертва, не ти се налага да работиш. Твоите усилия са обречени. Затова няма смисъл да бъдат полагани. Така или иначе ти си жертва и насилникът решава какво ще се случи. Ти не носиш отговорност – представяте ли си каква лекота на битието е това? (из „Депресията ме обича“)
Водените от чисти намерения родолюбци нито величаят безпредметно миналото, нито карат сънародниците си да се възприемат за жертви, защото знаят, че жертвата не може да мисли и да действа свободно. Ако битието на жертвата е леко, защото не ѝ се налага да носи отговорност за каквото и да било, битието на патриота е изпълнено със смисъл тъкмо защото той съзнава отговорностите си и се старае да ги изпълнява с достойнство, без да го изтъква под път и над път. Както посочва един от героите на романа „Рана“ от Захари Карабашлиев:
[Д]а си патриот, какво е? Дълг е. Само онзи, който не смята патриотизма за свой дълг, говори непрестанно за патриотизъм. Този, който наистина обича жена си, децата си, родителите си, прави ли афиш това? Не. Просто ги обича, грижи се за тях. Така мисля, че трябва да е и отношението към родината – няма нужда да говориш за патриотизъм, ако го имаш. Да си честен човек, да обичаш страната си, защото знаеш историята ѝ (и хубавото, и лошото), да не плюеш по улицата, да поздравяваш съседа си – това е патриотизъм.
