„За да тържествува злото е достатъчно

добрите хора да бездействат“.

Едмънд Бърк

Дайте първо да видим какво ще наричаме „толерантност“. Предлагам следната дефиниция:

Толерантността е състояние на търпимост спрямо нещо, което не одобряваме, с което не сме съгласни и срещу което дори имаме принципни възражения. Нейните основи са в релативизма, който допуска съществуването на много истини, и в правото на всеки да има и да налага своя правда. Толерантността може да бъде пасивна (безразличие) или активна (насилена, лицемерна симпатия).

Въпросът за толерантността неминуемо опира о въпроса за противенето (или непротивенето) на злото. Тази тема ме вълнува отдавна и признавам, че все още нямам окончателен отговор за себе си. Шири се схващането, че не бива да се противим на злото, а да го приемаме със смирение, защото ако се противим, само ще го умножим или както някои обичат да казват: „ако убием убиец, общият брой на убийците ще остане същият“. Има много резон в тази позиция, защото (нека не се заблуждаваме!) Бог няма нужда от нашата помощ. Ако иска да промени нещо в творението, Той ще го направи с едно единствено мигновено потрепване на волята Си и ние дори няма да усетим. Бог няма нужда от войнство, защото Той е всичко за всички, и дори да приемем все пак, че в символичен смисъл ще наричаме нещо „Божие войнство“, то това без съмнение са ангелите, а не ние, човеците.

Но от друга страна не мога да не се сетя за стария виц. Млад и здрав свещеник е изправен пред съда.

– Защо пребихте ищеца така грозно, отче? – попитал съдията.

– Защото ме удари.

– Но не е ли казано в такива случаи да обърнем и другата страна?

– Казано е и аз я обърнах. И той ме удари и по нея. Но никъде не е казано какво се случва след това…

За огромно, за трагично и катастрофално съжаление, в днешния комуникационен свят се водят кървави битки на идеи (и идеологии), като християнството не остава незасегнато. Всички, които искат да влияят върху съзнанието на масите, рано или късно прибягват и до него и започват да го разказват така, както им е удобно и както е полезно за техните цели – далеч не църковни, а грубо земни, суетни и материални. Ангажираните в това интелектуалци и мислители твърде ловко използват християнския наратив за своите цели, които никак не са християнски.

За да разберем това е достатъчно да проследим кой финансира публичната им дейност, и ще стигнем до личности и НПО-та от най-отчаяните либерални, левичарски и глобалистични (в частност икуменически) кръгове. На тези пропагандатори не им е трудно, защото огромната част от публиката е съвсем боса по тези въпроси. Крайната им цел е, дори да срещнем и разпознаем злото, да не му се опълчим, а да оставим да прави каквото си е наумило. Защото злото е същинският им работодател. Не ви харесват джендърите? Ваша си работа. Просто не предприемайте нищо по въпроса.

На темата за непротивенето на злото ме върна една „мъдрост“ от онези, които се изсипват на кило в социалните мрежи:

„Бъди добър към всички създания. Това е истинската религия“.

(Буда)

Не се сдържах и отговорих: „Трябва ли да бъда добър към демоните, за да е истинска религията ми?“. И за съжаление разговорът приключи тук.

Смешно е като си спомня как преди десетина години наши академични философи, повтаряйки толстоистките призиви за непротивене на злото, въвеждаха термина „зло“ християнство за всички християни, които се опълчват на злото със сила. Днес същите, по нареждане на работодателите си, плющят с украински бойни знамена, докато съпругите им громят българския фолклор от културологични позиции.

Будисти ли са тези интелектуалци, та пламенно проповядват пълното примирение дотам, че заклеймяват всеки, който се опълчи на злото, наричайки го „антихрист“? Будисти ли са или са безкрайно горди като първите гностици от древността? Толкова горди, че се чувстват призвани да вземат под крилото си самата Църква – едната, свята, съборна и апостолска, – да я вземат и с леко изнервен тон да ѝ обяснят как точно стоят нещата и къде бърка тя с демодираното си предание. Тези интелектуалци са сладкодумци, владеят словото и перото, но не се сещам да се опират на догматите на Църквата, да ги цитират. Свободите съчинения пò са им на сърце.

Кой е техният Бог? Какъв е? Много едър бой скаут, който записва в златен бележник добри дела? Те сякаш не са чели псалмите. Сякаш не познават Давидовия Бог (изумителен, уникален поетически образ!), който се гневи, „троши зъбите на нечестивите“; „погледне към земята, и тя се тресе; допре се до планините, и те димят“ (Пс. 103:32); „натегна върху ми Твоята ярост – казва Псалмопевецът – и с всичките Си вълни Ти (ме) порази“ (Пс. 87:8).

Каква толерантност, какви пет лева! Къде е женственият Бог на либералстващите псевдобогослови?

Вижте светиите: те са войни, епископи, отшелници. Вижте римските генерали св. Георги и св. Димитър, вижте стария войн св. Мина, вижте св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат! Вижте св. княз Борис-Михаил Покръстителя! Той ли е толерантен, той ли е чужд на насилието?

Вижте най-сетне св. Архангел Михаил – главнокомандващия на небесното войнство! Той ли е пацифист?

Пацифист ли е папа Урбан II, когато през 1095 се провиква в Клермон: „DEUS VULT! (Бог го иска!)“ – формула, която става девиз на Ордена на Божи гроб, а в последствие боен вик на всички кръстоносци, и поставя началото на първия и на другите след него кръстоносни походи? Или либералстващите псевдобогослови си затварят очите за това, защото то е нещо преди всичко католическо, а пък на тях католицизмът им е мил като реликва на „цивилизования“ свят?

Вижте, настина не смея да взема категорично отношение по въпроса трябва ли християнинът да се опълчва с насилие срещу злото, но не мога да забравя, че Църквата се дели на две части – войнстваща и тържествуваща Църква. Войнстващата Църква сме ние, живите на този свят, които ежедневно се срещаме със злото и трябва по някакъв начин да взаимодействаме с него; трябва чрез свободната си воля да изберем как да взаимодействаме и ние често избираме да войнстваме. Прави ли сме? Когато умрем, преминаваме в тържествуващата Църква, където вече тържествуваме, предчувствайки окончателната победа над злото, за която и ние сме дали микроскопичния си принос.

Не помня къде беше казано, но да – на християнина е забранено да се гневи, защото гневът е грях, забранено му е да се гневи, освен когато стане свидетел на богохулство. Тогава е длъжен да се гневи! Може да прости (и е прекрасно да прости!), но когато е засегнат единствено и лично той. Може доброволно да се жертва, но жертвата не е примирение, а висша форма на противопоставяне, която носи мъченически венец.

Ние не се чувстваме съвършени като онези християнлиберали, които са се заели да вкарват Църквата в правия път. Ние сме грешници, които не могат без Божията благодат да се обърнат и да се спасят. Нарича се синергѝя – някои неща не могат да се случат само по човешка воля или само по Божия благодат, трябват и двете. Така, мисля си, е и с противенето на злото. Кои сме ние, та сами да воюваме срещу него! Но пък и не става да скръстим ръце и да чакаме Бог да свърши цялата работа. Та нали затова сме на този свят, в който доброто и злото са неразделно размесени едно с друго – именно да се пробваме как ще се отнесем към едното и към другото? Ако сърцето ни казва да забием меч в гърдите на злото ще го забием. А когато победим, тогава смирено ще сведем очи и ще кажем: „Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина“ (Пс. 113:9)[1]. Пък после Бог ще ни съди и евентуално ще ни прости по нашите молитви и по нашите надежди. Бог ще ни съди по намеренията ни. Той ще види с какви подбуди сме извършили едно или друго. Юда Искариот е грешник №1, въпреки че чрез него се изпълнява Евангелието. И той е осъден колкото за делата си, толкова и за намеренията си, които са били гордост, арогантност, алчност и предателство.

Църквата има много измерения, едно от които е политическо. Другите са мистично, социално и т.н. Без политическото измерение, което Църквата придобива след Константин и най-вече след Теодосий, тя не би била това, което е по Божията воля. Историята на Църквата би била немислима без участието ѝ в държавната диархия. В Църквата има както монаси-отшелници, така и войни, които са повалили с мечовете си не един враг. Насилието може да е грях, но толерирането на злото, отказът от борба с него, от борба с всички средства, е още по-голям грях. А как да познаем злото, за да му се опълчим? Чрез сърцето и съвестта, която е гласът на живия Бог у всеки човек. Горко на онзи, който е заглушил този глас! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Автор: Иван Стамболов