Варварство е не да рушиш идолите и идеологемите на една човеконенавистна доктрина, варварство е да градиш и изграждаш, да възвисяваш и браниш тотемите на комунизма.
Бранейки самоотвержено, по матросовски бранейки Паметника на съветската армия от неумолимия ход на времето, телохранителите на монумента не знаят граници и нямат спирачки, включително и спирачки морални. Провъзгласявайки паметника за културна ценност, а неговото демонтиране – съответно за варварско посегателство върху историческото ни културно наследство, те фактически подменят истината с лъжата. Защото Паметникът на съветската армия не е културна ценност – нито по предназначение, нито по изпълнение. Той е замислен като пропаганда на българо-съветската дружба и като алиби за тоталитарното мракобесие – като пропаганда на българо-съветската дружба и като алиби на тоталитарното мракобесие е и реализиран. И то в най-суровите и зли, в най-свирепите и кървави години на Народната власт. Паметникът не е и историческа ценност – доколкото, за разлика от Държавния исторически архив, не документира, а величае, възвеличава една агресивна имперска армия, окупирала и поробила страната ни. Така че решат ли нашите съвременници, ще разчетат подобаващо новата ни история не в контурите и гънките на заканително вдигнатите към небесата червеноармейски оръжия от метал и камък, а в документите на Държавния исторически архив. Където няма величие, няма героизиране и глорифициране – има само дадености, историческа памет и историческа истина само има. Истина, често горчива и болезнена, но винаги достоверна, научна и обективна.
Като демократа, който съм и който въпреки всички обрати и премеждия съм решен да си остана, аз не обвинявам феновете на Паметника на съветската армия за политическите им симпатии и антипатии – и те като мен имат право на такива. Аз не ги окачествявам дори като фашисти – по-скоро те ме наричат фашист. Единственото, в което ги виня, е, че в обществените си изяви не се придържат към даденостите, че в услуга на доктрината си са готови да пожертват истината, че в оценката им върху историческия процес неокомунистическата им идеология доминира над обективната действителност. Тъкмо затова те ни уговарят, че, видите ли, всички останали европейски страни съхраняват и обгрижват червеноармейските си мемориали, докато ние, варваризираните българи, ги рушим. Истината е тъкмо обратната: и прибалтийските републики, и Чехия, и Полша, и всички останали сателити на доскорошната Съветска империя отдавна ни изпревариха в процеса на декомунизация и десъветизация – без сантименти и без капка мазохистична жал още преди десетилетия те се разделиха с хералдиката на ненавижданото си съветско минало. Е, вярно е, че тук-таме из Централна Европа остана и по някоя съветска солдатска фигурка, по някоя червеноармейска антика от метал и бетон, но на фона на нашия монумент тези останки са направо микроскопични и жалки. Пък и разликата е не само в размера. Както вече писах, мемориалът в австрийската столица, да речем, е не само визуално далеч по-скромен – той се различава и смислово от нашия столичен гигант. За разлика от нашия, виенският мемориал не е паметник на съветската армия – той е посветен на 17-те хиляди руски бойци, паднали при освобождаването на Виена от нацистките пълчища. Освен това, отново за разлика от нашего брата, Австрия не е пострадала от издевателствата на комунистическия тоталитаризъм. А всичко това подсказва и една много сериозна морално-политическа разлика: едно е да почетеш паметта на загиналите в битка с нацистите бойци, съвсем друго е да възвеличаваш в гигантски монументи собствените си палачи и поробители. Нерде Ямбол – нерде Стамбол! Не е за пренебрегване и обстоятелството, че Кремъл е заплатил със собствени средства разходите по виенския мемориал, докато Паметникът на съветската армия в София е заплатен с наши народни пари, при това събирани от населението по един не съвсем доброволен път. Има и още нещо: съгласието на Виена да се вдигне мемориалът е компромис, чрез който Австрия се спасява от надвисналата след ВСВ опасност за съветизация, докато Паметникът на съветската армия в София разчиства пътя към съветизация на родна земя, охранява символично (пък и не само символично) принадлежността ни към Империята на лъжата и злото. Така че много и съществени са разликите между виенския и софийския сценарий – приликите са дефицитни.
Ето защо не сриването на Паметника на съветската армия – неговото издигане, обгрижване и възвеличаване, преклонението пред него поколение след поколение е варварски акт, продължение на онова мракобесие, в което страната ни тънеше десетилетия наред. Мракобесие, въдворено, насърчавано и охранявано от шпагините на Паметника на съветската армия. Защото да съхраняваш, да обгрижваш и почиташ символите на робството и злото, значи да съхраняваш и продължаваш във времето робството и злото, да преселиш тоталитарното мракобесие от историческото му местожителство в настоящето, а от настоящето – в бъдещето – близко и далечно.
Така че равносметката е ясна като ден: варварство е не да рушиш идолите и идеологемите на една човеконенавистна доктрина, варварство е да градиш и изграждаш, да възвисяваш и браниш тотемите на комунизма. Докато да ги унищожаваш, значи да разчистваш пътя на демокрацията и цивилизоваността от настоящето към бъдещето. Това вече е не варварство, а култура. Както са култура и човешките права и гражданските свободи, които тоталитаризмът потъпква, а демокрацията фаворизира и брани – доколкото ѝ стигат силите. А на родна земя тези ѝ сили са като че ли съвсем, съвсем оскъдни. Като гледам неутолимата ярост, с която нашите многобройни матросовци воюват ден след ден по площади и форуми, по мрежи и медии в защита на единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското, все ми се струва, че преди трийсетина години демонът на комунизма напусна ведомствено гражданското пространство, но сърцата ни не напусна. А пътят от сърдечното вълнение до тресавищата на Белене е кратък и бърз – онова, което битува в сърцата, рано или късно неминуемо се превръща и в национална съдба.
