Вчера ме поканиха в „Хоризонт“ да говорим за протестите – за всевъзможните протести, които се надигат по цял свят, включително и у нас, в началото на тази година. Поискаха да обобщя. И тогава се запитах: подлежат ли протестите като такива на обобщение? Ето този въпрос ме мъчи оттогава и до днес.

Да вземем протеста на градския транспорт. Питаха ме за него. Ще бъдат ли увеличени заплатите на шофьорите? И как, дори да има желание да бъдат, това ще се случи при отсъствието на общински съвет и на бюджет? И откъде ще вземат пари? Вероятно ще вдигнат цената на билетите и в такъв случай излиза, че шофьорите протестират срещу гражданите, тях изнудват и от тях ще си вземат увеличението. Макар че София е богат град – бюджетът ѝ е два милиарда. Сигурен съм, че например сметоизвозването не струва толкова, колкото плащат на фирмите. Нито пък че столицата има нужда от такова брутално озеленяване, каквото беше при Фандъкова по известни на всички причини. Колкото до културната програма на общината с всичките ѝ там инсталации и пърформанси, отдавна съм казал, че за мен това са грешни пари, хвърлени на вятъра. И все пак, ако се стигне до увеличаване на заплатите в градския транспорт, това най-вероятно ще стане за сметка на поскъпването на билетите.

Друго, което ме питаха във връзка с общината, беше дали ако съветът не успее да заработи, ще има предсрочни местни изори. Чудесен въпрос, чийто отговор за съжаление не знам. Но съм уверен, че не би се стигало до него, ако на последните редовни местни избори бяха гласували с малко повече акъл.

В национален мащаб пък се задават протести на зърнарите. Макар поводът да е вносът на зърно от Украйна, самите земеделски производители твърдят, че проблемът е много по-всеобхватен – ставало дума за осигуряването на храната на българите. Изпълнителният директор на Българската аграрна камара Светлана Боянова каза: „Премиерът показа, че изобщо не познава как функционира земеделският бранш в рамките на обща селскостопанска политика. Той много удобно забравя, че нашите български фермери са абсолютно както всеки един европейски фермер в този ЕС.

Правилата са едни и същи“. Според мен обаче по-опасното е, че не само премиерът, но и самият земеделски министър комай не знае, както се казва, на кой свят е. В началото на седмицата се появи новината, че България е на път да изгуби един милиард за местните предприемачи по един от най-важните европейски инвестиционни инструменти – подхода ЛИДЕР. И не само ще изгуби тези пари, но ще унищожи една мрежа от експерти, създавана в продължение на 10 години, а хиляди хора ще се върнат в бюрата по труда и вместо да създават работни места и принадена стойност, ще тежат на социалната система.

И въпреки всичко, въпреки цялата правдоподобност на недоволството, намериха се у нас казионни медии и анализатори, които не се посвениха да си изкривят душата и да кажат, че общественото мнение се е обърнало против земеделските производители. Демек, земеделските производители са криви, защото късогледо спъват иновативните европейски политики.

Разбира се, недоволството и притесненията на нашите земеделски производители не са нещо уникално, а отзвук от тревожното състояние на аграрната политика в целия Европейски съюз. Те са отзвук, ако щете, и на протестите в Германия – най-големите там след Втората световна война. Навеждат на мисълта, че се надига гняв не само срещу конкретни извращения, но и срещу целия принцип на управление на ЕС, пък и на ширещата си философия в цялата западна цивилизация – философия до голяма степен противоестествена в стремежа си да бъде прогресивна.

Протестите в Германия са срещу решението на правителството на Шолц през 2024 да се направят икономии за сметка на „вредните за климата субсидии“. Види се, има добри и лоши субсидии, полезни и вредни, което си е точно така, но мерилото далеч не е зеленизмът. Целта на Шолц е да се икономисат едни 30 млрд. евро, като се отнеме от субсидиите за земеделците. Може би има резон, може би субсидиите в Германия са неправомерно високи, което уронва нравите и дисхармонизира икономиката. Но пък и земеделците имат своето право.

Всъщност причините за протестите в Германия са три: зелените политики на европейски съюз, миграционният натиск и помощта за Украйна. „Дойче веле“ (естествено!) веднага обвини десните екстремисти и Путин . Според крайно либералната медия Путин разпространявал хибридните лъжи, че в Германия намаляват субсидиите, за да богатеят незаконно украинците за сметка на германските граждани. И германските граждани, види се, са достатъчно тъпи и податливи на хибридност, за да започнат да протестират. Така протичат мислите на „Дойче веле“.

Обаче в Германия е имало изследване, според което 85% от гражданите подкрепят протестите. У нас Меглена Плугчиева смята, че тези мощни протести с тази мощна подкрепа ще доведат до промяна на цялата аграрна политика на ЕС. Ха, дано! А пък Сашо Божков (Бог да го прости!) казваше, че европейските политики се делят на земеделска и всички останали (то и в България програмите са ПРСР и всички останали, защото „рънътъ прай борбътъ“). Тъй че всички тези вълнение в аграрния сектор може да се окажат начало на оздравяването на ЕС и добре би било да е така, защото иначе леталният изход не е далеч.

Но да не забравяме, че бяхме тръгнали да обобщаваме, пък отново се отплеснахме по новинарския дневен ред. Ако протестите подлежат на някакво обобщение, то е по отношение на тяхната еволюция. Тя минава през четири етапа (записвайте си, защото това е премъдрост, която другаде няма да намерите):

1. Теоретична част – протестът започва като възмущение от някаква несправедливост. Може да е конкретен случай, а може да бъде и доведено до нетърпимост състояние. В този си вид той е най-автентичен и най-чист. Тук е песъчинката, върху която после кристализира всичко останало.

2. Усещане за сила – на сериозен протест излизат онези, които се надяват, че са способни да изнудват (или да наказват), тоест онези, които смятат, че са способни да доведат нещата до победен край. Това обикновено са представители на професии или прослойки, чието присъствие (или отсъствие) в обществото е по-осезателно от средното. Например едно е да протестират миньорите, железничарите или лекарите, а съвсем друго е да протестират преводачите на фламандска поезия и филателистите.

3. Икономическа част – тя настъпва тогава, когато никой вече не крие, че става дума за пари, в момента, в който рицарите на справедливостта осъзнаят, че от цялата работа може да се изкара и някой лев.

4. Политическа част – поредният гладен популист яха протеста и вече става дума не само за пари, но и за власт. Нали помните всеобщата формула на капитала на Маркс? В най-примитивния си вид тя е стока-пари-стока (произвеждаш-продаваш-произвеждаш). По-рафинирана става във вида пари-стока-пари (инвестираш-произвеждаш-печелиш). В най-чист вид е пари-стока-пари’, когато вече се появява и принадената стойност, която в последствие ще се превърне в капитал. С властта е нещо подобно. В неразвитите демокрации формулата е пари-власт-пари (купуваш си власт, да речем депутатско място-печелиш от корупция-купуваш си апартамент). При по-развития капитализъм, към който бавно, но сигурно преминаваме, формулата е власт-пари-власт’. Тогава вече властта се е превърнала в самоцел, но пък това е естествено, защото няма нищо по-сладко от властта, дори и парите, дори и апартаментите.

Напоследък властта се взима с не малката роля на протестите – режисирани, финансирани, проведени по всички PR правила. Лошото е, че при всеки следващи протести властта взима все по-безсрамен комедиант и същевременно все по-некомпетентен политик, защото инвеститорът вече не е така придирчив в преследването на качеството. Така е поне в света на популизма, в свободния демократичен свят.

Още при ненормално проточилите с протести срещу Орешарски предупреждавахме със сълзи на очи, че прекаляването с протестирането неминуем води до неговата девалвация. Точно както и с приказката за лъжливото овчарче: ако (и когато) дойде време за истинско протестиране срещу нещо наистина сериозно, тогава всички ще кажат за протестиращите: абе мàни ги тия!

Особено драстична беше блокадата на Орлов мост. Тогава, като се опитах да кажа, че не е редно шепа подпийнали безделници да тормозят невинни граждани, ми наскачаха революционери и интелектуалци, много от които вероятно днес се срамуват от патетичните глупости, които ми дрънкаха тогава. А някои вече са във властта и не можеш да ги познаеш – сякаш не помнят какво са скандирали и което е по-възмутително – не ги е срам, че не помнят.

В целия този ред на мисли дотук протестите доста се родеят с революциите – или протестът е революция в зародиш, или пък революцията е презрял протест, изтърван протест, протест, който е скъсал синджира. А вредите от революциите са повече от ползите, нищо че ежедневно се мъчим да си внушим, че светът от ден на ден става все по-хубав.

Виж, контрареволюцията е нещо съвсем друго. Тя е опит (по думите на Честъртън) да се ограничат щетите от революцията. Затова и аз като цяло ще си остана контрапротестър, защото по природа съм контрареволюционер. Ако щете вярвайте – от дете съм такъв. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Автор: Иван Стамболов