Понятието „изкуствен интелект“ се появява (ако не ме лъже паметта) някъде през 50-те. Всъщност стремежът да се създаде „изкуствен интелект“ е много по-стар – юдейският голем, който се одухотворява от написани на хартия и тикнати в устата му магически слова, хомункулусът на Теофраст Бомбаст фон Хоенхайм (наричан Парацелз) и алхимиците, Галатея – оживялата скулптура на Пигмалион, чудовището на д-р Виктор Франкенщайн, така добре пресъздадено на екрана от актьора Борис Карлоф, и т.н., и т.н.

Всичко това е ни повече, ни по малко греховният стремеж на човека да създаде човек, тоест да бъде Бог. В областта на микрокосмоса изкуственият човек е нещо като Вавилонската кула в областта на макрокосмоса. Това е целта. А приносът на ИИ към техническия прогрес, към материалното благоденствие, към съвършенството на илюзията не е цел, а само страничен ефект.

Едно време нещата бяха по-прости. Помните стария виц:

ВЪПРОС: Какво ще се получи, ако блондинка се боядиса черна?

ОТГОВОР: Изкуствен интелект.

(А знаете ли как отговарят блондинките? Пак с виц:

ВЪПРОС: Кой измисля вицовете за блондинките?

­ОТГОВОР: Брюнетките в дългите си самотни нощи).

Все едно.

Уви, представата за изкуствения интелект отдавна не е толкова проста и романтична. Особено откакто нещата бурно се развиха. Днес вече всеки може да произведе на мобилния си телефон свръхреалистични изображения, които нямат нищо общо с истината. Едва изстинало прясно опеченото понятие „фейк“, вече се появи и още по-новото понятие „дийпфейк“. Според независимата британска организация за проверка на фактите Full Fact това са „видео- или аудиоклипове, които са създадени с помощта на инструменти на изкуствения интелект, за да имитират поне полууспешно лицето или гласа на публична личност”. Не съм го гледал, но са ми разказвали за клип с Путин, който държи съвсем правдоподобна реч, обаче вследствие на досадна грешка ръката му минава през микрофона като на призрак. Което пък по-късно кара Зеленски след своя реч нарочно да блъсне микрофона, за да се види, че е истински.

Миналата седмица Световният икономически форум публикува доклад за глобалните рискове през 2024 година. В него т. нар. „фейк нюз“ се нареждат сред най-сериозните заплахи, а пък развитието на изкуствения интелект се сочи като главен инструмент за тяхното създаване. Ако попадне в ръцете на злонамерени сили, изкуственият интелект може „да наводни глобалните информационни системи с фалшиво съдържание“, чрез което да предизвика обществено напрежение, размирици, да принуди правителствата да въведат цензура и в крайна сметка да унищожи всички постижения в областта на свободата на словото.

Но пък не бива да се отрича, че на изкуствения интелект се възлагат и оптимистични надежди. Под заглавие „Първият разговор с кит вече е факт благодарение на изкуствения интелект“ научаваме как в предаването „Сценарий от бъдещето“ (!) на Ива Дойчинова по радио „Фокус“ футуроложката (!!) доц. д-р Мариана Тодорова разказва за изкуствен интелект, специализиран в общуването с китове. Той трупал записи на китовски звуци и ги анализирал по някакви негови си алгоритми, докато накрая успял да каже, че определен звук би трябвало да означава нещо като „Хей, какво правиш? Как си?“. Пуснали този звук на гърбат женски кит. Китът толкова се впечатлил, че отговарял нещо в продължение на 20 минути. За съжаление ИИ все още не може да даде превод и ние можем само да се догаждаме какво е говорил китът в продължение на това никак не малко време. Може да са били и тежки попръжни – не знаем. Засега. Изводът от цялата работа обаче е, че с помощта на такъв ИИ един ден ще можем да разговаряме с извънземните.

Приема се, че са налице три важни философски въпроса, свързани с изкуствения интелект: 1.) Възможно ли е ИИ да реши всеки проблем?; 2.) Може ли ИИ да е опасен?; 3.) Може ли ИИ да има съзнание? Да се опитаме да им отговорим.

Възможно ли е една машина да реши всеки проблем,

който ѝ е зададен и с който човешко същество може

да се справи, или съществуват твърди граници на възможностите ѝ?

Сещам се за един великолепен разказ на Айзък Азимов от цикъла му за роботите с позитронните мозъци. Човечеството най-сетне е изобретило космически кораб, който пътува през хиперпространството. На първия пробен полет е пратена маймуна, ко корабът я връща като разлигавен идиот с втечнен мозък. Не знаят какво е станало. Няма кой да разкаже. За да разберат, решават да пратят робот. Казват му: „това е стартовият лост. Като чуеш сигнала, дърпаш го силно и излиташ“. Дават сигнала, но корабът не излита. Започва дълго суетене и чудене какво да се прави. Накрая викат известен и славен летец-космонавт и му казват:

– Иди да видиш какво става.

– Но защо аз? Пратете робот! Ами ако корабът излети, докато съм на него?

– Роботите са много скъпи.

– Така ли!!!…

Гневен, но подчинен на заповедта, космонавтът се качва на борда и що да види – роботът е изпълнил стриктно заповедта. Казали са му: „дръпни лоста силно“, но понеже той е много по-силен от обикновен човек, огънал лоста, преди той да направи контакт и да изстреля кораба.

– Толкова беше просто! – казва при завръщането си все още ядосаният космонавт. – Трябваше да пратите робот.

– Не. Роботът се нуждае от точни инструкции, а ние не знаехме какви да му дадем. На робота не можехме да кажем: „иди и виж какво става“.

– Но защо не ми обяснихте това, а ме оставихте с впечатлението, че аз съм по-евтин от робота?

– Искахме да бъдеш ядосан…

Така че отговорът на първия въпрос е не. Изкуственият интелект не може да реши всеки проблем. Някои проблеми могат да се решат само от ядосано същество с душа и свободна воля.

Могат ли интелигентните машини да бъдат опасни?

Как можем да подсигурим тяхното етично

поведение и експлоатация в практиката?

Всяко нещо може да е опасно, дори гъшето перце от възглавницата, което можеш да вдишаш в съня си. Както видяхме, Световният икономически форум нарежда изкуствения интелект сред най-опасните неща в непосредственото бъдеще. И с право – нима има нещо по-опасно от лъжата! Дали можем да подсигурим етичното поведение на изкуствения интелект? Сам по себе си той няма как да е морален, защото дори да го научиш по някакъв начин да различава доброто от злото, той не може да има свободната воля, с която да избере едното от тях. Единствената предпоставка ИИ да бъде морален или неморален отново е човекът, който го употребява за едно или за друго. Или иначе казано – човекът, който е способен да злоупотреби с изкуствения интелект. Нещата не могат сами по себе си да са добри или лоши. Добър или лош е начинът, по който човекът ги употребява. А ИИ е само нещо, нищо повече.

Може ли една машина да притежава идентичнина човека съзнание или разумност?
Машините заслужават ли да имат права,ако могат съзнателно да навредят на някого?

Не, машините никога няма да притежават съзнание, следователно никога няма да могат да навредят на някого съзнателно, което не означава, че не могат да навредят изобщо, както стана ясно в отговора на предишния въпрос. Не могат да притежават разумност, защото разумът е качество на душата, а машините нямат и не могат да имат душа. Та науката, която се занимава с изкуствения интелект, надали изобщо има представа, надали разполага с дефиниция за „душа“! За нея светът не се простира отвъд материално-телесната долница. Вижте съвършените изображения на ИИ: долница, нищо духовно. А може и да греша. Дано да греша!

Но едно остава неоспоримо. Доколкото човекът е неспособен да създаде душа, той е неспособен да създаде и интелект. Интелектът е способността да разбираш, да знаеш как и защо е създадено нещо, как и защо съществува. А за тази способност са необходими две неща – творческо начало и свободна воля. Тях ги има единствено човекът по волята на своя Творец. Самият човек няма тази воля.

Ето защо си мисля, че изкуственият интелект е нещо много вълнуващо, обаче името му не е съвсем точно – той със сигурност е изкуствен, но със същата сигурност не е интелект или „интелигентност“, както е по-коректно да се преведе Artificial intelligence. Вместо да умуваме по горните въпроси, да вземем да измислим някоя друга дума и всичко да се свърши. Освен това мисля, че Картаген с цялата си естествена, но злонамерена интелигентност, трябва да бъде разрушен.

Автор: Иван Стамболов