Рядко хората осъзнават цялата сериозност и епохално значение на историческото време, в което живеят, освен когато ги засегне пряко и лично, както за съжаление това се случва с хората в Украйна, ивицата Газа и граничните руски региони днес.
Дълго време, от 1989 година и това, което се случи край Малта, та до 2001 година, светът изглеждаше сякаш навлиза в епоха на пълна либерална доминация, или както Фукуяма твърдеше, че историята е свършила. После, когато започна поредицата от американски войни, интервенции и цветни революции, разбрахме, че на този свят има и други сили и обективни исторически процеси, които не се подчиняват на политическата конюнктура или пожелателното мислене на неолибералите. Разбира се, историческа беше 2022 година, защото през нея започна войната в Украйна, която е първото директно предизвикателство срещу Запада и САЩ. Но още по-значима ще бъде именно 2023 година. Ето защо.
Първо, окончателно стана ясно, че еднополюсният свят си е отишъл. Вероятно безвъзвратно. Дори държави като Саудитска Арабия, която винаги е била зависима от Съединените щати, особено военно, вече показват независимо, суверенно и многовекторно международно поведение. Достатъчно е само да припомним, че саудитците накараха държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен да чака принц Мохамед бин Салман почти цяло денонощие при уговорена среща.
И не е само Саудитска Арабия. Още по-показателно е поведението на съседната ни Турция, която през 2023 година затвърди многовекторната си политика. От една страна, Анкара остава интегрална и стратегически важна част от НАТО, без която алиансът надали ще може да провежда пълноценно политиките и да следва целите си в Средиземноморието, Кавказ и в други региони. Известни на всеки българин са и примерите на натовски и европейски Унгария и Словакия, които успяват да водят политика, която е обърната не само на запад, но и на изток.
Нещо повече, показателно за отслабването на еднополюсната хегемония е, че изборите в Словакия бяха изгубени от либералните и антинационални сили, а ляво-патриотичният Фицо отново взе властта. Все пак говорим за държава с пет милиона население, която не би трябвало да може да устои на мощта на един еднополюсен, трансконтинентален хегемон. Същото ни показват и скорошните избори в Сърбия, където хегемонът се опита да организира сръбски "Майдан", но не му се получи. Преди десет години Вучич щеше да е паднал още на третия ден, а по улиците на Белград щеше да се лее кръв. Но днес хегемонът, макар и безспорно все още много могъщ, не е това, което беше някога.
Същите тенденции се наблюдават и в Азия, а и в Африка, където Америка и Франция губят все повече почва под краката на неоколониалните си ботуши, докато Русия и Китай засилват влиянието си, възползвайки се от антиколониалните и суверенистки движения, особено в централните части на Западна Африка.
Второ, Руската федерация, която воюва днес с колективния Запад по бойните полета на Запорожие и Донбас, не е онази Русия, която действа като реакция през февруари 2022 година и започна една не съвсем подготвена операция, в която имаше множество грешки, отстъпления, проблеми с логистиката и най-вече, проблеми със самия руски елит - както олигархията, така и художествено-творческата интелигенция, които открито подкрепяха Украйна и Запада.
За две години военни действия Русия се промени кардинално. На първо място, разбира се, тези промени се виждат по бойните полета. Руснаците, които изоставаха с производството на безпилотни летателни апарати, днес са един от водещите световни производители. Те създават в пъти повече дронове с военно приложение не просто от Украйна, а от колективния Запад. Бяха изпипани и изчистени логистичните вериги на армията, а координацията между различните родове войски и военни части беше значително подобрена. Командирите и войниците на ВС на РФ са получили безценен опит, какъвто впрочем, няма нито една натовска армия.
Но по-важното е, че самото руско общество и държава се променят. Вече не е прието и приемливо някой да говори по национаната телевизия, че Русия трябва да бъде буквално разпадната на отделни части "в името на демокрацията". Не се приема добре вече и да финансираш вражеската армия, докато печелиш парите си от недрата на руската земя. Или пък открито да заплашваш с Майдан в Москва. Това е една коренно нова Русия, която не е превита на две с надеждата благосклонният западен сахиб да й позволи да седне на масата до него. Тази нова Русия се разпорежда като основен балансьор, военен и дипломатически фактор в Близкия изток, Централна Азия и Африка (заедно с Китай, разбира се).
Руснаците се разделиха през 2023 окончателно с илюзиите си, че може да има връщане назад към "славната епоха" на либерализма, която за обикновените хора е по-известна като "лошите 1990-е". Няма да има връщане назад. Русия почва да живее отново по свой собствен и самобитен начин на живот, съобразявайки се само с волята и нуждите на собствения си народ, както и с националните си интереси.
Промените там, както винаги в руската история, са бавни и тежки. Все още има неолиберали в Централната банка, във финансовите институции, сред олигархата и интелигенцията. Петата и шестата колона продължават да се опитват да саботират президента Путин и Въоръжените сили на Русия. На места дори има скандални ситуации, като например директор на училище да забранява "възхваляване на СВО" или шеф на научен институт да не допуска коментиране на войната сред учени, студенти и докторанти по международни отношения.....
Но всичко това постепенно си отива. И новата Русия, която се ражда пред очите ни, ще трябва да си намери нова идеология. Защото Русия е от този тип държави, които не могат да живеят само заради попълването на бюджета и поддържането на нисък дефицит. Руската държава-цивилизация може да съществува само в идеологически рамки. Дали тази нова идеология ще е лява или дясна, консервативна, социалистическа, националистическа или нещо между всичко това, предстои да видим. Но тя със сигурност ще е суверенистка и в известен смисъл имперска. Тя се ражда по бойните полета на Украйна, където се формира и новият руски елит, както каза Владимир Путин.
Трето, за първи път от тридесет години не САЩ са основният арбитър в отношенията между държавите. Китайската народна република освен най-голямата икономика в света (по БВП ППП), вече е и този геополитически фактор, който е дотолкова влиятелен и уважаван, че може да помири непомиримите саудитци и иранци.
Китай се превърна не просто в най-желания търговско-икономически партньор по целия свят. Което е нормално предвид факта, че той не налага своите политически и идеологически възгледи на другите, а търси просто взаимоизгодни икономически, културни и дипломатически връзки. Той се превърна и в най-желания дипломатически партньор. Където и да има ескалация, проблем или сериозна международна ситуация, страните се обръщат към Пекин като към основен арбитър. Китай се опита да предложи мирен план дори за войната в Украйна, който реално можеше да адресира притесненията, както на Русия, така и на Украйна.
Естествено Западът не допусна Китай да омиротвори Украйна, защото украинският конфликт е рожба на англосаксонските тайни служби, които се надяваха, че чрез него ще тласнат Русия в бездната на хаоса, недоволството, гражданската война и Майдана, който евентуално ще свали Путин.
Четвърто, окончателно се видя, че има алтернатива на неолибералния икономически модел, който по своята същност е зле прикрит неоколониализъм, но този път не просто в полза на западните държави и монархически династии като през 19 и 20 век, а преди всичко в полза на транснационалните корпорации. Тази алтернатива се изразява засега в "социализма с китайски характеристики", който успя да повдигне Китай от относително бедна и изостанала селска страна до позицията на световния гигант, който е не просто най-голяма икономика, но и водеща научно-технологична сила, с най-голямата средна класа в света.
Видя се, че може да има икономически модел, при който да има частна собственост, пазарни отношения и въпреки това не всичко да се доминира от частния интерес, а напротив, да се запази в центъра на системата държавния и обществен интерес.
Пето, видя се, че хегемонът САЩ и целият колективен Запад с тях, не могат да водят война на два фронта - в Украйна и Палестина, да не говорим за евентуално избухване на конфликт в Тайванския проток.
Въпреки вече стотиците милиарди евро под формата на оръжия, пари, наемници, инструктори, сателити и още какво ли не за Украйна, украинците не само че не печелят срещу уж разложената и изостанала Русия, но се случва точно обратното. Вече всички западни реномирани издания като "Уолстрийт Джърнъл", "Уошингтън Пост", "Таймс" и други, пишат, че Украйна започва да губи и дори ще се наложи да се откаже от някои свои искания (нереалистичните планове за "връщане" на четирите нови руски провинции под украински контрол).
С всеки изминал момент, в който руските войски отблъскват украинските атаки и напредват бавно, но методично, се отброяват сетните часове на НАТО, за което Украйна може да стане смъртоносен удар.
Какво ще ни очаква през 2024?
В международен план през 2024 година вероятно ни очаква продължаването на украинския конфликт, който ще стигне до една решителна фаза, изразена в голямо руско настъпление. Оставям на военните експерти да кажат накъде може да се насочи то. Според разбиращите военната логика експерти, подобно настъпление може да бъде насочено в цели три стратегически направления.
Първото и най-вероятно е към Николаев и Одеса - черноморските пристанища, без контрол над които Черноморският флот на Русия и Крим ще са винаги застрашени от украинците и настанилите се в региона британци, които често режисират и дирижират удари по Кримския полуостров.
Второто възможно направление е Харковското. Харков все пак е вторият по големина град в Украйна, индустриален едномилионник, който седи като кост в гърлото на Русия. Именно от Харков украинците застрашават и удрят редовно приграничните руски райони като Белгород.
Третото възможно направление е северното, а именно към Суми и Чернигов, за да се обезопасят руските граници, както и да може в перспектива или да се застраши самият Киев, или поне да се установи стабилна граница по река Днепър.
През идната година и то съвсем скоро, предстои да разберем какво може да стане и в Тайванския проток. През януари ще има избори на бунтовния китайски остров Тайван. Ако старата националистическа партия Гуоминдан спечели, то островът ще балансира между Китай и САЩ и ще избягва конфронтация с Пекин.
Но ако спечелят местните "демократи", то Тайван вероятно ще обяви официалната си независимост от Китай, което вероятно ще доведе до военен конфликт. Пекин просто не може да допусне такъв сценарий, който би дал прецедент и сигнал за центробежните и сепаратистки сили в Тибет и Синдзян. Америка ще се опита да разиграе именно такъв украински сценарий за Тайван. Вече от доста време насам САЩ отпускат значителни суми за превъоръжаването на местните военни сили, за да ги подготвят за война с Китай.
Нещо повече, американците задължиха японците да се съгласят, че при война ще помагат на Тайван. За да се създаде количествено преимущество срещу иначе по-големия китайски флот, американците формираха и съюзите QUAD и Аукус (първият представлява формата САЩ, Япония, Индия и Австралия, а вторият е изцяло англосаксонски - САЩ, Великобритания и Австралия).
Друго вероятно развитие през 2024 година, за съжаление, е ескалация на конфликта в Близкия изток, който заплашва да надскочи границите на ивицата Газа. Израел засилва операцията си срещу палестинците, а организации като Хамас ще засилят атаките си срещу еврейската държава от своя страна. Има опасност в ситуацията да бъдат намесени Хизбула, а косвено дори и Иран.
През 2024 може да видим и още по-големи икономически и социални сътресения в Европейския съюз, където рецесията вече е съвсем неприкрита, а скоро ще се усетят и социалните последствия от нея. Нещо повече, има сериозно съмнение, че САЩ планират да оставят войната в Украйна на ЕС, което допълнително ще засили процесите на икономически разложение на Европа. Изсмукването на европейски капитали, технологии, фирми и кадри от американците ще продължи с пълна сила. Както Алексей Вандам е написал преди повече от един век, зле е да си враг на англосаксонците, но още по-зле е да си им съюзник.
С други думи, това което ни очаква през 2024 са още конфликти, съдбоносно пренареждане на международната ситуация и решителна развръзка на започнатите многоходови операции от двата основни блока в конфронтацията (САЩ и Запада срещу блока на Русия, Китай и Иран). Що се отнася до България, опасявам се, че режимът на Сглобката, който вече не крие желанието си да премахне свободата на словото и да наложи крипто-фашистки начин на действие, вероятно ще се опита да вкара страната ни в кървавата война. Но това, което те извършват от сервилност и заради "Магнитски", може да се обърне срещу самите тях и да доведе до края на сегашната ни политическа класа като такава.
