Един добър фотограф почина. 

А Смъртта на един човек у нас радва другия човек. И Смъртта му ражда клетви и заплахи. 

Някой умира, друг тържествува, трети се заканва, че знае имената на враговете си.
Кога е било това? И защо го правите? И как продължава това? Дайте си сметка, глупаци. И от едната, и от другата страна.

Радостта на едни българи от смъртта на други българи, търсенето на Божие провидение, наказание заради убеждения е зловеща практика, независимо кой я упражнява.

Едните говорят за християнство, но забравят да прощават. Другите говореха срещу речта на омразата, днес бълват гущери и змии. Ескалация на злобата. Дойде, яздеща коня на Покварата.

Прекратете всичко това. Това е вбесяване, то идва от бесовете. Жалете за всеки отишъл си - като роднини. Мъртвият не ни е враг.
Да, знаем че на някои хора мъртвият им стана враг. Бутането на паметници е вражда с мъртвите. Но не отвръщайте със същото. Всички ще сме на една алея на гробищата. И ако засадим днес семената на бесовете, децата ни ще берат плодовете им. А плодовете на беса са войни и гниене.

България гние от думите ви колко радостни сме от смъртта на колегата. Закани се сипят от другата страна. Боже мой, какъв инструмент сме ние, ако някой друг опъва струните ни до скъсване?!

Помирение ни трябва. Побутнете мразещия да не мрази, кълнящия да не кълне и тържествуващия от смъртта на българина нека да не е българин.

Иначе ще се самоубием от глупост. От чуждо подкокоросване. Прощавайте. Не се страхувайте от другия. Не ескалирайте бесовете. Не ги отглеждайте като карцином. Болката не е от загубата. Болката е в раздела, в пропастта, която без причина и повод ражда война в душите и е тържество на клоаката на отношенията, която сами си построихме.
Спрете се, бе. Всички се спрете.