Изтеклата 2023 г. беше изпълнена едновременно с очаквания и с разочарования.
Очакванията бяха както за край на политическата нестабилност характерна за поредицата от парламентарни избори без резултат, така и за завръщане на справедливостта и доверието в институциите на държавата. Част от тези очаквания се осъществиха, други не.
Положително е, че вече шест месеца има редовно правителство, работещо с избрания парламент. Така се сложи край на дългия период на служебни кабинети, фактически извън контрола на Народното събрание. Макар и компромисно, редовното правителство пое управлението, зае се с текущите дела, но също така увеличи заплати и пенсии, справи се с няколко кризисни моменти, предприе активна дейност на международната арена, изглежда си спечели доверието на международните партньори.
Положително е също така, че две от исканията на протестиращите през 2020 г. граждани станаха факт: Бойко Борисов не е премиер, Иван Гешев не е главен прокурор. Беше отслабена и продължилата повече от десетилетие политическа хегемония на ГЕРБ, на местните избори София има нов кмет който не е от ГЕРБ, а от 12 районни кмета сега ГЕРБ има 3. Това се случи и във Варна, Силистра и Ловеч.
Гласуваните промени в Конституцията също частично отговориха на някои от очакванията. Съдиите станаха независими от прокурорите в своя ВСС. Прокурорите (т.е. държавното обвинение) по някакъв начин станаха подконтролни на парламента, а главният прокурор вече не всевластен и вече не е „един от тримата“ в съдебната система. Също така Конституционният съд ще има повече работа, защото ще могат да го сезират съдилищата и гражданите (макар и в точно определени случаи). Положително е, че Народното събрание ще заседава поне през първия месец на служебното правителство, като това ще осигури в случай на необходимост законодателни действия, особено що се отнася до бюджета.
Оттук насетне, обаче, останаха разочарованията.
Бойко Борисов не е премиер, но е сега основна фигура в управлението и непрекъснато показва, колко е значим. Нищо общо със спотаилия се през 2020 г. Борисов. Делян Пеевски получи нова и решаваща роля. Но ако през 2013 г. макар и за два дни да беше председател на ДАНС (което предизвика дълги масови протести и предсрочни избори), сега се самопредлага за премиер, възможно е да оглави ДПС и си позволява публични обиди към президента. Изобщо двамата се завърнаха „на бял кон“ в политическия процес, докато само преди три години очакванията бяха, че и двамата трябва да понесат съдебна отговорност за деянията си.
Иван Гешев не е главен прокурор, но такъв е неговият дългогодишен заместник. Дали очаквахме че тази „нова и пречистена“ прокуратура ще закрие „Барселона гейт“, ще заяви, че „парите и кюлчетата в чекмеджето“ не са действителни, ще отрече, че 60-те милиона подкуп са действително дадени. А Васил Божков е в България, но изглежда е договорил нещо срещу мълчание. Чувалите с пари за магистралите така и не се намериха, виновни няма.
Новата власт, въпреки че е „сглобка“, „некоалиция“, само временно сътрудничество, реши за действа едновременно и радикално по всички направления. Сякаш не беше ясно от самото начало, че днешното правителство не може да направи радикални реформи, най-вече в правосъдието, защото то самото е резултат от значителен компромис.
Пример са поправките в Конституцията, гласувани от конституционното мнозинство на ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС. Дори само тази компания предизвиква резерви към дълбочината на реформите. Напредък има, но съвсем не е значителен, ако говорим за съдебната власт. Например главният прокурор, макар и орязана власт, се назначава единствено от Прокурорския съвет, а не по негово предложение от президента. Така се отменя възможността, президентът да се противопостави на избора и да го върне за преразглеждане. Както се случи през 2020 г. Но тогава ВСС имаше удивителното право да предложи отново същият кандидат и президентът нямаше какво друго да направи, освен да го назначи. Сега дори този властови „стопер“ отпадна, но зад него прозира очевидното противопоставяне между днешното конституционно мнозинство и президента. Само че след 5 години президентът и мнозинството ще са други.
Освен това шестима от 10-членния Прокурорски съвет ще се избират от парламента с мнозинство от две трети. Чудесна идея, но какво ще стане, когато такова мнозинство липсва, когато парламентът е фрагментиран и не може дълго време да избере с това мнозинство повечето от членовете на прокурорската колегия? Ще може ли тя да работи в намален състав от 4-ма? Да не говорим, че изискването за класифицирано мнозинство от две трети за избора на държавните регулатори също може да доведе до тяхното блокиране и до безкрайни мандати на вече избраните. Дали не е по-добре едно обикновено мнозинство ясно да поеме отговорността за своите решения в тези случаи? Решения, които могат да бъдат променени от едно друго мнозинство. Или пък прокуратурата да стане част от изпълнителната власт, нали е държавно обвинение?
Други поправки в конституцията също разочароват, защото: а) направени са без обществен дебат; б) визират конкретен и преходен конфликт между партиите от конституционното мнозинство („сглобка+“) и президента. Под мотото, че България е парламентарна република, се ограничават рязко правомощията на президента, който обаче е избиран пряко. Парламентарният режим в България е като във Франция, наричан понякога „полупрезидентски“, но има правителство, избирано от парламента, а не назначавано от президента.
Орязани са значително президентските правомощия за служебното правителство – той ще може да избира за служебен премиер между лица от ограничен списък: председателя на Народното събрание, управителя или подуправителя на Българската народна банка, председателя или заместник-председателя на Сметната палата и омбудсмана или негов заместник (пропускам очевидната грешка с предложението в списъка да е и върховен съдия). Освен това, ако президентът не назначи предложеното от така посочен премиер правителство в 7-дневен срок, то правителството се избира от парламента. Ако никой от посочените в списъка не приеме да бъде служебен премиер, какво трябва да направи президента? Може ли да назначи някого без неговото съгласие? И ако не хареса предложените министри и не ги назначи в 7-дневен срок, как си представяме парламент в оставка, не постигнал мнозинство за редовно правителство, да избере служебно такова? Може ли да се стигне до блокаж, в който просто старото правителство в оставка управлява до избора но ново от новоизбрания парламент? Как си представяхме това през април 2021 г.? Защото в такъв случай премиер до ноември 2021 щеше да продължи да бъде Бойко Борисов, а може би дори до април 2023 г.
Добре че отпадна текстът за промяната на националния празник. Да се противопоставят 23 май и 3 март не е много интелигентно. Ако един празник, отбелязват он всички страни, които използват кирилицата, стане национален български празник, те ще се откажат да го отбелязват. А 3 март е само български празник, в никакъв случай не е руски, а той трябва да отбелязва не една поредна война, а именно Освобождение, независимост, раждане на нова България.
Поривът към промени веднага и във всичко засегна и София след местните избори. В центъра на заниманията се оказа ПСА. Съветска или червена, няма значение, но защо някои решиха, че е специфично „руска“? В нейния състав само руснаци ли е имало, или също украинци, белоруси, казахи и много други от многонационалния тогава Съветски съюз? Издигнат е в памет на войниците на Руската федерация ли, или не по-малко и в памет на войниците на Украйна (и двете тогава в един и същи СССР). Да не говорим за проявата на изключително лош вкус с начина на демонстративно разрязване на статуите (те не са на Сталин, а са анонимни), за онази „торта“ дори не ми се говори. Лош вкус, най-малкото. Също така бъркотията с това, дали е „реставрация“, „демонтиране“ или „преместване“, остави у всички разочарование (и за едните, и за другите).
Но по-голямо разочарование предизвика последицата от това половинчато дело: беше предотвратено възможно местно споразумение между ПП-ДБ и БСП, което да позволи избора на председател на СОС и да предотврати „местна сглобка“ с ГЕРБ. Въпросът, който се налага е: кои бяха основанията за спешност на тази акция? Можеше ли да изчака пролетта? Това ли беше по-важно от коледната украса например (доста е бедна, нали?), или по-важно от прибирането на останалите след снеговалежа скършени и отрязани клони по кварталите (все още е пълно с тях), или да заработи както се очаква „заводът за отпадъци“ (не продължава ли той да генерира много боклук за депониране?). Или действително някой имаше особен интерес да доведе и СОС до формулата на националната „сглобка“?
Но най-оспорваното няма да е демонтажът/реставрацията/преместването на ПСА, а онова, което замислят да поставят на негово място. Не, въображението няма да стигне там да се появи съвременен (и като естетика) паметник на войниците от Обединените нации, спасили Европа от нацизма, нито монумент на антифашизма. Най-вероятно е да се появи някой Аспарух в стила на академизма от ХІХ век! За да ни напомни отново, колко сме елементарни и най-важното, колко далече от повечето европейци сме. Така разочарованието ще бъде наистина пълно и дълготрайно.
Мнозина наблюдатели и политици обясняват днешното правителство като евроатлантически, поставяйки приоритетно солидарността на България с нейните съюзници и най-вече, като емблема на тази солидарност, военната помощ за Украйна. Но демонстрираното усърдие се оказа много повече усърдно говорене, отколкото реалност – оказа се, че й предоставяме някакъв военен боклук, ставащ най-много за резервни части.
Голямото разочарование дойде от това, че евроатлантическата „сглобка“ на ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС имаше като цена отказ от правосъдие и справедливост. Изведнъж се оказва, че вместо едно „правителство по принуда“, ръководено от ПП-ДБ с парламентарната подкрепа и минималното участие на ГЕРБ, имаме скрита коалиция на ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС, при това с решаващото участие на Бойко Борисов и Делян Пеевски. Въпросът е: кое е по-важно, но също и кой каква цена ще плати накрая?
