Айнщайн се нуждаел от сътрудник. Попитали го какви качества и способности би желал да притежава. Айнщайн отговорил: „Най-добре би било да е умен и работлив. Може да е умен и мързелив.
В никакъв случай глупав и работлив.“ В живота често се случва работливият глупак да седне в креслото на шофьор на камион или на общински администратор. Риск за камиона и за работата на службата съществува, но кръгът на засегнатите от глупостта е ограничен.
Историческата ни съдба отреди дълги години да ни управляват добре отгледани и структурирани глупци с неограничени възможности да съсипват държавата, да позорят нейното достойнство навсякъде, където се появят и отворят уста да изговорят нещо нечленоразделно и ума непостижимо. Поради интелектуална недостатъчност да формулират някаква достижима национална цел техните политически начинания са продукт или на пещерна омраза или на обладала ги фобия. Най-често и двете заедно. Общото е, че са извън и независими от здравия разум.
Още в началото на така наречената демокрация русофобията постепенно набираше обороти. Тя трябваше да оправдае като необходимо разрушаването на сътвореното у нас с икономическо сътрудничество с СССР и Русия. Беше необходима за да се отвори широко вратата за неудържимото нахлуване на чужди икономически и политически интереси в държавата. Истеричните писъци на СДС за демокрация и пр. благини имаха своя материален съпровод: бяха ликвидирани два енергоблока от АЕЦ Козлодуй, защото са съветско производство, работят със съветско гориво, което, вкупом, ни прави зависими от Русия и не харесва на нашите нови съюзници и приятели. Това беше началото. Американския президент Клинтън с белозъба усмивка от трибуната пред храма „Александър Невски“ ни насърчаваше в богоугодното дело на съсипията. Казваха ни: нищо не е свидно пред олтара на свободата и демокрацията.
Последва епохалното дело на Иван Костов. Той като „държавник“ сътвори приватизацията на всичко, което можеше да се приватизира, в резултат на което индустриално развитата България се превърна в държава от централно-африкански тип. Днес Иван Костов пише многотомни съчинения, в които утвърждава собствената си гениалност.
Десетина години по-късно в състезанието по държавническо скудоумие се включи ордата на Бойко Борисов. За начало съсипа нефтопровода Бургас-Александруполис. После се откриха още по-мащабни простори: отказахме се от Южен поток, от строителството на АЕЦ Белене и закопахме неизвестно колко милиарди в изградена инфраструктура и се сдобихме с атомни реактори и оборудване, предназначени за скраб. В по-ново време загрижено за енергийното бъдеще на страната, правителството без конкурс подписа многомилиарден договор за строителството на територията на АЕЦ Козлодуй на американски ядрени мощности от никому неизвестен в Европа производител. Очевидно като американски той е без конкуренция.
Но русофобията е безпределна като глупостта. Днес ГЕРБ, ДПС и пр. единомисленици от трибуната на Народното събрание искат да ликвидира производството на Лукойл с руски нефт. Какъвто и да е, откъдето и да е, колкото и скъп да е суровия петрол - само да не е от Русия. Енергийната, както и отбранителната зависимост на страната от Щатите е безкористна и не трябва да ни безпокои. Не е като зависимостта от Русия, която всеки момент можеше да ни зароби и да ни лиши от европейската мечта.
Сложното и объркано време, в което живеем днес е в голяма степен следствие от дейността на правителството на академик Денков. Заченато в кръвосмесителен брак между ГЕРБ и ПП, акуширан от ДПС, този продукт на властови амбиции, политическа безпринципност и безгръбначна гъвкавост, коленопреклонен пред нашепванията от „посолството“, направи образът на България достоен за презрителни и снизходителни усмивки на всякъде по света.
Когато започна конфликтът в Украйна на нашето правителство не му бяха нужни минути за размисъл; предисторията на конфликта не беше интересна. Умни държавници от няколко правителства десетилетие не забелязваха фашистките изстъпление на бандеровци в рускоезичните райони на Украйна. Проливаше се кръв, но руската кръв и болки не нараняваха евроатлантическите души на нашите управници. Те не бяха чувал за Минските споразумения, които гарантираха целостта и суверенитета на Украйна на цялата територия на страната при две прости условия: автономия на рускоезичните райони и право на свой език и не влизане на страната в НАТО. Както и преди Минските споразумения избиването и терора на украинските руснаци продължаваше. И, когато положението стана нетърпимо и започна специалната операция на руските въоръжени сили, човеколюбивото правителството незабавно видя в нея руска агресия срещу мирна и демократична Украйна. Нашето пискливо гласче мигом се присъедини към гръмогласния хор на възмутените от НАТО и ЕС. Решението беше просто и по силите на нашето суверенно правителство: по дефиниция Русия е агресор и по тази причина подкрепяме Украйна. По същата логика отделихме неопределено количество милиони за издръжката на украински бежанци, за хуманитарна помощ, оръжие и боеприпаси, за подарък на „остарели“ БТР, за включването на нашите и без друго осакатена авиация и ВМС в безсмислени действия на и над Черно море.
Но пред нашите политици винаги се откриват нови простори за безумства. Днес евроатлантическото братство постави на нашите държавни мъже и жени нова, от европейско и световно значение, задача: стратегическо поражение на Русия. Какво точно това значи те едва ли разбират. Още по-неразбираемо е за обитателите на държавата, която смятат че управляват. Но някои прозорливи европейски и американски политици си спомниха, че още Бжежински като съветник на държавния секретар на САЩ на глас разсъждаваше за разчленяването на Руската федерация. И считат, че идеята не е остаряла. Каквото и да е, ние сме за! Министър председателя на „суверенна България“ пред рехавата и снизходителна публика в Брюксел обстоятелствено, като протестантски пастор напевно обясни българската политика: когато защитаваме Украйна защитаваме себе си, Европа и света от руската агресия, че агресорът е почти готов да нападне прибалтийските държави, Полша, Румъния и нашата страна. Какво ще е мястото на нашата държава в това епохално дело не е ясно но е сигурно, че ще е „историческо“ в смисъл, че ще претърпим поредната историческа катастрофа.
Министърът на външните работи на републиката с библейско име Мария и европейска фамилия Габриел всеотдайно помага на министър председателя и самоотвержено се включи в епичната борба за стратегическо поражение на Русия. Важен принос за постигането на тази национална цел беше забраната на полета на самолета на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров през българското въздушно пространство. На борда му беше Мария Захарова – говорител на министерството, поставена под санкционен запрет от европейски чиновници и нашата евроатлантическа солидарност и послушание не можеха да допуснат това. Безпринципна Гърция не разбра нашата преданост към санкциите и пропусна самолета, а световните медии снизходително и съчувствено се усмихнаха.
Върховните прояви на политическо подмазване не направиха българската политика по-забележима в цитаделата на ЕС. Просещото шетане из кабинетите на Брюксел да ни приемат в шенгенския клуб на богопомазаните среща мъчно скривано презрение на някои членовете на евросъюза. То оскърбява българите, но не накърнява европолитическото самочувствие на политиците. Те се чувстват с мисия пред народа и историята и високомерно и самодоволно обитават министерските кабинети. Човек наблюдава и слуша и няма как да не разбере, че между академичната титла и държавническото мислене разликата е голяма, че нашата „политическата класа“ е клуб на безумци. Ние упорито не искаме де чуем Айнщайн: „Само не глупав и работлив“.
Всичко това е тъжно, но по-тъжното е, че година след година, избори след избори ние, избирателите, изпращаме членовете на този клуб в парламента да кове закони и чертае бъдещето на страната. Политическата апатия е главният избирател у нас. Липсата на политически партии с програми за развитието на държавата за десетилетия напред подхранва тази апатия и осигурява достъпа до властта на лица, водени от властолюбие, корист, и историческа безотговорност. А равносметката разплаща винаги народът.
