"Вече 34 години банани по магазините!", гласи пародийният статус, който се разпространява в групи на носталгиците по времето на БКП и лидера ѝ Тодор Живков.
На дата като 10 ноември, толкова знакова в най-новата българска история, не може да избягаме от това да говорим за две неща - за комунизма, чието падане започна с отстраняването на Живков от неговите приближени Андрей Луканов и Петър Младенов, и за бананите - тази дефицитна за онова време стока, която днес е масово достъпна по всяко време.
За същите тези носталгици бананите са неразривно свързани с това, което дойде след падането на Бай Тошо.
Те се превърнаха в символ на трудния преход от комунизъм към пазарна икономика и демокрация, през който България трябваше да премине... но нещо по пътя се обърка.
Бананите, един вид, се оказаха знак за неизпълненото обещание за по-добър живот, за свобода и за реките от мед и мляко, които мнозина по онова време са очаквали, че ще потекат към страната ни след падането на Желязната завеса.
За много хора демокрацията остана нечестна сделка - спокойното им минало срещу целогодишен достъп до екзотични плодове. Другото някак обаче остана пренебрегнато.
Вместо това през 90-те у нас настъпиха гладни години, кризи, властта на мутрите, скок в престъпността и едно неизменно разочарование, което отврати мнозина от цялата идея за демокрацията.
Днес, 34 години по-късно, усещането е, че остатъците от комунизма, БКП и "Държавна сигурност" (ДС) все още ни държат в хватката си, спъвайки прогреса. А много хора, които едно време са вярвали в свободата и промяната, днес си спомнят за онези времена с горчилка.
И гледат обвинително към бананите, сякаш сделката, която са получили в края на 1989 г., е излязла крайно нечестна - спокоен живот за целогодишен достъп до екзотични плодове.
Въпросът е, че зад всичките провали на Прехода стои не демокрацията, а точно обратното - те са плод на последните опити на един умиращ режим да запази властта за себе си и наследниците си.
Тези издихания на върхушката отпреди 1989 г. се превърнаха в червени куфарчета, в развързването на юздите на "борчетата", в оставянето на всевъзможни измамници и тарикати да печелят на гърба на хората...
Именно тези метастази на предишната власт се стараеха да забавят развитието на България и откъсването от миналото.
И до една известна степен успяха - носталгия по соца, липсата на обективни знания по темата (например, че страната ни е фалирала три пъти при Тодор Живков), продължаващата корупция и шуробаджанащина в много сектори...
По-лошото обаче остана това, че голяма част от обществото така и не разбра разликата - че не е демокрацията виновна, а точно останките от комунизма, от които така и не можем да се отървем напълно.
Светът обаче продължава да се променя и да се отдалечава от онези времена. Да се сблъсква с нови проблеми и с нови страхове... Това, което ни остава като общество, е или да се адаптираме, или да отмираме малко по малко.
Жестоката реалност не чака никого. Времеубежището остава само в романа на Георги Господинов.
За всички останали има банани целогодишно. И свободата да ги ядем или да не ги ядем според собственото си желание и виждания, без някой отгоре да ни ги налага.
