Вече сме в следизборна криза. В криза е дори разказът за местните избори, където доста бързо стихна разговорът кой е победителят и кои са победените. Има отлив на избиратели от почти всички партии.
А когато над половината от гражданите в една страна не гласуват, а на балотажа отиват само около една трета от тях, всякакви победи – дори отделни знакови „пробиви“ (като София или Варна), или видимите промени в електоралната карта не предизвикват ликуване (особено ако са били спечелени на косъм).
„На едро нищо нямаш власт да разрушиш –
и ето те – на дребно ти начена.“[1]
Сега под въпрос е съдбата на „сглобката“. След изборите се видя как самолюбието на Бойко Борисов се гърчи като настъпен червей. И как при всяка негова реплика срещу „не-коалиционните не-партньори“ отекват бурни ръкопляскания от негови привърженици… в Пловдив. Последното не е случайно. След загубата на София и Варна, Пловдив е новата столица на ГЕРБ.
Ще чакаме до събота, за да разберем кое ще надделее – желанието за дребнаво отмъщение или осъзнаването на сериозната ситуация, в която България се намира като „прифронтова държава“ (в комбинация от наслагването на войни).
В момента „сглобката“ видимо блокира. Предстои приемането на бюджет, а в парламента няма кворум (дори в комисиите). „Пропутинското лоби“ (БСП, „Възраждане“, ИТН) готви вот на недоверие заради „националната политика в отбраната“. Което ще рече не просто срещу министър Тодор Тагарев или срещу правителството на Денков, а срещу евроатлантическата ориентация на България.
Ще играе ли Борисов „на дребно“ точно в този момент? Според мен не само че вотът няма да мине, а и „сглобката“ ще се сглоби наново. И твърдо стоя зад прогнозата си.
Обратното би било политическо самоубийство за Борисов и толкова тежък удар за ГЕРБ, от който тази партия трудно ще се съвземе. Това ще е и краят на „изпирането“, нов политически разпад и връщане на цялата власт в ръцете на Румен Радев, който не крие амбициите си за политическа мъст.
Проблемът е, че един пореден разпад трайно ни тласка към „атомизираното общество“, както Хана Арент определя обществото от изолирани индивиди, които живеят, без да имат нищо общо помежду си. И най-лошото е, че тъкмо върху руините на подобни общества избуява авторитаризмът.
Борисов или ГЕРБ? Доган или Пеевски?
Въпросът е кое в случая ще надделее. Дори съм склонен в тази сложна ситуация да не слагам знак за равенство между Борисов и ГЕРБ. Защото инстинктът на Борисов за оцеляване е доста по-силен от реваншизма, обзел собствената му партия.
Допреди месеци Борисов беше равен на ГЕРБ, а ГЕРБ на Борисов. Сега не е съвсем така. Не твърдя, че ГЕРБ се е еманципирал от своя създател, но и с просто око се вижда, че там вървят някакви процеси. Делян Добрев си позволява да го прекъсва и апострофира (нещо немислимо преди). Борисов се прави, че „бащински“ го позволява, един вид, че в партията му тече „диалог“. В същото време Десислава Атанасова не само „държи“ парламентарната група, но и структурите по места се сплотяват зад нея. Едно две „проспивания“ на Борисов, в които той отсъстваше от парламента, доведоха до гласувания, пряко противоположни на неговите разпореждания, та трябваше той мълниеносно да идва от Банкя.
Ако е така, нещо се променя. На другия полюс е ДПС, където след „оттеглянето“ на Карадайъ въпросът е дали имаме „повече“ Доган, или „още повече“ Пеевски. Това е важно, но поне засега „ефектът Магнитски“ работи.
Общата „нестабилна постройка“
И така, феодализмът на ГЕРБ е в отлив. Да, ГЕРБ продължава да държи Пловдив, Бургас, Стара Загора, Велико Търново, Враца, Монтана и множество средни и по-малки общини, както се вижда от все още синеещата се електорална карта. Но на места ГЕРБ просто „преотдава“ властта на местните феодали или локални коалиции, за да си закичи още един град или още общински съветници на ревера (както в Перник). И това вече не е онази власт, с която разполагаха преди.
Що се отнася до ПП-ДБ те взеха София (на косъм), Варна, Пазарджик и Благоевград, но въобще ги няма на много места в страната. Показателно е желанието на хората „да сменят модела“ в градове, където това става особено нетърпимо (при управлението на Портних във Варна или на Тодор Попов в Пазарджик). Най-ясно това се видя в Благоевград, където въпреки всякакви „комбинации“ почтен и компетентен кандидат като Методи Байкушев спечели изборите и тепърва ще трябва да вади този град от тресавището.
Ако със сигурност има губещ на тези избори, това са „възражданците“ на Костадинов (което предполага отделен сериозен анализ) – спад до 100 000 гласа, без нито един сериозен пробив в нито един град.
Що се отнася до БСП, партията на Нинова излезе от точката на най-дълбокия си политически маразъм. Все пак това е партията с най-дълго градените структури, още от тоталитарно време. Като част от „новата левица“, БСП беше на балотаж и в София, но тъкмо оттук като че ли тръгват новите проблеми на Нинова.
„Социализмът в София“
Онова, с което най-вече ще се запомнят местните избори 2023, е как за една бройка (под 5000 гласа) София не попадна в ръцете на популистката Ваня Григорова, пакетирана като кандидат на градската организация на БСП (от внука на Пеко Таков), на прокремълската „левица“ на Мая Манолова и Румен Петков, на няколко комунистически партии, на русофилите на обвинения в шпионаж Николай Малинов, и на останките от „Атака“ на Волен Сидеров.
И как това стана възможно?
Като в комедия от грешки. ПП-ДБ издигнаха Васил Терзиев, който месеци наред трябваше да се обяснява за роднините си от ДС – какъв е той на тях и те на него. За да се стигне накрая до теорията за „доброто“ и „лошото“ ДС (в интервю за „Дойче веле“), което със сигурност му отне още гласове от „стара София“.
ГЕРБ дотогава бяха прежалили столицата, но внезапно решиха да се върнат в мача. Е, не със Стилиян Петров (първата налудничава идея на Борисов), а с Антон Хекимян, което неминуемо ги отведе под кривата круша, но пък отвори поле пред Ваня Григорова.
И тук вдъхновението на ПП-ДБ учудващо секна. Да, готовият сценарий предполагаше лесна атака по „жълтите плочки“ заради „ремонтите на ремонта“. А срещу тях излезе „червена Кармен“ с програма за „съветска власт плюс електрификация“, която твърдеше, че ще даде „път на бедните“. Нямам обяснение защо млъкнаха по този начин. Нито защо избягаха от дебата, който беше най-добрата възможност да се пресече вълната от безогледен популизъм.
Изборите са състезание на личности. ПП-ДБ загубиха в Пловдив, защото не пуснаха в битката популярния и харесван от мнозина Манол Пейков, а заложиха на малко познатия и твърде дистанциран Старибратов. Същото се случи и в столицата. И по чудо се разминахме със „социализма в София“, който щял да е като „социализма в Троян“.
Последното препраща не толкова към „зеленчуковите фантазии“ на Ваня Григорова, колкото към безсмъртната миниатюра „Социализмът в Троян“ на бащата на българската социология Иван Хаджийски, родом от същия този град:
Ето картината на първата първомайска манифестация (в Троян): Най-напред вървял кундурджийският работник Петко Корабов и носел червено знаме. След него Власи Власковски и Павли Пеновски носели портрета на Карла Маркса, увит с венец от живи цветя. След портрета е бил носен известният ни вече плакат: „Богати, дайте път на бедните!“…За да се запази пълната историческа истина, трябва да се отбележи, че докато другите вървели посред пътя, Димитър Немски вървял по тротоара, следвайки една еснафска диалектика за единство на противоположностите: хем да бъде с манифестацията, хем еснафите да смятат, че той случайно върви след другите…
Децата правели опашка по тротоарите от двете страни на процесията:
– Чучулиги, хей, чучулиги!
Какво да каже човек, освен че „диалектиката за единство на противоположностите“ в София не сработи. И благодарение на 5000 души кремълските чучулиги не пропяха.
