Една от мантрите на прехода беше, че на всяка цена трябва да се гласува в името на демокрацията. Все едно за какво, все едно за кого – на всяка цена! Защото всичко зависи от теб, клети избирателю! Ти си незаобиколим фактор! Когато се къпеш и ядеш пържоли, ти унищожаваш планетата! Когато гласуваш или не гласуваш, ковеш съдбините на народа.

Всички повтаряхме тази мантра и се насилвахме да ѝ вярваме. Дори не се насилвахме, а вярвахме с лекота, както е редно да се вярва. И се утешавахме с аргументите, че ако не гласуваш за когото ти шепне съвестта, то със сигурност гласуваш за лошия и подаряваш гласа си на „мафията“, и че ако не гласуваш, после нямаш право да критикуваш властта и да изискваш от нея, и тъй нататък, и тъй нататък. Ето и днес, ден преди балотажа, из интернет шества заклинанието на Плевнелиев, че „ако Путин вземе София, ще вземе и България“ (има хора, на които Путин им изтича и от тоалетното казанче, всеки път когато пуснат водата). Затова трябва НА ВСЯКА ЦЕНА ДА СЕ ГЛАСУВА! Иначе ще дойде Путин и мамата…

Имам си един файл, който се казва КРИЛАТИ ТЪПИЗМИ.docx. В него събирам популярни световни „мъдрости“, които, ако се замислиш поне малко, ще видиш, че са отчаяни глупости. Ако някой формулира в едно изречение мантрата за гласуването на всяка цена, ако я изрази като афоризъм, веднага ще я включа и нея в списъка*.

Затова сега драмата е кого от двамата кандидати, стигнали до балотаж, да подкрепим със съдбоносния си глас ­– защото според мантрата няма вариант да не гласуваме, нали така? И това е моментът, в който излиза на преден план теорията за по-малкото зло. „По-добре да изберем по-малкото зло, отколкото по-голямото“, гласи тази теория. Но кой измерва злото, как го степенува? И въобще злото подлежи ли на степенуване, не е ли като бременността – не може да си повече или по-малко бременна.

Злото може да се степенува само в битов план. Могат да се сравняват само конкретни несгоди. Да, за предпочитане да те хване диария, отколкото да те блъсне кола, спор няма. Но иначе злото си е зло и не бива да бъде избирано, независимо от условния си размер. Затова не бива да избираме злото, независимо от размера му, защото и най-миниатюрното зло е зло. Който те кара да избереш по-малкото зло, в крайна сметка те кара да избереш злото като такова. А човекът е длъжен да избира доброто, а не злото. Следователно в ситуация, в която има по-малко и по-голямо зло, за морално здравия човек всъщност няма избор. Който е избрал доброто, избрал го е завинаги. И когато изпадне в положение да избира между две злини, за него това не е избор.

Знаете смъртните грехове. Хайде, представете си, че някой тури пред вас блудството и чревоугодието и попита: кое избираш? Кой грях е по-малък, кой е по-простим, кой не е чак толкова смъртен? Ако веднъж си избрал доброто, няма да избереш нито един от тези два гряха. Не си длъжен да избираш грехове, сякаш трябва непременно да съгрешиш по един или друг начин. Не, не трябва.

Ще кажете: ама аз дори да откажа да избирам, кмет така или иначе ще има. Нека има. Но да не е с твоята благословия, да не тежи на твоята съвест, защото ако си го избрал, вече си отговорен за избора си.

Ще приемем всеки кмет, както приемаме и всяко правителство, както приемаме и всеки президент, колкото и причудлив да е той, както в крайна сметка е редно да приемаме всяко поражение. Всяка власт е от Бога, нищо не става без промисъл Божи. Но този промисъл може да е както благоволение, така и допущение. Злото не би съществувало, ако не беше допуснато – Бог не е толкова слаб. Но злото е допуснато, за да стане борбата с него елемент от нашето духовно усъвършенстване, което в крайна сметка води към нашето богоуподобяване.

Злото предизвиква страдание, но страданието е изпитание. Страданието е наказание, но и изкупление – евтина цена, която плащаме за греховете си. Когато ни сполети беда, когато ни се случи кмет като някой от тези двамата, ние по инерция приемаме, че е нарушено правото ни на щастие. Не, ние нямаме такова право, както нямаме право на така любимото ни безмозъчно „развлечение“ и „забавление“. Радостта е дар, а щастието е привилегия, а не право. Животът е привилегия, а не право. Знам, че не всички ще се съгласят с това. Знам, че отнякъде ще се появи някой хунвейбин да се хили неадекватно, но това е положението.

Един от двамата ще стане кмет. Честно казано, почти все едно ми е кой, така или иначе аз няма да гласувам за никого. Вероятно биха били различни кметове. Единият ще търси подходящи храсти и дървета за модерния град, защото „природата чука на вратата“, както стана ясно в едно интервю на Терзиев за някаква девойка, дето така и не разбрах каква точно се явява. Другият ще бута сгради, за да отвори път на свежите априлски повеи. Но всеки ще е зло по своему. И няма значение кой е по-голямото и кой – по-малкото. В момента в социалните мрежи бушува истерия, сякаш е изпуснат бяс. Сякаш това, което ще се случи утре в рамките на някакви си часове, е началото и краят на цялото битие. Сякаш освен него няма нищо. Дайте да погледнем малко по-отвисоко на тези глупости. Има безброй други гледни точки. Нали сте, божем, релативисти – трябва да знаете това. Допуснете за миг, че именно страданието е естественото състояние на този свят, а не химеричното щастие, което така или иначе никога не ни се случва, не и по начина и във формите, в които си го представяме. Просто защото почти винаги щастието е илюзия, а страданието – реалност.

Трябва да посрещаме злото и страданието с благодарност. Св. Иоан Златоуст при всички тежки ситуации в живота си е казвал: слава Богу за всичко!  Ако омразата породи омраза, ако агресията породи агресия, ако злото предизвика желание за насилие спрямо себе си, то значи злото е победило. Защото ако преди е имало един насилник, сега вече са двама. Смирението е истинското оръжие срещу злото. Но смирение не значи да отстъпиш, да се предадеш, да се свиеш страхливо в черупката си. Смирението е да кажеш: нека бъде не моята воля, Господи, а Твоята; аз съм малък и сляп, единствен Ти знаеш всичко, бъди мой меч! И когато Божията воля стане твоя воля, когато Божият гняв стане твой меч, кой ще ти устои?

Но не забравяй, когато разгромиш злия враг (а това рано или късно ще стане на този или на онзи свят), да благодариш с думите на Псалм 113: Не нам, Господи, не нам, на Твоето име дай слава заради Твоята милост, заради Твоята истина!

Възможно ли е по този начин да мислят привърженици на различни политически партии? И ако това е възможно, ако феновете на различните отбори започнат да мислят по добрия стар християнски начин, то няма ли тогава те да се превърнат от противници в съмишленици? И няма ли това да е краят на тази грозна история с омразата и обругаването (омаскаряването по Алеко Константинов) на ближния заради материалните интереси на някакво трето лице или групировка? Искате да промените статуквото? Ето, това е начинът. Това е естественият начин. Но защо е толкова труден, щом е естествен?

Ако приемем този начин на мислене, ако застанем на тази гледна точка, за нас вече няма да има по-малко или по-голямо зло. Злото може да причинява различни последици – някои по-лесно поносими, други по-трудно, някои са досадни, други – трагични; бедите, които ни сполетяват и измъчват може да са различни, но не и онова, което в крайна сметка ги причинява – неговата природа е една: зло, липса на добро, отсъствие на Бог. И както няма степени в отсъствието и присъствието, така няма и степени в доброто и злото. Или е добро, или е зло. В своята цялост и пълнота.

Затова утре, в деня на балотажа (и това не е нередна предизборна пропаганда от моя страна), нека който харесва Терзиев да иде и да гласува за него; нека който харесва Григорова да иде и да гласува за нея. Но който не харесва никого от тях, да не гласува, защото гласуването му ще бъде лъжа, която ще тежи на съвестта му, колко и да се утешава със стратегически съображения. Да бъдем честни със себе си, да не хитруваме и да не лукавстваме, за да е ведро на душите ни. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.