Всяка сутрин, когато светлината отвори клепачите ни, ние се изпълваме с благодарност за новия ден, който Бог ни дарява. Всеки нов ден е като ново сътворение, което започва с думите – „да бъде светлина“.
Вчера в първите мигове след събуждането, първото, което прочетох, беше една кратка мисъл от митрополит Антоний Сурожки: „Ти молиш Бога да благослови този ден, за да бъде всичко в този ден благословено и управлявано от Него. След това се отнеси сериозно към това, което си помолил… Ако си осъзнал и приел, че Бог е благословил този ден, тогава всеки човек, когото срещнеш, ти е дар от Бога, всяко обстоятелство, което ти се яви, ти е дар от Бога, независимо дали е горчиво, или сладко, независимо дали ти харесва, или не. Това е Божият дар за теб и ако започнеш да го приемаш така, ще можеш да се справиш с всякакви обстоятелства. Но трябва да посрещаш всичко с готовност, че може да се случи каквото и да е – приятно или неприятно.“
Пак затворих очите си, за да я осмисля. Това всъщност е „рецепта“ за святост. Знаем, че святост не се постига с рецепти, но тя има своите закони, има пътища, които водят към нея, както има и гибелни пътища. Светостта е вътрешната светлина. Светостта е трансформирането на външната светлина във вътрешна. Вътрешната светлина е също така животворна. Тя също така предизвиква радост и благодарност. Също така е милваща и стопляща. Усещаме всичко това, когато се обръщаме с молитва към светците, които почитаме. Имаме им доверие. Търсим помощта им. Уповаваме се на закрилата им. Прекланяме се пред образите им. Вдъхновяват ни.
Но понякога ги чувстваме далечни от нашето време, от нашите проблеми. Наистина повечето светци са живели преди столетия. От една страна, е удивително, че паметта им е надживяла вековете. Но от друга страна, времето, в което са живели, е толкова различно от нашето.
За съжаление, в нашата църква няма нито един наш съвременник, канонизиран за светец. Най-близко до нашето време са мъчениците от комунистическия терор над Църквата, но те не са официално канонизирани. Биографиите им са събрани и описани от игумения Валентина Друмева в няколко тома, озаглавени „Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време“. Но докато не бъдат канонизирани, те си остават биографии, а не жития. Името на усърдната монахиня от Калоферския девически манастир се ползва със заслужен авторитет, но той не е достатъчен претърпелите мъчения заради вярата да бъдат наречени мъченици на Църквата.
За разлика от нас църквата в Гърция е канонизирала много съвременни светци. И всяка година се канонизират нови. Житията им ни удивляват още повече, защото сякаш можем да ги докоснем. Съвременници се канонизират и в Румъния, и в Сърбия, и в Русия. Така се убеждаваме, че светостта съществува винаги. Светостта на новопрославените светци е запазена в живи спомени на все още живи хора, можеш да чуеш разказите от хора, които непосредствено са общували с тях. Това ги доближава до нас. Доближава не само личностите, доближава самата святост. Така биографията се претворява в житие.
Тези дни прочетох житията на няколко новопрославени светци. Не мога да ги преразкажа всичките, затова ще се спра на светия живот на един обикновен гръцки свещеник – свети Николай Плана́с.
Той е роден през 1851 г. на остров Наксос. Родителите му, капитан Йоан и Августина, били доста заможни и добри хора. Имали имот с малък параклис в средата на името на свети Николай, където често малкият Николай се криел, увит в чаршаф вместо расо, и пеел. Дядо му бил свещеник и го научил да чете псалтира. Когато бил на четиринадесет години, баща му починал и те с майка му и сестра му се преселили в Атина.
От детските си години той се отличавал със своята доброта и милосърдие, като раздавал на бедните в селото хляба, който майка му му давала, раздавал дори дрехите си на нуждаещи се деца. През целия си живот никога не е задържал за себе си нищо. Оженил се седемнадесетгодишен, родил му се син, но жена му скоро починала и след като останал вдовец, той се посветил на служба на Господа. Живеел в Атина, но водел живот на пустинен аскет. През 1879 г. бил ръкоположен за дякон, а през 1884 г. за свещеник. Първоначално енорията му в покрайнините на Атина се състояла само от осем семейства. Нямал образование, но бил духовно просветен, бил пример за святост и смирение и станал най-популярният свещеник в Атина. В продължение на петдесет години всеки ден отслужвал света литургия. Когато не можел да служи в своята църква „Св. Йоан“, ходел да служи в други църкви на града или в полуразрушени селски параклиси, за да не пропусне ден без литургия. Тайнството за него било среща с Бога. Прекарвал по два-три часа в четене на хилядите имената на живи и мъртви, изписани на листчета, които той носел по джобовете си. Наричал ги „моите фактури и моите договори“. Освен това той с години помнел имената.
Никога не задържал парите, които му давали, а ги раздавал на нуждаещите се, финансирал обучението на бедни студенти, давал зестра на момичета сираци, възстановил църквата си. Прилича ни на благородните и кротки Серафим, Люцкан, Другоселеца – героите на Йовков, с когото са и съвременници. Самият той живеел с малко хляб и чаша мляко. Прощавал на онези, които крадели от него, намирал извинения за онези, които му причинявали зло или го клеветели и така преминал през всички скърби на живота. Тъй като лицето му било постоянно озарено от детска усмивка, било невъзможно да си създаде врагове. Строг към себе си, отец Николай бил изпълнен с нежност към вярващите, които идвали на изповед или да намерят утеха при него. Изминавал километри, за да посети болни. Когато го питали не се ли изморява цял ден да се моли, той отговарял: „Когато сутрин вие отворите магазина си, не седите ли там цял ден? За мен същото е с църквата“. Законничеството и морализаторството му били непознати, когато някой сгреши, вместо да му прави забележка, той се молел за него. Имал прозорливост за душите на хората. Докато служел литургия, много пъти бил посещаван от светци. Бил виждан повдигнат от земята в олтара.
Бил нисък, прегърбен, винаги изглеждал разрошен и разсеян, расото му било старо и протрито, имал бавна походка и на стари години използвал бастун, носел на врата си кутийка с мощи на светци. В живота на Папа-Николай, както го наричали хората, нямало нещо забележително. Не бил богослов, не е умрял за вярата, нямал изумителни аскетични подвизи, не е построил нито манастири, нито църкви. Бил пастир на нищите и смирените до такава степен, че придобил сред народа авторитета на нов апостол. След кратко боледуване, на 2 март 1932 г., той с усмивка на устните предал душата си в Божиите ръце. Поклонението на безбройното множество народ, дошло да се сбогува с него, продължило цели три дни.
Митрополитът на Патра Никодим, който лично се е срещнал с отец Николай Планас, направил предложение до Вселенската патриаршия да признае светостта му. С решение от 1992 г. Патриаршията го причислява към лика на светците на Православната църква и определя паметта му да се чества на 2 март.
Построена е нова църква „Св. Йоан Предтеча“, в която в сребърен саркофаг са положени мощите му. Част от тях се намират във Франция.
Отец Николай изобщо не проповядвал. Животът му бил жива проповед. Множеството изцеления и други чудеса, станали чрез неговите молитви, показват, че ежедневието му не е протичало на земята, а на небето. Така животът му се претворил в житие.
