Тъй минава славата земна, казва стара римска поговорка.

Почина „медийният император“ Тошо Тошев, а в неговия вестник „Труд“ имаше скромен некролог, с изброяване на местата, където е работил, книги, които е написал и това, че е получил орден „Стара планина“.

Същото и във в. „24 часа“ – верният съюзник на Тошев в създадения и дълги години оглавяван от него Съюз на издателите. Няма ги обичайните в миналото за тези вестници скръбни коментари за покойния от известни хора.

Дългогодишната му фаворитка и топ журналистка от „Труд“ Валерия Велева пусна същия кратък некролог в сайта си и откъси от трилогията на Тошев „Лъжата“ – мрачно четиво, което може да те удави в политически интриги и клюки за казано насаме от този и онзи.

Тошко – това било малкото му име по кръщелно и по паспорт. Това непрекъснато припомняше Блъсков, в дългите вестникарски войни и мерене помежду им кой е по-голям. Блъсков дори публикува документи във вестниците на пресгрупата си навремето, за да докаже, че Тошо Тошев се казва Тошко Тошев. Публикува и снимки на някои от 6-те му съпруги, с разни намеци. Също и други знаменателни снимки, например Тошев в кабинета си с обозе почившия наркотрафикант Косьо Самоковеца и метресата му Цеци Красимирова. Впрочем, Тошо Тошев, иначе с претенции да издава сериозен вестник като „Труд“, въведе правилото на страницата с прогнозата за времето да публикува разголена хубавица. Там разни Цеци-та се редуваха всеки ден, а някои Цеци-та фаворитки се появяваха по-често.

По повод една скандална кампания в българския печат през 2007 г., германското списание “Шпигел” прати журналисти във в.”Труд” да говорят с главния редактор. И те го описват като българския Хю Хефнър, парвеню с разкопчана риза и златен ланец, духащ пушек от пурата си (виж тук цялата статия от “Шпигел”). „Шпигел” нарекоха „Труд” и „24 часа” „булевардните издания на ВАЦ” – по това време те бяха собственост на немската издателска групировка. А как се стигна дотам?

Ето кратък преглед на историята на свободния печат след 1989 г.

През 1990 г. удря часът на зам.-главните редактори от големите социалистически вестници. Дълги години те са били дребна номенклатура и са скърцали тихо като малки колелца в системата на тоталитарния печат. С падането на комунизма главните редактори са компрометирани, те са висша номенклатура. Пред нискостоящите под тях се открива възможност да започнат с частни вестници. Кой както може и както се осмели.

Президентът Първанов, Тошо Тошев и Васил Божков. Снимка: Булфото

1990 г. Блъсков създава нов вестник, седмичник, „на гола поляна”, както се казва. Години наред пишат ядни коментари за куфарчета с пари, че взел наследството на „Народна младеж” и прочие, но не е това. Блъсков събира екип журналисти (четири от тях са му съдружници в новосъздадената фирма) от в. „Отечествен фронт”, където работи дотогава като шеф на отдел и в последните месеци като зам.-главен редактор. За първите броеве е достатъчен скромен от днешна гледна точка заем от 50 хил. лева от банка „Електроника”. Тогава вестникарската хартия е по комунистически цени под 300 лв. на тон.

Първият брой в 50 хил. тираж е продаден светкавично, плюс допечатка, на невижданата дотогава цена 78 ст. за брой. След два броя се продава вече по лев. След няколко седмици стига 100 хил. тираж. Още първите два броя покриват кредита от банката. На това се казва да ловиш риба в мътна вода. Или просто да си първи.

Паралелно тръгват партийни вестници, тоест издания на различни партии, но интересът е временен, те нямат бъдеще. Затова Блъсков набляга на образа за „синьо-червената мъгла” като главно зло, и се обявява за „честен частник”, а големия си нов мерцедес за „синята идея”, с което иронизира истеричните сини демократи. Следва и всекидневник „24 часа” и новата пресгрупа събира амбициозни млади журналисти, които искат да избягат от овехтелите си издания и от ограниченията на новите партийни вестници.

Блъсков съвсем не е най-светлият образец на вестникар и морал. Вестниците му изобилстват от агресивни, брутални и направо просташки заглавия и субективни кампании. Но поне в първите години са независими. И обслужват единствено частни интереси на самия издател.

По друг път тръгва Тошев, който приватизира стар, всъщност най-старият вестник у нас. „Труд” е орган на казионните профсъюзи, но вестник с авторитет и традиционна аудитория. Той продължава да има приличен тираж и след промените. Тошев естествено от зам.-главен прераства в главен редактор и се харесва с новото ръководство на профсъюзите (проф. Кръстьо Петков, проф. Ставрев и др.). Започва да се озърта и той да става честен частник.

През 1991 г., паралелно с „Труд”, прави нов частен вестник, който използва името на стария – „Жълт Труд”. С подчертано клюкарски характер и търсене на висок тираж. За новото издание е създадена фирма от 15 журналисти от „Труд”. Те са подбрани от Тошев, който възпроизвежда във вестника тоталитарния модел редакция – подчинение на „големия шеф”, по-дребните верни шефове, интриги, фаворити и „рая”. Към края на 1991 г. към тези 15 съдружници са прибавени още 15 от редакцията на „Труд”. Най-голям дял има Тошев – 9%, най-малките дялове са по 1%. От януари 1992 г. вестник „Труд” става частен. Просто на пореден революционен конгрес на профсъюзите марката и вестника са прехвърлени на създаденото от журналисти дружество. Малка подробност – дялове на акционери в дружеството са дадени и на проф. Кръстьо Петков, проф. Светослав Ставрев, Диана Дамянова от ръководството на профсъюзите. По-късно им изплащат дяловете и те се оттеглят.

Под ръководството на Тошев постепенно вестникът през 1994 г. сменя формата си на по-малък (от А2 на А3) и с графичния си вид започва да наподобява водещия тогава в. “24 часа”.

През 1996 г. германската групировка ВАЦ купува в. “24 часа”, тоест цялата пресгрупа, без да се смущава от спорния му авторитет, особено след като е публикувал фалшива партийна книжка на кандидата за кмет Софиянски. Просто е с най-голям тираж.

Тошо Тошев, заедно с Валери Найденов, към онзи момент бивш главен редактор на “24 часа”, правят обединение на вестници срещу германската групировка и я обвиняват в дъмпинг на цените. Скоро след това ВАЦ купува и в. “Труд” и става собственик на “Медиа холдинг”. Издателите ВАЦ джиросват малък процент акции на Тошо Тошев (7%) и по-малки дялове на още петима души от “Медиа холдинг”. На останалите съдружници са изплатени дяловете. Двамата критици на ВАЦ стават главни редактори на двата им големи вестника.

Цветан Василев и Делян Пеевски поздравяват за рожден ден Тошо Тошев (тогава главен редактор на „Труд“) и съпругата му, 2010 г. Снимка: Булфото

От четвърти по тираж вестник в началото на 90-те години, “Труд” става първи към юли 1997 г., надминава 220 хил. и върви нагоре. Подпомогнат е и от странични фактори – кризата в партийните вестници “Дума” и “Демокрация” и криза в пресгрупа “168 часа”, издател на “24 часа”.

В средата на 90-те Тошо Тошев развива тежко чернодробно заболяване. По собствени признания в автобиографичната си книга “Лъжата”, през 1998 г. положението му се влошава и на моменти е неадекватен. Същата година отсъства дълго и в началото на следващата претърпява чернодробна трансплантация в Германия. Донор става неговият шофьор.

Докато Тошев отсъства, “Труд” достига рекордния тираж 540 000 в събота (броят с програма на телевизията) и около 350 хиляди през седмицата. През 1999 г. “Труд” има двойно, а за кратко дори тройно по-голям тираж от “24 часа”. Валери Найденов без обяснение е освободен като главен редактор на „24 часа” и сменен със заместничката му Венелина Гочева.

От 1997 г. двата вестника са с еднакви реклами и страници с малки обяви, все повече си приличат и като графичен дизайн. След 2000 г. тиражът на “Труд” рязко започва да пада и стига до 110 000 през седмицата в края на 2006-а и 90 000 към 2008-а. Когато новите собственици на „Труд” и „24 часа” през 2011 г. отстраняват Тошев като главен редактор, тиражът на вестника вече е към 50 хил.