Днес гледаме на олиото като на неделима част от българския бит. А самата практика на готвенето с олио се възприема като идеща от незапомнени времена. Това обаче далеч не е така, пише историкът Стефан Дечев. Кога слънчогледът идва в България?
В десетилетията преди Първата световна война населението в България задоволява нуждите си от мазнини главно чрез свинска мас, говежда и овча лой. Употребява се още и растителна мазнина от орехи и сусам. Единствено по-състоятелният и заможен слой ползва зехтин.
Всъщност в онези близо четири десетилетия от създаването на модерната българска държава през 1879 г. до края на войните през 1918 г. слънчогледовото масло трудно си пробиват път.
Доста отдавна обаче специалисти в растениевъдството забелязват, че подобно на фасула, който леко разрешава универсалната нужда на населението от белтъчини, така и слънчогледът спомага за задоволяването с необходимите мазнини.
Началото на „слънчевата любовница“
С оглед на използването му за украса и употреба на семките му в печено състояние, самият слънчоглед е пренесен в страната от български градинари, завръщащи се от Руската империя, още в края на 19 век.
Твърде рано пристига и информация за появилото се слънчогледово масло и неговото нарастващо производство и значение там. Още през 1893 г. в. „Домашен приятел“ съобщава на българската читателска публика как в Русия слъногледовото масло вече е изместило дървеното и е налице възможност за развитие на подобна промишленост и в България. В страната специалисти са наясно как в Русия освен за масло, слънчогледът се използва от бедното население за замяна на орехи и плодове, а големите руски маслени фабрики правят износ на слънчогледово масло и за България.
Първите опити със слънчогледовата култура в България са направени през 1903 г. в „Образцов чифлик” край Русе, но без да се стига до същественото му разпространение. По това време и създадени по подобие на Германия т. нар. райфайзенови дружества въвеждат обработката на рапицата и слънчогледа като маслодайни растения.
До Балканските войни (1912-13 г.) и Първата световна война (1914-1918 г.) обаче отглеждането на слънчогледа е изцяло любителско и напълно случайно. Известен е единствено като градинско растение и е лишен от стопанско значение. По градини и бостани се сее по-скоро за украса, а децата вече начеват да ядат семената му. Но дори и употребата му в печено състояние е все още твърде незначителна.
В самите земеделски статистики все още културата на слънчогледа не се споменава изобщо. На някои места в България е известен под името „слънчева любовница”. В началото на века дори Елин Пелин издава литературно списание носещо видимо единствено все още само поетичното име „Слънчоглед“.
Налагането на слънчогледа след войните
Годините на войните през второто десетилетие на века са съдбоносни за налагането на слънчогледа. Със започването им България е принудена да прекъсне търговските си връзки със страни, от които се снабдява с растителни масла.
При изхранването на армията и населението се чувства остра липса на мазнини. Първоначално е направен е опит тя да бъде задоволена чрез разширяване отглеждането на свине, но този способ не успява да задоволи всички нужди и вкусове.
Неуспешни се оказват и опитите с въвеждането на нови маслодайни растения като мак, рапица и други. Това води до бързо разширяване на сеенето на слънчогледи, и то като индустриална култура.
Ролята на военните години изтъква и Лука Йоцов, пишейки през 1933 г.: „Помогна и обстоятелството, че нашият земеделец като войник прошари почти целия Балкански полуостров, научи се да култивира маслодайни растения, вид маслобойни, особено в северна Добруджа, работи даже в такива. В резултат не само през войната, но особено след нея, производството на маслодайни семена се значително засили, примитивни маслобойни се появиха в голям брой по села и градове из цялата почти страна.“
И още: „Голяма част от мъжкото население, като войници през тригодишната война, се бе свикнало на по-друг хранителен режим, който режим след войната биде пренесен в домакинствата.“
Първите „маслени фабрики“ и недоверието към всичко ново
В първите следвоенни години слънчогледът се появява изведнъж в масови размери. Още първите резултати насърчават земеделците и сеенето на слънчоглед твърде бързо нараства като се основават и кооперативни маслени фабрики, които да преработват семената на място.
Разбира се, в непосредственото начало на 20-те години сред селяните – като при всяко нововъведение – е налице и известно недоверие. Дори през лятото на 1922 г. се пуска слух, че слънчогледът бил причина за сушата, а Министерството на земеделието уж било издало заповед да не се сее повече слънчоглед. Специалисти окачествяват пуснатите слухове като „народна простота” и изтъкват дори способността на слънчогледа да пресушава и оздравява мочурливите и блатисти местности, предизвикващи малария и други болести.
Отглежданият слънчоглед обаче бързо прави излишен още в началото на 20-те вноса на 5-6 млн. кг годишно масло за ядене. Расте и броят на добре инсталираните фабрики, а в много села към 1922-23 г. и маслобойни. Въвеждането на слънчогледа и маслото още през 20-те решава проблема с мазнините. То позволява увеличаване на износа на свине за чужбина, както и износ на излишъците от самия слънчоглед. През следващите години това ще доведе и до твърде чувствително намаляване на вноса от маслинено, памучно и фастъчено масло.
Пълното господство на олиото
Културата на слънчогледа бързо допада на населението, тъй като лесно и евтино го снабдява с нужните и липсващи му до войните мазнини. Освен това производството на растително масло чрез маслобойни инсталации не е свързано с големи инвестиции. Поради високата цена на примитивно полученото кюспе (страничен продукт при производството на растителни масла от маслодайни растения- бел. ред.) маслобойната не изисква още никакви пари от производителя на слънчогледово семе срещу маслото. Наличието пък на маслобойни на много места в страната освобождава селянина и от транспортни разходи.
Въпреки голямото разпространение, което получава още в началото на 20-те, редица специалисти смятат, че слънчогледът е твърде доходна култура и трябва да се разпространи още повече. Затова и през следващите години отглеждането му бележи един главоломен растеж. Докато през 1920 г. площта засята със слънчоглед е 4882 хектара, през 1934 г. тя е вече 107 606 хектара. Снабдяването на населението с мазнини се оказва толкова съдбоносно, че то води до продължаване отглеждането на слънчогледа въпреки забелязаното огромно изтощаване на почвата, върху която той расте.
До 1925 г. по-малко внимание се отделя на производството на трайна и качествена стока от растителното масло. Придирчиви консуматори започват да я търсят от външния пазар и това засилва вноса на качествени масла още след 1920 г. Това пък кара български производители да рационализират още повече производството си за да постигнат повишаване на качеството и спадане на вноса още в началото на 30-те.
В края пък на 30-те години отново Хр. Мочева стига до категоричното заключение, че олиото е най-употребявано от всички растителни масла сред българските селяни, като приблизително 1/3 от него се доставя чрез пазара. Разбира се, различна е картината в царския дворец. По документите на интендантството днес изследователят може да види доста сериозното зареждане на двореца с маслини и зехтин, както френски, така и испански от къща „Карбонел&Со.”, Кордоба. Доста по-рядка е доставката на олио.
В средата на 30-те изследователката на храненето Христина Мочева отбелязва употребата на слънчогледово масло на практика във всички селски домакинства. Поради ниската си цена олиото почти изцяло замества в много домакинства животинската мазнина.
Олиото и българския бит
Учудващо е как за някакви си десетина години олиото става наистина част от българския бит и всекидневна култура. Дори и столичанчето Петър Мирчев си спомня междувоенните години и характерните дори за София филии намазани с олио, сол и червен пипер като част от улиците на големия град изпълнен с малчугани.
Както през 30-те, така и по-късно полетът на социалното въображение разглежда олиото като някаква едва ли не стародавна българска култура. И самата практика на готвенето с олио се възприема като идеща от незапомнени времена. Но дори и през 30-те години редица автори си дават сметка, че слънчогледът е „съвсем ново културно растение в България”, „сравнително ново”. Знаейки прекрасно, че той е въведен в страната „отскоро”, те са убедени и в това как значението му за стопанството все пак е вече „огромно”.
Поетът Никола Вапцаров също не пропуска да спомене продукта като насъщна необходимост своята „Селска хроника“. Изглежда той нито е наясно с живота в Русия, нито с миналото на слънчогледа и олиото в България:
Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!
Определено митологията за олиото като неделима част от българския бит през 30-те е вече изградена.
Ето защо през 1939 г. аграрният специалист Л. Градинаров пише: „Така или иначе вече 20 години след въвеждането на слънчогледа мнозина у нас не ще повярват, ако им се каже, че това растение е съвършено ново за нашата страна. Такава е силата на навика, предизвикан от нуждата.”
През комунизма
Наложено през 20-те и 30-те години, олиото преживява всичките десетилетия на комунистическото управление и не е заменено по мащабите на своята употреба с друга мазнина.
То е насъщно за живота и в бедния като цяло период на 50-те години. Ето защо е и обект на кражби поради липса на много продукти от първа необходимост. На изследователя на криминалната престъпност в годините на социализма Стефан Иванов дължим откритието на справка по отчетността по регистрация на престъпления от общ характер от Първо районно управление на МВР-София, извършена на 5 декември 1959 г., където се споменава: „ В рапорт о.р. Вучков донася, че лицето Ц. П. влязла в бакалия на „Аксаков“ за покупки и направила опит да открадне една бутилка с олио. Същата обаче била забелязана от гражданите, които извикали милиционер.“
За разлика от страните произвеждащи зехтин където след 50-тре употребата му става масова, то България, Украйна и други като тях си остават страни на слънчогледовото олио. Неслучайно италианският филм на Виторио де Сика носи заглавието „Слънчогледи“ (Марчело Мастрояни, София Лорен, Людмила Савелиева). Дошлите от страна на зехтина като Италия са изумени от огромните полета със слънчоглед в тогавашна съветска Украйна. За едни той продължава да бъде поезия, за други част от суровия бит и изхранването.
Постепенното изместване на слънчогледовото олио е феномен на прехода, и той най-вече на времето след влизането на страната ни в Европейския съюз, и за част от българската емиграция. Значението на слънчогледа обаче и произведената от него мазнина за немалко българи продължава и днес да е важна.
