Зърнести импресии

Зърнести импресии
  • Written by:  Иван Стамболов
  • Date:  
    19.09.2023
  • Share:

Като се вгледаш, ще се окаже, че почти всяко дръзновено начинание е отчаян опит да се поправи някоя предишна глупост. Политиката на субсидиране на зърнарите създаде чудовища и сега се чудим какво да правим с тях, как да ги разкулачваме, та да не смучат кръвчицата на сиромасите и да не богатеят невъзпитано.

 

 

Но дали действията на нашите власти някога се целели да поправят глобалното зло или само на негов гръб да свършат някоя дребна далавера с хоризонт, не по-далечен от края на работния ден? Какво ще правят нашите власти сега, когато ненужно разлаяха кучетата?

Дразнещо е, че действията на парламента и правителството не са продиктувани от нищо друго, освен от желанието да се угоди на Украйна и в частност на тамошните зърнари, независимо от каква националност са те към настоящия исторически момент (мълви се, че вече имало дори и американски). Отсъства всякаква друга мисъл, камо ли пък такава за българския национален интерес или за интереса на българските фермери. Вероятно на всички фермери, не само на зърнарите, както се опитват да насъскат общественото мнение, защото днес блокадите в цялата страна са над 40, а пък надали има толкова зърнари с бентлита, самолети и частни острови. По самотен зърнар на блокада – пак не стигат.

 

 

Ако утре Украйна изпита нужда от органи за трансплантация, ще се хвърлим ли поголовно да изнасяме? Впрочем може би няма да е зле. И нека започнем да изнасяме мозъци. Напоследък е пълно с хора, чиито мозъци въпият да бъдат изнесени в далечни страни.

Също така не е хубаво, че ненужно се подклажда напрежението между производители и преработватели. Интересите им бездруго са противоположни. Едните искат да продават скъпо на другите, а другите искат да купуват евтино от първите. Но да отприщиш дъмпингов внос не е либерализация на пазара, а допълнителна регулация. И нека отговорните фактори, когато говорят за напрежението покрай украинския внос, да правят ясна граница между пшеницата (насъщния на бедния народ!) и слънчогледа, защото докато едното е в излишък (чух за над 6 милиона тона българска пшеница в складовете), другото е в недостатък, защото произвеждаме и изнасяме повече олио, отколкото слънчоглед гледаме. Съвсем различни интриги, съвсем различни сюжети.

Разбира се, темата веднага се политизира. Чу се язвителен въпрос: „Ако вносът беше от Русия, щяха ли да протестират зърнарите?“. Пак казвам – не протестират само зърнарите. Пък и вече става малко смешно всеки, който не е на нашето мнение, мигновено да бъде превръщан в путинист. И да, вероятно щяха да протестират – по полята се трудят по-адекватни хора от мурзилките и троловете във фейсбук.

Ситуацията е уродлива, но кой е виновен за това? Мисля, че виновна е системата за субсидиране и цялата стопанска философия, водеща до нея. Ако наливаш на някого пари ей така, за нищо, разбира се, че ще си купи остров. И майка Тереза ще си купи.

Но защо се стига до тази глупост. Нима европейците март от глад, та се налага да се подпомага насъщният им? Нима са като римската фукария, дето, за да мирува, освен кървави зрелища на Колизеума, трябва да получава и безплатно жито от Египет?

За европейците храната отдавна не е проблем, отдавна е нещо, което се подразбира, нещо, което не се нуждае от субсидии и екстремни мерки. Но пък може да са сътворени някакви други простотии, които са направили производството на храна несъстоятелно – регулации, данъци, забрани за модерни методи и препарати в земеделието, изисквания за прави краставици, скъпа зелена енергия и пр. Тогава да, производството на храна ще бъде съсипано и ще се нуждае от централизирана подкрепа, ако иска да се състезава с продукция от страни в по-добро психическо здраве. Но централизираната подкрепа води до нови диспропорции и безумни ситуации. Сега ругаете по зърнарите, чудите се какво да правите с тях, но те са чудовища, родени от света, който толкова харесваме и който искаме да направим още по-модерен, още по-либерален, още по-толерантен към безгранични чудатости и по възможност с нулев въглероден отпечатък.

Когато на едно място дадено производство е субсидирано от държавата, няма как да го конкурирате с производство, което не е. И това е смъртният час на капитализма, на свободния пазар и конкуренцията.

За жалост свободната конкуренция е готина до време. После се превръща в собственото си отрицание по собствените си правила. Който надделее няколко пъти в надпреварата, става непобедимо силен, довчерашните му конкуренти вече са жертви. Раждат се глобалните корпорации, които първоначално се конкурират помежду си, но после калкулират, че е по-изгодно да се договарят.

Корпорациите стават все по-силни, докато в един момент политическата власт не стане част от активите им. Идва моментът, когато правителствата се назначават от корпорациите. И това е логично, това е естественият финал на конкурентната борба, на свободния пазар. Това е голямата награда за победителя. То се оправя само с регулации (стига да има кой да се опълчи на корпорациите), но регулациите водят до абсолютно същия резултат. Ирония. Сарказъм.

А на върха на всичко се възвисява вездесъщата бюрокрация под гротескната маска на демокрацията, в която вече никой не вярва. Да живее победилият комунизъм! Победил, точно както предсказваха Маркс и Енгелс, по естествен път в най-развитите индустриални общества.

Ето това се случва пред очите ви, все едно на какво ви прилича в момента – на зърнари, на украинци, на Путин, на НАТО или и аз не знам на какво още. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Станете почитател на Класа