Казват, че е сива и грозна. Че нямала собствен дух, че било пълно със студени хора, а архитектурата била хаос от различни стилове и епохи, наблъскан един до друг.
Сочат панелените джунгли на кварталите, захвърлените фасове по пътя и плюещите плочки по тротоарите. Оплакват се от твърде многото коли и от липсата на чувственост.
Може и та е така, но аз казвам, че красотата на моята София е тук, има я и от гледащия зависи дали ще я види.
Защото ако си гледаш в краката и зяпаш само във витрините на многото магазини, няма как да я видиш. Ако си твърде затормозен от тълпите от хора, виждайки ги като една огромна и помитаща маса от хора, няма как да видиш колко цветни са те по отделно.
Ако искаш да видиш София като студен, сив и грозен град, ще я видиш точно така.
За да я видиш красива, трябва да гледаш за малките детайли, които правят това място толкова специално.
Трябва да можеш да усетиш дълбоката култура, която извира от толкова много места, за да видиш цветовете. Като красивите графити и големи сгради с бръшлян по стените си в карето между "Раковска", "Дондуков", "Мария Луиза" и "Сливница".
Трябва да можеш да чуваш веселите викове на тийнейджърите, които карат колела и скейтбордове на НДК, да влезеш в ритъма на танците в парка на Княжеската градина, да се забавляваш с уличните музиканти край Народния театър и да не те е срам да удариш едно хоро до "Света Неделя".
София е град на красиви сгради, но за да видиш тяхната красота, трябва да гледаш нагоре - към пищните фасади, към изящите статуи и смели форми. Княжеския дворец, Народен театър "Иван Вазов", Военната академия, Министерството на земеделието, Софийския унивеситет, Военния клуб, катедралата "Св. Александър Невски" и още много други. Можем да изброяваме много.
За да видиш красотата на София, трябва да имаш порива да я потърсиш. Да се повозиш на трамвай №10, провесил глава през прозореца, и да слезеш на спирката на "Вишнева". Колко градове могат да се похвалят с това, че на около километър от центъра имат истинска гора?
Да си вземеш кесийка със сладкиши от единия край на "Графа" и да си ги изядеш с удоволствие, докато се разхождаш до другия му край, гледайки как деца и кучета се гонят на "Св. Седмочисленици", младежи се държат за ръка, а трамваите минават един след друг.
Трябва да можеш да се изолираш от шумовете и глъчката, за да видиш колко красив е всъщност Лъвов мост със своите високи улични лампи, въпреки хората.
Трябва да се разходиш из Борисовата градина от край до край и да се оставиш да те изненадат многото ѝ скрити съкровища. Как може наистина някой да каже, че столицата ни е сива, когато те е пълна с толкова много паркове - различни, свободни, дори леко диви.
Красотата на София се изпитва с всичките сетива. Да можеш да попиеш аромата, когато минеш покрай някоя отворена баничарница, да видиш дребните красиви гледки по малките улици, да можеш да чуеш симфонията на градския шум. Да усетиш лекия полъх на вятъра привечер, докато гледаш как слънцето залязва над статуята на света София.
Ако попиташ всеки в София какво не харесва, ще получиш приблизително едни и същи отговори - ремонтите, нуждата от по-добра поддръжка, нуждата от повече чистота. Но ако попиташ хората какво обичат в София, всеки ще ти даде различен отговор - свой си, личен, специален и пълен с вътрешна красота.
И затова София е толкова специална - шарена въпреки сивото, пълна с живот въпреки първоначалната студенина.
Тя има свой собствен дух на космополитност, който приема отпечатъка на всяко едно време, всяка една вълна и всеки един човек.
Булевардът с лиричния ритъм и цъфналите кестени и аз не бих заменил за "Шанз-Елизе". Защото "Шанз-Елизе" никога няма да я почувствам така своя, както прашните улици на моята София.
Дали този град може да изглежда и по-добре? Със сигурност. Дали има проблеми, които имат спешна нужда от решаване - много са. Но не ми казвайките, че София не е красива.
Така че да кажеш, че София е грозна и бездушна, говори само, че ти не си успял да видиш специалното в нея. И това е само твоя загуба.
