Наскоро прочетох в социалните мрежи следния анекдот – задава се въпрос: „Къде мога да видя кои държави се водят враждебни на днешна Русия“. Отговорът гласи: „Купете си атлас на света“.
В този анекдот има голяма доза истина и не просто защото, за разлика от времето на комунистическия тоталитаризъм, Русия днес практически няма съюзници (ако изключим световния „девиант“ Северна Корея и да речем, Венецуела), а защото отразява една много трайна особеност на руския светоглед изобщо. Този светоглед далеч не е „православен“, „духовен“ и т.н., както им се иска на русофилите у нас. В строгия смисъл на думата той е дуалистичен или ако използваме определение от историята на християнските ереси – манихейски. Манихейски е, защото от поне век и половина Русия изживява себе си като страна „полюс“, на който противостои практически… целият свят. Русия, убедени са милиони нейни поданици, е уникална държава, с която буквално метафизически – постоянно, съдбовно воюва целият свят, а тя самата е вечно устояващият на света единствен, винаги предапокалиптичен, последен, спасителен полюс на „доброто“. Видяхме колко бързо, след като стана ясно, че Путин този път няма да завоюва отнетата от неговия митичен „Русский мир“ Украйна за седмица-две, агресията му бе предефинирана като „свещена и защитна“ война на страната му срещу решения още от 1989 г. да я унищожи „глобален Запад“, достигнала критична точка именно с подкрепата си за Украйна, във връзка с която Путин с въздишка ни сподели, че изглежда Русия ще бъде принудена „да се защити“ с ядреното си оръжие, което, да – ще представлява световна трагедия, гибел за света, но „защо ни е светът, ако в него няма да я има Русия“. С други думи – отново Русия (именно Русия) е нападната от „света“, споходена е от вечната си метафизическа съдба да е антагонистът на света, да е уникумът в глобалния манихейски сблъсък на тъмното и светлото начало.
Да, с аналогична дуалистична идеология е обосновавал своята мегаломанска агресивност през 30-те и 40-те години на ХХ в. и Хитлеровият нацизъм, „принуден“ да „спасява“ не просто „велика Германия“, но и Европа и света от глобалния „еврейски бацил“, уж подмолно овладял и подчинил ги на себе си. Само че Хитлеровият нацизъм, при цялата си катастрофичност, се е оказал краткотрайна в исторически план ментална „треска“, поразила германците и напълно изпарила се, отшумяла след края на Втората световна война. За разлика от него описаното по-горе „манихейство“ – нека си дадем сметка – е хронично заболяване на руския светоглед, което, както казах, почти век и половина и с кратки прекъсвания го владее постоянно, променяйки само формите си. Най-съществената черта на неговата патологичност е, че никога не си дава сметка за основанията „светът да е срещу Русия“; никога не осъзнава, че от век и половина самата Русия е първопричина светът да се пази от нея, да се изправя срещу нея. Че, да – от век и половина Русия действително е уникална, но е уникално предизвикателна и болестотворна страна на световната сцена.
Ето фактите: от средата на ХІХ в. насетне изградилата се като огромна евразийска империя Русия за първи път започва да се опитва да настъпва, да се разширява и на запад от Евразия – вече на териториите на самата Европа. Само че тя започва да прави това в една епоха, в която в Европа широкомащабното и дълбинно движение на Просвещението, наченало се през ХVІІІ в., вече е започнало да дава и своите политически резултати. Разпадат се крупните многоетнични, още средновековни империи, еманципират се новоевропейските нации; постепенно се разпада (във Франция и САЩ революционно) разделението на хората на съсловия, раждат се равноправните „граждани“, а дотогавашните абсолютни монархии все повече отмират, ограничавани от конституции. Бюргерите (или ако щете „буржоата“, „гражданите“) отнемат наследствената власт на аристократите; увеличава се грамотността, културата престава да бъде достъпна само за елитарно малцинство. И ето: в същото това време Руската империя, решила се да настъпи в западна, европейска посока, си остава най-изостаналата, примитивна, практически робовладелска държава – в нея селяните все още не просто са закрепостени към помешчическите земи, но могат да бъдат и продавани от своите господари. В огромното си мнозинство населението на Русия е бездънно неграмотно; селяните простират връхните си дрехи на пътя и лягат по очи, колчем покрай тях реши да премине „господарят“. Никакви ограничения на абсолютната монархия в Руската империя до самия край на ХІХ в. не съществуват, няма и помен от нещо такова като конституция, в сила са същински расистки антисемитски закони…
Но ето защо – и съвсем естествено – настъплението на тази анахронична, азиатска по етоса и устройството си империя на запад – като начало към европейските провинции на Османската империя – не може да не срещне противодействието на Европа. Съвсем ясно е, че евентуално отвоюваните от Русия балкански провинции на Турция ще станат не свободни европейски държави, а разпростиране на Евразия на територията на Европа, а пък оттам и връщането на Европа в надживяното ѝ Средновековие.
Перфектен пример за това е прословутото ни „освобождение“ от Русия. Документално известно е, че в лелеяния от неграмотните ни „патриоти“ Сан-Стефански мирен договор от 03.03.1878 г. за държава „България“ изобщо не се споменава, а малко по-късно като владетел на част от тази отвоювана от Османската империя територия Русия се опитва да наложи своя княз Дондуков-Корсаков. Тоест, ако най-сетне трябва да бъдем точни, на ревнувания от определени наши „общественици“ Трети март териториите на бъдещата ни държава наистина са освободени от властта на Османската империя, но не като „България“, а като завоевание на Руската империя, от която осем години по-късно, след много усилия България е освободена от дейците на нашата (тогавашна) либерална партия. И ето: именно на това настъпление на ретроградната евразийска Русия към Европа се противопоставят новите следпросвещенски европейски държави. Него, а не нашето „освобождение“ те възпрепятстват още на Берлинския конгрес и в резултат от този свой естествен, оправдан отпор произвеждат не реформи в Русия, а първата форма на дуалистичния ѝ светоглед, за който заговорих в началото. Не Русия е предизвикала Европа („света“) с агресията на своята ретроградност на запад, а, видите ли, „Великите (западни) сили“ са се изправили срещу „духовната“ Русия; „католическата“, „романо-германска“ Европа се е изправила целокупно срещу „православната“, уникалната в тогавашния все още само европейския свят Русия. Изправила се е срещу нея – и до днес в Русия нямат никакво съзнание за това – не защото не би могла да допусне ретроградния абсолютизъм, азиатското робство, средновековното съсловничество на своите територии, а защото… отколе и метафизически мрази Русия. Никакво, повтарям, никакво съзнание, че Русия наистина е била уникална в епохата на конфронтацията на „Великите сили“ с нея, но уникална със своята дълбока политическа, културна и социална изостаналост, която, съчетана с нейната нараснала агресивност, не е можела да не заслужи естественото глобално противодействие на „света“.
Още по-безумна обаче е втората форма на манихейския светоглед на Русия, следващото владеещо я и до днес безсъзнание защо „светът“ се е консолидирал срещу нейната „уникалност“. Да, след 1917 г. на мястото на ретроградната евразийска империя на власт в Москва и Петербург наистина идва нещо уникално, нещо, което изглежда действително не би могло да дойде на власт никъде другаде в света, освен именно в нейните безпросветни, робски предели – на власт идва чуждата буквално на човешката природа идея на марксисткия комунизъм, отричащ естествеността на частната собственост, на пазара, на неприкосновеността на дома и семейството. И доколкото тази безумна – да, родена в Европа идея, но какви ли не идеи са се раждали и умирали в Европа – безспорно не е можела да се осъществи в действителността, тя скоро рецидивира в тоталитарен държавен абсолютизъм, налагащ се с повсеместен терор и серия от чудовищни геноциди в цели области на СССР – например „голодоморите“ в Украйна. С други думи, Русия отново се инсталира като уникална на световната сцена, но като уникална и опасно болна на нея.
Да, за десетилетието, докато е на власт, Хитлер извършва невероятни престъпления срещу човечеството, но за трите десетилетия на своята власт Сталин не престава да върши същите на територията на Русия. През руските концлагери (първите в света) по време на неговата власт са преминали (и в огромната си част загинали) между 10 и 20 милиона души (и до днес никой не може да провери колко точно), а само на територията на Сибир са съществували десетилетия наред около 173 концлагера. Практически изчезнали, подложени на геноцид са десетки от различните народи в старата Руска империя. И ето – тази уникална (и ужасна) руска болест след 1944 г. бива експортирана чрез завоевание на територията на половин Европа, като прекършва историческото развитие на почти три поколения от завладените държави. Нима може да не се разбира защо оттогава и до самия край на ХХ в., когато това собствено руско безумие загива, „светът“ бе „срещу Русия“? Нима може да е ясно защо светът се обедини срещу Хитлер, а обединяването му срещу Русия да се обосновава по манихейски, с някаква метафизическа омраза, когато става дума за още по-чудовищния и най-дългогодишен тоталитаризъм в най-новата история?
И накрай: разболяването на Русия от последната (засега) трета форма на въпросното манихейство. Вместо да се покаят (както правят и до днес германците – вече внуци и правнуци на тогавашните нацисти) за чудовищните си деяния през целия ХХ век, руснаците заявиха чрез устата на Путин, че разпадането на „монструма“ СССР е „най-голямата трагедия“ случила им се през ХХ век, и започнаха безцеремонно да я „поправят“ чрез практически същите като Хитлеровите идеи за „Русский мир“ и последователно усилващи се завоевателни войни в исконния Lebensraum на болшевишката болест.
Да, Русия е уникална държава от сто и петдесет години насам. Тя е страната на най-дълго продължилото робство – практически до 1917 г. Русия е страната на продължилия седем пъти по-дълго от Хитлеровия тоталитаризъм, обхващащ практически целия ХХ в. и на извършвалите се седем пъти по-дълго от Хитлеровите, но абсолютно идентични престъпления срещу човечеството. Тя е страната, прекършила за половин век историческото развитие на половин Европа. Русия, най-накрая, е страната, която на финала на този сто и петдесет годишен период отново е уникална с възраждането на нацизма на световната сцена. И ето: въпреки всички тези общоизвестни неща, тя продължава да се самоосъзнава като страната, която – по някакви мистични, метафизически причини – светът мрази, която е вечна жертва на „световен заговор“, която вечно му „устоява“ и вечно не може да разбере с какво е заслужила тази своя трагична съдба. Нещо повече – убедена е, че защото е глобалният Ормузд в манихейския сблъсък с тъмния глобален Ариман.
Защо обаче е така, защо тя все не успява да се излекува или да бъде излекувана от своята манихейска болест, защо за разлика от Германия, чиято треска бе надживяна за 10–15 години и днес от нея няма и помен, Русия се хвърля от треска в треска вече 150 години? Заслужава си да се опитаме да отговорим и на този въпрос.
